Израел и клеветата за апартейда

в.Ню Йорк таймс

Молбата на Палестинската власт за пълноправно членство в ООН постави на голямо изпитание надеждите за постигане на някакво двустранно решение. Сега повече от всякога е необходимо помирение между израелците и палестинците. Затова е важно да се отделят основателните критики към Израел от нападките, които целят да го изолират, демонизират и делегитимизират.

Една особено вредна и трайна измислица, която отново изплува, е твърдението, че Израел водел политика на „апартейд“. Миналата събота в Кейп Таун лондонска неправителствена организация заяви, че „Трибуналът на Ръсел за Палестина“ ще организира „изслушване“, за да реши дали Израел е виновен в престъплението апартейд. Това не е „трибунал“. „Доказателствата“ ще се представят едностранчиво, а съдебни заседатели са критици на Израел, чиито крайни възгледи са добре известни.

Макар че терминът „апартейд“ може да има и по-широк смисъл, основното му значение е свързано с положението в Южна Африка преди 1994 г. Това е несправедливо и злонамерено оклеветяване на Израел, което цели да спре, а не да ускори мирните преговори.

Познавам много добре жестокостта на ужасната южноафриканска система на апартейд, при която човешки същества, наричани „черни“, нямаха право да гласуват, да заемат политически постове, да използват тоалетни или „плажове за бели“, да се женят за бели, да живеят в жилищни райони само за бели и дори да пребивават там без „пропуск“.

Тежкоранените при катастрофи чернокожи биваха оставяни да умрат от загуба на кръв, ако нямаше „линейка за черни“, която да ги превози бързо до някоя „болница за черни“. А на „болниците за бели“ беше забранявано да им спасяват живота.

Обвинявайки Израел, че води политика на апартейд, която по своята същност е на расова или етническа основа, е важно на първо място да направим разграничение между положението в Израел, където арабите имат гражданство, и в районите на Западния бряг, които остават под израелски контрол при липсата на мирно споразумение.

В Израел няма апартейд. Нищо там не се доближава до определението за апартейд, записано в Римския статут от 1998 г.: „Нечовешки деяния. . . извършени при институционализиран режим на системно потискане и господство на една расова група над друга расова група или групи, и предприети с цел поддържане на този режим.“

Израелските араби – 20 процента от населението на Израел – гласуват, имат си политически партии и представители в Кнесата, и заемат високи длъжности, включително и във Върховния съд. Арабските пациенти лежат до израелските в израелските болници, получавайки същото лечение.

Разбира се, де факто има по-голямо разделение между евреи и араби, отколкото израелците трябва да допускат. До голяма степен то е резултат от избора на двете общности. Донякъде е следствие и на дискриминация. Но това не е апартейд, който издига разделението като основна идея. В Израел равноправието е закон, стремеж и идеал; неравенството често пъти бива успешно оспорвано в съда.

Положението на Западния бряг е по-сложно. Но и тук няма стремеж да се поддържа някакъв „институционализиран режим на системно потискане и господство на една расова група“. Това е основната разлика, дори Израел да потиска палестинците там.

Расовата сегрегация в Южна Африка имаше за цел да гарантира завинаги ползите за бялото малцинство за сметка на другите расови групи. За разлика от това Израел се съгласи със съществуването на палестинска държава в Газа и на почти целия Западен бряг, и призовава палестинците да договорят параметрите на мирно споразумение.

Но докато няма двустранен мир, или поне докато израелските граждани продължават да са заплашвани от атаки от Западния бряг и Газа, Израел ще счита бариерите и контролните пунктове по пътищата и други подобни мерки за необходими за самозащита, дори палестинците да се чувстват потиснати. При сегашното положение атаките на едната страна водят до контраатаки на другата. А големите спорове, претенциите и контрапретенциите само се засилват, когато се прави обидна аналогия с „апартейда“.

Тези, които искат да налагат мита за израелския апартейд, често дават за пример стълкновенията между тежковъоръжени израелски войници и хвърлящите камъни палестинци на Западния бряг или построяването на „апартейдовата стена“, и различното отношение по пътищата на Западния бряг. Може тези примери и да изглеждат някому подходящи, за да се постигне една повърхностна аналогия, не е честно те да се използват, за да се изопачава действителността.

Стената за сигурност беше построена, за да спрат жестоките терористични нападения; тя създава някои затруднения на места, но в много случаи Върховният съд на Израел нареди на държавата да промени линията, по която минава, за да се намалят ненужните неудобства. Ограниченията по пътищата стават по-видими след атентати, но после се отменят, когато опасността е намаляла.

Разбира се палестинският народ има своите стремежи към държава и човешки права, които всички трябва да уважават. Но тези, които поставят под общ знаменател положението в Израел и на Западния бряг, и ги оприличават на старата Южна Африка, правят лоша услуга на надеждите за справедливост и мир.

Еврейско-арабските отношения в Израел и на Западния бряг не бива опростено да се свеждат до разкази за еврейската дискриминация. Има враждебност и подозрения и от двете страни. Израел, който е уникална демократична държава, е в състояние на война с много от съседите си, които отказват да приемат съществуването му. Дори някои израелски араби, тъй като са граждани на Израел, понякога са били подозирани от други араби заради дългогодишната вражда.

Взаимното признаване и защитата на човешкото достойнство на всички хора е задължително, за да се сложи край на омразата и гнева. Обвинението, че Израел е държава на апартейда е погрешно и злонамерено, и не съдейства за постигането на мир и хармония.

БТА

*Ричард Голдстоун е бивш съдия от Контитуционния съд на Южна Африка. Той бе ръководител на мисията на ООН, разследваща конфликта в Газа през 2008-2009 г.