Страх и гняв в Аджисан махала
Група младежи мюсюлмани са се спотаили в мрака на пресечка на ул. „Георги Тертер” под голямо дърво с пищна корона от листа. Младите мъже са насядали около голям камък, не разговарят и напрегнато се взират в тъмнината.
Жандармеристите с техните щитове, каски и автомобили са само на десетина метра от тях, около градинката на площад „Св. Петка”. Силите на реда плътно са обградили Аджисан махала в централната част на Пловдив, непосредствено на изток от Стария град.
Във вътрешния кръг уплашените мюсюлмани спонтанно са организирали свои постове за защита на подходите към квартала. Ако махалата бъде нападната и жандармеристите и полицаите не удържат на напора… Тогава младежите от Аджисан с колове и метални тръби ще се сблъскат с други младежи, които носят камъни, факли и развети български знамена.
Смъртта на 19-годишния Ангел Петров в Катуница на 23 септември, петък, отприщи вълна от гняв и етническа ненавист из цяла България. Напрежението бе особено силно в Пловдив, където Ангел учеше в Строителния техникум.
Пловдивски младежи имат решаващ принос за запалването на трите къщи на “цар” Киро в Катуница вечерта на 24 септември, а след това няколко последователни вечери организират протести, които тръгват от площад „Съединение”, вървят по Главната и достигат до централния площад пред хотел „Тримонциум”.
Най-нажежени са страстите на 25 септември, неделя, когато младежи от шествието се нахвърлят срещу минувачи, които смятат за цигани – мъж понася няколко удара и се скрива в кафене, а полицията едва спасява момче и момиче от сляпата ярост на тълпата. Бити са музикантите на мюсюлманска сватба, а камъни политат към Джумая джамия и чупят няколко прозорци. Няколкостотин от протестиращите се насочват към Аджисан махала, но полицията ги спира.
„Онази вечер спях, ама така. И чувам някой казва, че искали да ни нападат. Идвали от „Лиляна Димитрова”, ама отивали към махалата. И ние взехме по едно дърво – нали като те нападат, няма да стоиш”, вълнува се мъж на петдесетина години в кафене на павираното площадче в центъра на Аджисан.
„Нас не ни е страх, ама жените и децата не ни пускат да излизаме – страх ги е да ги оставим сами. Хора, които работят, не смеят да ходят на работа – вчера по Главната нападали жени, които чистят, сервитьорки в ресторанти. Децата не ходят на училище. Страх ги е, че ако отидат, нещо ще им направят”.
Денем Аджисан е като кошер пълен със страх, напрежение и ярост – много от жените за първите три дни от седмицата, 26, 27 и 28 септември, не ходят на работа и не пускат децата на училище. Така мъже, жени и деца се щъкат из уличките, събират се по групички из кафенетата, нервно обсъждат каква е заплахата, какво може да стане.
Телевизорите по заведенията са пуснати и хората втренчено гледат новините за случващото се в Катуница, Пловдив и страната. Други следят расистките закани по интернет и търсят да видят дали ще има митинг и тази вечер.
„Ние сме турци! Ние какво сме виновни, че циганите нещо направили? Аз съм турчин – и една дума цигански не знам!” – вълнува се мъж на двадесетина години в кафене на ул. „Неофит Бозвели”.
Турци, мюсюлмани, но и български граждани е водещата самоидентичност на хората от Аджисан. Мнозина българи в града на тепетата обаче ги смятат за цигани. Това обижда жителите на махалата, които ясно се разграничават и от Кирил Рашков. Ни го знаем, ни го познаваме, чак сега научихме от телевизията за него, е най-честата им реакция.
Мъж от квартала е ходил на митинга на площад „Съединение” и е заснел расистките призиви и изблиците на етническа ненавист. Пуска клипчето на компютърен монитор в малко магазинче пред десетина младежи. Нервен смях и гняв са реакциите на аудиторията.
Хората често попадат в клопката на „самореализиращото се пророчество” – заплахите и насилието от едната страна предизвикват страх и желание за насилие от втората страна. Когато втората страна извърши насилие, това дава аргументи на първата страна да осъществи ново насилие.
Завърта се порочен кръг, от който трудно се намира изход. Мюсюлманите в Аджисан са чули за бити хора, опити за палеж, за камъните срещу джамията и с очите си са видели тълпата, готова да щурмува махалата на 25 септември. Телевизионните репортажи са тревожни, а страниците във Фейсбук бълват расистки закани.
„Водим децата си в парка. Те си играят, ние пием кафе – приятно. А сега ни е страх да идем”, казва млада жена с дете на 2 г. Тя е метачка; чисти по бул.„Мария Луиза”, но два дни не е излизала на работа от страх: ”Там е Строителният техникум… Достатъчно е да ми кажат „мръсна циганка”.
Разказва, че малките деца много ги е страх. Твърде малки са да разбират какво става, но усещат, че нещо не е наред. Видът на жандармеристите с техните щитове и черни шлемове като на Дарт Вейдър ги плаши.
Страхът и паниката сред жените и децата прави мъжете нервни, объркани и гневни. Спорадичните агресивни реакции са разбираеми в тези случаи. „Защо идват тук?! Защо не отидат в Столипиново? Ама там са 50 000… Ако влязат – няма да излязат, там ще си останат. Ако нещо стане с нас – от Столипиново ще излязат да ни помогнат”, казва мъжът в кафенето на центъра. Махалата е малка, не повече от 3000 души, близо до центъра и това я прави уязвима.
Турция ще прати войските си в България, ако нещо се случи с местните мюсюлмани, вярват някои от жителите на Аджисан. Млад мъж дори твърди, че турският премиер Реджеп Ердоган го е казал по турска телевизия. Всъщност „Си Ен Ен Тюрк” е предала, че жители на Столипиново се надяват Ердоган да се обади на Бойко Борисов по телефона за успокояване на ситуацията. Страхът изкривява информацията.
В махалата има и тридесетина къщи с българи, както и няколко арменски семейства, а в околните блокове населението е смесено. И българите, и мюсюлманите от Аджисан казват, че се разбират и нямат проблеми.
Възрастна българка се учудва, че някой смята, че има напрежение между живеещите в махалата. Разказва, че при смъртта на близък роднина нейните съседи мюсюлмани масово се стекли на Католическите гробища да го почетат. Когато изнасяла малко столче пред къщата си и понякога го забравяла вечер, нейна съседка от другата религия го прибирала, за да й го даде сутринта.
Младежи националисти се събират на площад „Съединение” всяка вечер от 25 септември и тръгват на шествие – бръснати глави, футболни фенове и просто ученици. Изглеждат по-скоро спонтанно организирали се, отколкото подтиквани от някаква партия.
Tийнейджърите нямат някакви искания, обикновено скандират лозунги, а като ги изчерпят и повторят по няколко пъти, пристъпват към шествие и накрая се разотиват. „Свобода или смърт – за България”, „Циганите на сапун”, „Дайте ми Киро” са сред най-предпочитаните призиви. Но несъмнено някои партии ще пробват да употребят протестите политически.
„Шефе, много е опасно – там е циганската махала! Циганите търсят българи да ги бият”, казват ми три български момчета до Стария град. В Аджисан местните хора общуват нормално със своите български съседи, които познават от години, но непознат човек би могъл да се сблъска с напрежение и недоверие.
„Вземайте брадвите – и по главите”, казва възрастна мюсюлманка с пъстра кърпа на главата и показва с длан жест на сечене. Десетината мъже, с които се опитвам да разговарям на ул. „Неофит Бозвели”, не й обръщат внимание, но и нашият разговор не върви. Мъжете постепенно се разотиват – ясен знак, че присъствието ми в махалата ги смущава.
Но много жители на Аджисан разговаряха открито и добронамерено, не е имало физическа заплаха или агресивност. И все пак хора от моята етническа група са се опитали за щурмуват махалата и крещят расистки призиви по митинги и в интернет.
Дори и когато мюсюлманите говорят за това, гласът им се повишава, задъхват се, очите им блестят. „Ама те пеят „Боят настана…” Какво искат?! Мене ако някой ме нападне, ако ще да е великан, няма да се оставя”, горещи се мъжът, заснел митинга на националистите.
„Господине, идете си, по-хубаво си идете и не идвайте повече! Има млади момчета, нервни, ще те нападнат… Идете си да не стане нещо, че после лошо!”, съветва ме мюсюлманка на средна възраст. Самореализиращото се пророчество е лесно за задействане в ситуация на нажежени страсти.
„Циганите на сапун, турците под ножа!”, крещи заедно с десетки свои връстници на площад „Съединение” момче на шестнадесетина години с изкривено от злоба лице, черна тениска с трицвета и надпис „България над всичко”.
В Аджисан мургав младеж преминава по улицата със сабя в ръка, за да се присъедини към постовете, които и тази вечер ще бдят на подстъпите към махалата. Какви ли граждани на България ще бъдат, когато пораснат?
Пловдив – София
* Доц. Светлозар Кирилов e преподавател по социология във Факултета по журналистика и масова комуникация на Софийския университет „Св. Климент Охридски”