Краят на войната в Ирак и поражението на неоконсерваторите
в. Гардиън
Благодарение на свалянето на Саддам Хюсеин, най-големия враг на Иран, влиянието на Техеран в Ирак е по-силно от това на Америка
Войната в Ирак приключи. Зарит от новините от Либия, Барак Обама обяви късно в петък, че всички американски войници ще напуснат Ирак до 31 декември.
Обама направи това с увереност, твърдейки, че изпълнява предизборното си обещание да прекрати войната, но всъщност той подкрепяше усилията на Пентагона да бъде сключена сделка с иракския премиер Нури ал Малики, според която в страната за неопределено време да останат американски бази, както и няколко хиляди войници.
Преговорите се провалиха, тъй като представителите на Муктада Садр в парламента, както и други иракски националисти настояха американските войници да бъдат подчинени на иракските закони. Във всяка страна, където имат военно присъствие, Съединените щати настояват те да се ползват с правен имунитет и отказват техни военнослужещи да бъдат съдени от чужденци.
В Ирак тази тема е особено деликатна, имайки предвид огромния брой цивилни, убити от американците, както и скандала в затвора „Абу Гариб“, когато се разбра, че иракски затворници са били подлагани на сексуални унижения. Почти по всяко дело, по което американски съдилища съдят американски военнослужещи, те или ги оправдават, или им дават относително кратки срокове затвор.
Окончателното изтегляне на войниците бележи пълното поражение за „проекта Ирак“ на бившия президент Буш. Сгромоляса се грандиозният план на неоконсервативните кръгове чрез инвазията от 2003 г. да превърнат Ирак в стабилна прозападна демокрация и място за американски военни бази за оказване на натиск върху Сирия и Иран.
Надеждите им да превърнат Ирак в модел на демокрация за Близкия изток се преобърнаха с главата надолу. Нестабилността и кръвопролитията, за които американците станаха причина, бяха примерът, който арабите се опитаха да избегнат, а не този, на който да подражават. Домораслата демократична вълна в Египет и Тунис през тази година допринесе много повече за съживяването на региона и за разклащането на диктатурите, отколкото всичко, което американците направиха в Ирак.
А когато Арабската пролет пукна, иракското правителство зае отбранителна позиция, тъй като хората излязоха по улиците на Багдад и Басра да протестират срещу авторитарното управление на Малики и подкрепените от американците мерки за затягане на контрола върху дейността на профсъюзите. Това лято Малики прие на два пъти сирийски правителствени делегации и отказа да разкритикува Башар Асад за стрелбата срещу протестиращите.
Но най-голямото поражение за неоконсерваторите е, че благодарение на това, че Буш свали Саддам Хюсеин от власт, който беше най-големият враг на Иран, влиянието на Техеран в Ирак е доста по-силно от това на Америка. Иран не контролира Ирак, но Техеран няма защо да се страхува повече от западния си съсед, след като сега в Багдад на власт е доминирано от шиити правителство, съставено от партии, чиито лидери по времето на Саддам прекараха дълги години в изгнание в Иран или пък като Садр живяха там до неотдавна.
Американските републиканци обвиняват Обама, че изтегляйки американските войски, отстъпва пред Иран. Тяхната рефлекторна реакция е много забавна и само показва несъстоятелността на лозунгите им, след като Буш беше този, който откри стратегическия път за навлизане на влиянието на Техеран, нахлувайки в Ирак, точно както Буш беше и този, който буквално в последните седмици от мандата си подписа споразумението за изтегляне на всички американски войски до края на 2011 г., което Обама се надяваше да коригира.
Но сенатор Джон Маккейн беше прав, когато каза, че изявлението на Обама ще бъде разтълкувано като „стратегическа победа за нашите врагове в Близкия изток, особено за режима в Иран, който работеше неумолимо, за да постигне пълното изтегляне американските войски от Ирак.“ Жалко, че той не хвърли вината върху Буш (и Тони Блеър), които направиха възможно това.
В своите мемоари двамата лидери показват, че не са си извлекли никакви поуки, въпреки че техните репутации в историята никога няма да могат да се отърсят от тази катастрофа.
По-важно е обаче дали настоящите американски и британски лидери са взели предвид тези поуки. Относителният успех на НАТО в либийската кампания вече започна да се използва с цел да се прикрие миналото. Изненадващата смърт на Кадафи определено измести американското изтегляне почти изцяло от дневния ред на медиите.
Но миналото все още ни съпътства. Основна поука от Ирак е, че изпращането на западни войски в чужда война, особено в мюсюлманска страна, е лудост. Този урок явно беше научен, когато представителите на САЩ, Великобритания и Франция през март поискаха от Съвета за сигурност на ООН да даде зелена светлина на кампанията в Либия. Те обещаха, че няма да има никакви сухопътни войски или окупация.
Това трябва да се приложи и в Афганистан, където Обама твърди, че се води война по необходимост за разлика от тази в Ирак, която той определя като „война по избор“. Това разграничение е погрешно и сега въпросът е дали той ще изтегли всички американски войници до 2014 г.
По примера на отменената сделка с Ирак неговите сътрудници се опитват да договорят споразумение и с правителството на Карзай, което ще позволи оставащите в страната за неопределено време хиляди американски войници да бъдат представени като военни инструктори и съветници, след като бойните части си тръгнат. Това ще продължи да подклажда по един безумен начин дългогодишната гражданска война в страната.
Сега, когато Ал Каида е прогонена от Афганистан, Вашингтон трябва да подкрепи преговори за съставяне на правителство на националното единство, което ще включва и талибаните и ще сложи край на боевете между афганистанците.
Ирак не е гарантиран оазис на стабилността, но без присъствието на американските бойни части през последните 15 месеца страната все пак успя да постигне един крехък мир. Ако преговорите в Афганистан бъдат сериозно насърчени, тази страна също може да постигне това веднага щом чуждите войници най-накрая си тръгнат.
БТА