Дилма Русеф – диктатура, футбол и революция
Книгата „Дилма Русеф. Историята на едно българско семейство, белязано от изгнанието, комунизма и президентството на Бразилия“ (ИК „Синева“) на журналиста от „24 часа“ Момчил Инджов и бразилският му колега Жамил Шаде, европейски кореспондент на в. „Естаду де Сао Паулу“, е издадена в Бразилия през март от престижното издателство „Виржилиа“, а сега излиза и на български. Правата за книгата засега са купени и в Южна Корея. Следва откъс:
В началото на 1970 г. затворите вече са претъпкани с членове на партизанските групировки. През април в затвора са хвърлени 70 дисиденти, сред които Дилма Русеф. Документи, съхранявани в Националния архив, показват, че групите за съпротива извършват отвличания, за да постигнат освобождаването на партизанските лидери. Освен това те правят така, че ситуацията в страната да бъде отразена в чуждите медии. По онова време зад граница Бразилия е синоним само на брилянтния отбор на Пеле.
Документ, придобит от журналиста Уилсън Тоста, показва начина на съществуване на дисидентските групи. Озаглавен “Съображения за целите на една операция за отвличане”, документът, изработен от ръководството на Народния революционен авангард, е заловен от Информационния център на флота (Сенимар) в деня, в който Бразилия играе първия мач за третата си световна титла, на 3 юни 1970 г. Освен списъка с подлежащите на освобождаване активисти, документът дава ясно да се разбере кои са най-застрашените от евентуални планове за отвличане лица. Това са дипломати от САЩ, Великобритания, ФРГ, Япония Израел.
Правителството вече е известено за риска и дори знае подробностите за операцията. През април същата година Мария ду Карму Бриту от Командата за национално освобождение е арестувана, а квартирата й в Рио де Жанейро е разкрита. Този арест осигурява на властите широк достъп до документите за стратегията на партизаните, включително плановете за отвличания на чужди посланици. Партизаните вече знаят, че документите им са прочетени от властите, но решават да продължат с плановете си, защото знаят, че охраната на западногерманския посланик е слаба. Той е придружаван само от една кола с двама въоръжени агенти. Освен това партизаните са уверени, че полицията не вярва планът да бъде изпълнен заради разкритите документи.
Операцията е извършена на 11 юни и е светкавична. Тя трае по-малко от пет минути. Дипломатът се прибира у дома след поредния си работен ден в посолството, намиращо се в квартал Ларанжейрас. Докато черният мерцедес се изкачва по улица “Кандиду Мендес”, на ъгъла с “Глория” пътят му е препречен от девет похитители. Колата марка “Вариант”, придружаваща немеца с двама охранители вътре, е надупчена с куршуми от двойка, преструваща се на лудо влюбена на ъгъла. Шофьорът е тежко ранен, а другият охранител е прострелян в главата. Охранителят в колата на посланика е разстрелян от упор. Немецът е измъкнат от колата и отведен от похитителите.
Похитителите искат освобождаването на 40 политзатворници – списък, подробно обсъден от Карлос Ламарка, Жоаким Камара Ферейра от Националното освободително действие и Деванир Жозе ду Карвалю от революционното движение “Тирадентес”. Те настояват освободените активисти да бъдат изпратени със самолет в Алжир.
След тежки преговори правителството и партизаните стигат до споразумение едва на петия ден. Общо шест комюникета са излъчени по Националното радио – същото, което предава за подготовката на отбора на световното първенство. Четиридесетимата политзатворници са освободени и изпратени в Алжир с полет на “Вариг”. По същото време в Мексико отборът на Бразилия играе на четвъртфинала срещу Перу.
Мачът се превръща в истински спектакъл – един от многото, на които град Гуадалахара е домакин по време на първенството. Пеле и Тостао задават ритъма на мача. Първият гол пада още в десетата минута, след пас на Тостао към Ривелино. Вдъхновен, Тостао вкарва втория гол само след пет минути. Шокираните перуанци се опитват да не се отчайват и намаляват чрез Гаярдо, но Бразилия продължава да напада. Само шест минути след началото на второто полувреме стадионът изригва заради поредния бразилски гол. Център нападателят Тостао отново прави чудеса след подаване на Пеле. Перуанската звезда Кубияс прави мача още по-напрегнат, като вкарва гол 20 минути преди края. Но след малко Жаирзиньо продължава бразилската голеада.
Докато в Рио де Жанейро цялото население ликува, похитителите са под напрежение. Алфреду Сиркис, който служи за преводач между тях и западногерманския посланик, прекарва онези дни заключен с Еренфрид фон Холебен в една къща. В удостоената си с награда книга “Въглените” бившият посланик описва какво значи да си част от онези операции за отвличане и желанието да гледаш брилянтната игра на бразилския отбор. “Транзисторът ни бе много калпав. Всички слушат мача – съседните къщи, баровете улицата. Целият Рио е навън – слушат радиото в автобусите, втренчват се в телевизорите пред магазините за електроуреди. Следят го в поделенията, в казармите, в бункерите на ДОИ и КОДИ. Дори дворецът “Планалту” замря, за да види играта на канарчетата срещу Перу”, разказва той. Сиркис признава: “Бях обладан от неистовото желание да изляза на дъждовната улица, да пресека през калта, да ида в бара, да викна едно питие и да се наслаждавам на головете на Бразилия заедно с масите.”
При завръщането им в Бразилия футболистите са приети от диктатора Емилиу Гарастазу Медиси, който повтаря жеста на капитана и вдига високо купата. Той обаче постига друга победа. Властите вече имат в ръцете си оптимистично и гордо от себе си население, вече без особени резерви към военното правителство. “Годините на куршуми” представляват странна трансформация на едно общество, което става все по-пасивно, по-хипнотизирано, по-измъчвано.
Дилма Русеф е арестувана един следобед през януари 1970 г. Тя е само на 22 години, но през последните три от тях е комунистическа партизанка, а от януари 1969 г. живее в нелегалност с първия си съпруг Клаудиу Галену. Педру Русеф, починал осем години преди това, никога не би могъл да си представи така съдбата на своята дъщеря, нито трансформациите, през които тя преминава. В действителност още на 17-годишна възраст, когато започва да флиртува с дисидентските движения, тя вече няма нищо общо с момичето, на което той осигурява образование, което е прекарало детството и юношеството си като част от немногобройния елит в Минас Жераис, посещавало е детски курсове по балет и е учило в най-добрите училища, а освен това у дома е вземало частни уроци по музика и френски. Всичко това тя загърбва изведнъж през 1967 г., когато влиза в групата Работническа политика (“Полоп”).
Девойката с къси коси и очила с голям диоптър влиза в партизанското движение, когато вече е студентка във Факултета по икономически науки. Първият документ на режима, в който е споменато името на Дилма, е от 1968 г. Той е изготвен от Националната информационна служба (СНИ) и има за цел да направи карта на дисидентското движение в Бразилия. За нея е написано единствено “следва във Факултета по икономически науки и няма предишни прояви”. Но още откакто се омъжва за Клаудиу Галену през 1967 г., Дилма е член на Организацията (О) – група, отцепила се от “Полоп” в град Контажем, щата Минас Жераис, която по-късно ще се трансформира в “Колина”. Това движение е вдъхновено от идеите на французина Режи Дебре и изповядва разпространението на марксистките революции в Латинска Америка по кубински модел.
През януари 1969 г., след като някои членове на “Колина” са арестувани, Дилма и Клаудиу преминават в нелегалност. През май същата година Дилма влиза в ръководството на движението, което няколко месеца по-късно се обединява с Въоръжения революционен авангард (ВПР) и става ВАР “Палмалес – Въоръжен революционен авангард “Палрамес”. “Целта на бразилската революция е […] завоюването на политическата власт от пролетариата, разрушаването на буржоазната власт, която експлоатира и подтиска трудещите се маси”, са казва в програмата на ВАР “Палмарес”, приета през юли 1969 г.
По време на партизанската си “кариера” Дилма е взета вече по насериозно от военните, което довежда до нейното арестуване. В други документи на репресивните органи Дилма вече е описана като човек, четящ лекции по марксизъм и чиято задача в университета е да вербува симпатизанти на съпротивителното движение. В архивите й приписват присъствие на безбройни срещи между различни групировки на съпротивата, а също така и “задачата да осигурява финансирането на партизаните”. Дори се съдържат твърдения, че тя си купила фолксваген тип “костенурка” с парите на организацията. По онова време Дилма дори не умее да кара кола.
Дилма знае, че е в опасност. Тя използва различни имена като Мария Лусия дос Сантос, Мария Гимараес Гарсия де Кастру, Ванда или Естела. Но това се оказва недостатъчно. Тя и Галену са принудени да бягат от Белу Оризонте заради преследване. Първо отиват в един хотел в Рио де Жанейро, където прекарват почти месец, регистрирани като обикновени туристи. Плащат престоя с парите на движението. След това се местят в дома на една леля, която смята, че двамата просто са на почивка.
Но в онзи съдбоносен януарски ден Дилма не успява да избяга. Има данни, че тя, която вече е била следена, е била предадена от някой от седмината й съратници от движението, заловени дни по-рано при опит да нападнат банка. Първо я отвеждат в казарма в Сао Паулу, където е щабът на операция “Разузнавачи”. Там се намира център за разпит, където изтезанията са част от “законните” методи за получаване на информация за плановете на дисидентското движение.
Близо два месеца по-късно Дилма е откарана в ДОПС – Отдела за политически и обществен ред. Там дели килия с Лесли Дениз Белоке, става ясно от затворническото й досие. През май Дилма е окончателно прехвърлена в затвора “Тирадентес”, намираща се на едноименния булевард в Сао Паулу. Обвинена е в “подривна дейност”. Когато Дилма пристига на мястото, където ще излежи останалата част от присъдата си, тя среща една истинска организация на политзатворнички.
“Тирадентес” е мястото, където Дилма и другите задържани се връщат към живота – както законово, така и емоционално. След дълги месеци живот в нелегалност, дисидентките вече официално са политзатворнички, а семействата им получават информация за тях. Разрешават им да получават писма, макар всички пликове да се проверяват. Имат дори достъп до книги и плочи, някои имат телевизори и радиоапарати. В затвора Дилма гледа мачовете от световното първенство през 1970 г. И при всеки гол на отбора полудява.
Дилма прекарва две години и четири месеца в затвора. Документи, публикувани от в. “Естаду де Сао Паулу”, потвърждават не само участието на българската потомка в партизанското движение, но и факта, че тя не е включена в списъците на затворниците, подлежащи на освобождаване с предимство. Ако Дилма е “зарязана” от своите другари, документите на ДОИ и КОДИ разкриват, че военните имат различно мнение за нея. В архивите студентката е описана като един от “главните вдъхновители и един от мозъците на революционните планове, претворени в дела от радикалната левица”. Описана е и като “партизанка от подривно-терористичен тип”.
Доколко Дилма е участвала във въоръжени акции и е помагала при обири на банки и отвличания не е известно. Значителен брой документи за живота на Дилма продължава да бъде засекретен по нареждане на самото бразилско ръководство, въпреки молбата на редица местни вестници за достъп. Така или иначе, съдбата на Дилма на фона на политическите събития в Бразилия не би могла да бъде много различна от тази на нейния полубрат Любен. Същевременно никой от двамата не би могъл да предвиди колко общи неща ще имат през живота си. Докато Любен прекарва живота си в презрение към установения в страната му комунистически режим и страда заради членството си в една опозиционна партия, Дилма посвещава години от своя живот на комунистическата партизанска дейност. И също плаща за това.
По ирония на съдбата историята на Дилма стига до българското правителство. По време на дипломатически прием в през 1970 г. представител на българското посолство в Бразилия среща майката на Дилма и вдовица на Педру. Тя казва на българския представител, че покойният й съпруг е негов сънародник. По време на разговора дипломатът я пита за децата й. Вдовицата разказва за най-голямото си дете Игор и за вече починалата си дъщеря Жана. Споменава и за Дилма, но добавя: “Тя има проблеми с полицията.” Дипломатът от една страна от съветския блок веднага разбира какво иска да каже тя.