Арабска пролет настъпва в Мароко

Правда.ру

Ще успее ли мароканският крал да не допусне сътресения в страната си? Естествен въпрос на фона на засилващите се опозиционни протести. Антиправителствена демонстрация в най-големия град Казабланка например събра неотдавна към 10 хиляди души. Подобни демонстрации „за установяване на демокрация“ протичат в кралството всяка седмица, но тази привлича експертното внимание с масовия си характер.

Демонстрантите настояват да се ликвидира корупцията в страната, а гражданите „да получат свобода“. В противен случай заплашват с бойкот на предстоящите парламентарни избори. Ще припомним, че властите решиха да променят конституцията (да ограничат правомощията на монарха в полза на премиера и парламента – б. р.) и народът одобри това с референдум на 1 юли. Поредните избори се очакваха чак след година, но събитията в съседните страни от Магреба наложиха Мароко да избърза.

За разлика от повечето арабски държави, протестите там всъщност бяха по-слаби дори в сравнение със съседен Алжир. Което впрочем не означава, че мароканците не искат промени. Напротив, желанието за реформи се усеща все по-силно. Както знаем обаче, реформите невинаги си приличат и далеч не всички жадуват някакви трусове, особено щом виждат примера на Либия.

През февруари – след събитията в Тунис и Египет, страната бе обхваната от масови демонстрации с искания за промени. Те обаче поутихнаха, след като крал Мохамед Шести обеща конституционна реформа и парламентарни избори. С наближаване на посочената дата (25 ноември 2011 г.), протестите взеха да се засилват. Въпреки това – пак за разлика от Алжир, акциите се провеждат по-мирно и без жертви.

Никой и нищо обаче не гарантира, че положението няма да се изостри. Защото например основният противник на властта – движението „20 февруари“, породено от протестите в арабския свят, отхвърли резултатите от референдума и ги нарече „нагласени“.

Набиля Муниб – синдикален водач и опозиционер, която е сред лидерите на Обединената социалистическа партия, представи тези претенции по следния начин: „Основното ни искане бе да се приеме демократична конституция според нормите на международно признатата конституционна монархия“. Главният упрек е, че „монархията остава абсолютна. Кралят остава ръководител на всички изпълнителни структури и на първо място – на министерския съвет (…) Няма реално разделение на властите. Като обобщим – кралят остава над конституцията“.

Любопитно е, че „февруаристите“ бяха подкрепени от прозападната мароканска Национална асоциация за защита на човешките права. Тя обвини властите, че използват религията – по-специално джамиите, а също и медиите, за да постигнат искания резултат.

В отговор на референдума от 1 юли „февруаристите“ още на 3 юли изкараха на улиците хиляди свои привърженици, които настояха за истински, а не театрални преобразования. Най-големите колони от протестиращи издигаха лозунги на забранената, макар и не твърде преследвана ислямистка организация „Ал адл уал ихсан“ („Справедливост и благочестие“).

Такива шествия се повтарят всяка седмица и всяка неделя стават все по-многолюдни. Успоредно с тях властите провеждат контрадемонстрации – в случай, че нещата тръгнат на зле, участниците трябва да препречат пътя на радикалите, без Западът да обвини режима, че използва силови структури. Това бе нов отговор на действията на опозицията, която някои сили на Запад са склонни да бранят. Напомняме, че след демонстрациите от 15, 22 и 29 май, довели до сблъсъци с полицията, ЕС разкритикува действията на краля.

Несправедливо ще е впрочем да се твърди, че новата конституция е безполезна. Има съществена промяна в страната, макар и почти единствена: берберският език амазиг се обявява за официален наред с арабския. Сполучлив ход с оглед на факта, че берберите са близо 40 на сто от населението на страната. Така Мароко може да представя нововъведението като постижение на местната демокрация, каквото липсва в другите страни от Магреба.

Едва ли е уместно обаче Негово Величество да почива на лаврите си, убеден, че ситуацията е стабилна и повечето мароканци „го обичат“. Защото много от проблемите в арабския свят засягат и тази държава.

Наглед положението е къде по-прилично, отколкото в много други арабски и африкански страни. В случая с Мароко явно не става дума за „икономически провал“. В тази сфера страната бележи петпроцентов годишен растеж, а инфлацията е крайно ниска, сравнена с тази в нейните съседки. Нарастват приходите от износа на фосфати, от парични преводи на мароканците гурбетчии, значим приток на капитали осигурява и туризмът. Ако през първата половина на 2011 г. не бяха поскъпнали горивата, мароканската икономика щеше да е още по-ефективна.

По брой на безработните (10 на сто) Мароко е в по-добро положение от Тунис и Алжир (близо 14 процента по официални данни), както и от Египет (от 20 до 30 на сто според различни оценки). При все това масовата безработица сред младежта е твърде съществен проблем за 35-милионната държава.

Западни икономисти обаче твърдят, че по доходи на глава от населението Мароко (под 3000 долара) малко изпреварва Египет, но е далеч зад Тунис (4100 долара), Алжир (4500) и Либия отпреди бунта (12 000).

Взел поука от Арабската пролет, Мохамед Шести наистина положи усилия нещата да не тръгнат надолу. С цел да смекчи недоволството, кралят удвои дотациите за храните и битовия газ. Това впрочем не спря протестите, от които може да се възползва и Западът.

При всяко положение, ако съдим по публикациите на Уикилийкс, американските дипломати са крайно недоволни от „корупцията в институциите“, отдавна стигнала според тях и до кралския дворец. Представители на Държавния департамент са убедени, че Мохамед Шести – „един от най-добрите приятели на Запада“, както бе прието да го наричат в Европа, трябва да се стреми към „повече прозрачност“, за да не последва Мароко примера на Египет, Либия и Тунис.

Естествено, след като западняците „изоставиха“ Мубарак, дори един тъй лоялен управник като мароканския крал не може да е сигурен, че няма да постъпят така и с него. Още повече, че от гледна точка на „демократичните ценности“ монархическата власт не е нещо редно. И сега кралят се опитва да убеди Запада, че е лоялен към промените в страните от арабския свят.

Да погледнем например външната политика. По-рано Мохамед Шести твърдеше, че води изцяло независим курс и спазва принципа за ненамеса в работите на други държави. Но съседен Алжир сочи проблема със Западна Сахара и вижда в тези изявления само „гръмки думи“. Известно недоволство от „експанзионизма“ на Мароко в Западна Сахара, където са разположени марокански войски, виждаме и на Запад. Преговорите със сепаратисткия фронт Полисарио, организирани през юли с посредничеството на САЩ, претърпяха провал. Това обаче може да се пренебрегне, като знаем какво сътрудничество развива Мароко със САЩ и ЕС.

При все това Мохамед Шести все повече е склонен да балансира между симпатиите си към Запада и своята собствена преценка за ситуацията. В момента той се опитва да спечели точки в Брюксел и Вашингтон. Прави например изявления, насочени срещу режима на Башар Асад в Сирия – изразява „дълбока загриженост“ и надежда, че „братският сирийски народ ще успее да намери конкретен изход от създалото се положение, който да отговаря на законните му искания за демокрация“.

Той обаче доста дълго – до 22 август, изчакваше развитието на ситуацията в Либия; в крайна сметка призна със закъснение Преходния национален съвет. И още на следния ден в Бенгази пристигна мароканският външен министър. Така Мароко стана първата държава от Магреба, установила отношения на толкова високо равнище с въстаниците, отбелязват западни аналитици.

От друга страна, не е уместно Западът да недоволства и във връзка с въпроси от търговски характер. За разлика от своя конкурент Алжир, който далеч по-шумно заявява, че води „многовекторна“ политика (което включва и връзките с Русия), Мароко отдавна е партньор на Запада в редица сфери, например оръжейната. Съответно, колкото до търговията, Брюксел и Вашингтон явно няма защо да се сърдят на Мохамед. Стига да посочим, че след като алжирците купиха от Русия голяма партида изтребители Су-30 МКА, мароканците в отговор поръчаха на американците самолети Ф-16 за 2,4 милиарда долара.

Всичко това обаче не може да гарантира на Мароко безоблачен живот: известни сили на Запад мечтаят страните от арабския свят да се раздробяват все повече и занапред. „Правда“ вече публикува интервю с видния германски политолог Александър Рар, който има достъп до властовите кабинети в западните страни – експертът заяви, че демократизацията на арабските държави ще обхване и Мароко.

Всъщност евентуалното сваляне на краля би било лош подарък най-вече за Европа – с оглед голямото значение на „мароканския мост“ между Африка и държавите от ЕС. Който според силовите структури от западните страни е сред основните пътища за доставка на наркотици и нелегални имигранти на територията на Общността. Дали трафикът ще намалее, ако кралят падне от трона, ако се засилят фундаменталистките нагласи и нарасне рискът Мароко да стане нестабилна държава?

БТА