Светльо Витков, черните джипове на ГЕРБ или защо изобщо гласувах за президент…
23 октомври, неделя, навън е мрачно, кучетата в двора лаят от 7 сутринта, както всеки ден – по график. Сред всичко, което съм предвидила за деня, е и гласуването, нали са избори.
Голяма част от хората все крият за кого ще гласуват. Това не съм го разбирала никога. Не изпитвам нито страх, нито срам… „Гласуваме за Бойко, за Бойко, а?“, прекъсва размислите ми съседът. От съседната къща все подвикват нещо, когато ме видят на двора. Усмихвам се лицемерно. „Как за Бойко, бе, к‘ъв Бойко….!“ Псувам наум съседа.
Вече 8 години имам право на глас. Не съм пропускала. Някак ритуално отиваме всеки път с майка ми в 123-то училище в „Красна поляна“. Не съм променяла регистрацията си, въпреки че вече не живея там.
Удоволствието да израснеш в квартал до Факултета, е неописуемо. Нашият блок е на 13 етажа, с 4 входа и 65 апартамента във всеки. Гласуваме в една и съща класна стая, откакто помня първия си даден вот. Към 13 часа влизаме в училището, няколко познати съседски физиономии се усмихват насреща. Класната ни стая е в дъното, трябва да минем през тълпа. Учудена съм – такава избирателна активност!
Първа класна стая – 30 цигани на опашка, втора класна стая – 30-40 цигани на опашка, трета класна стая – колко изненадващо, двама българи, всичко останало – цигани. Шумно е, крещят, питат къде трябва да гласуват, какво да пишат, млада девойка тъпче баница в устата на дете, брадат възрастен ром обикаля с папка и драска нещо по нея… Мила картинка, една и съща от години.
Пред нашата класна стая има само трима души – семейство и човекът с кучето Джери. Познавам го от малка, но никога не съм знаела името му. Само името на кучето му. „Човекът с Джери“ тъкмо излиза от стаята, гласувал е. „Бойко, какво да правим!“, намигва ни той. И него го псувам на ум. Не гласуваме ли за президент? Кога се е кандидатирал Бойко?
Приключих бързо с гласуването. Знаех отдавна, че ще дам вота си за Светльо Витков. „Е верно ли?“, пита ме изумен един познат. „Е не, лъжа!“, нервно му отговарям. Писна ми от мутри и партии, отсичам, а той ме гледа сякаш трябва да дам по-дълго обяснение. „Е, що за глупост, интелигентно момиче си, изборите са сериозно нещо“, добавя ми той.
Идеше ми да му забия един в главата. Явно щях да затвърдя мнението му за моята интелигентност, ако бях гласувала за Калфин, или Бойко, т.е. Плевнелиев, или Кунева, Каракачанов, Семов, Петров – Алексей Петров (последното е безумие)…
Скоро бях в Девин, по работа, имах възможността да наблюдавам предизборна агитация. На няколко пъти в центъра на Девин, в махалата Настан, пристигаха група черни джипове, с флагчета ГЕРБ. „Плашат хората, всичко се покрива“, сочи ми ги познат от града. Много европейско, сякаш се върнах в детството ми, през 90-те, когато да си мутра беше яко. Даже имах съученик, който мечтаеше да стане мутра – да седи във фолк бар, да гледа кисело, да го пазят малоумници и да има голяма черна кола. Кой гласува за такова нещо?
Черни джипове с флагчета ГЕРБ видях и в едно село, където прекарвам голяма част от почивните си дни – Годлево, близо до Банско. „Заплашват тука, въртят се с колите“, казват местни. Да видиш подобна картинка през 2011 година е не просто дразнещо. Срамно е!
Видяното затвърди личната ми позиция. Наказателен вот? В никакъв случай! Вотът за Витков е позитивен, премислен и категоричен – с ясно съзнание, че забавният простак е по-добрият вариант от лакеи, подмазвачи, мутри и хора от онези 200 семейства в България, които са недосегаеми.
Тъжно ми е, че Витков не успя да разбие схемата на всички тези, които се търкалят из управленските постове от години. Не месия е нужен на българина, не спасител, не цар, не пожарникар, а човек, който да разтърси, който да учуди. Много хора около мен, на моята възраст, споделиха, че ще гласуват за него. Много от тях не отидоха да дадат вота си, повечето ми казаха: „И без това е ясно“.
Може и да са били прави, но аз наивно ще си вярвам, че моят глас има значение. И другия път – пак на избори, на опашка след циганите и „човека с Джери“.