В Музея на отминалото време

Анжел Вагенщайн на трибуната на първия свободен митинг на 18 ноември 1989 г. Зад него от ляво на дясно се виждат Петър Слабаков, Радой Ралин и Петър Берон. Снимка: Иван Бакалов

Анжел Вагенщайн е роден в Пловдив през 1922 г., прекарва детството си в Париж, където родителите му емигрират по политически причини. Участник в Съпротивата, инквизиран жестоко, осъждан на смърт от фашистките власти. Автор е на 50 сценария за игрални, документални и анимационни филми, снимани в 5 държави. Филмът по негов сценарий “Звезди”, заснет през 1959 г. от режисьора Конрад Волф, е удостоен със Специалната награда на журито в Кан. Сред най-известните му произведения са сценариите на филмите “Допълнение към закона за защита на държавата”, “Гоя”, “Звезди в косите, сълзи в очите”, “Борис I”, “След края на света”.

През последните години се посвещава на литературата и публикува романите “Петокнижие Исаково”, “Далеч от Толедо” и “Сбогом, Шанхай” (ИК “Колибри), преведени и издадени в цяла Европа и САЩ. Преди 1989 г. става член на Комитета за защита на гр. Русе, който е зародиш на опозиционните движения в онова време. Лауреат е на международни държавни и литературни награди, сред които международната годишна награда на парижката Сорбона за романа „Далеч от Толедо”, Европейската награда за литература „Жан Моне” за романа „Сбогом, Шанхай” и др. В навечерието на 90-годишнината му ИК „Колибри“ подготвя автобиографията му „Преди края на света“. Следва откъс от книгата.

Джурасик парк

Анжел Вагенщайн

Преди милиони години върху полуостров Юкатан на Мексиканския залив се стоварил гигантски метеор и унищожил почти всичко живо на Земята. Така настъпил краят на една еволюционна сага, продължила цяла геологическа ера – светът на динозаврите, владели безразделно планетата Земя още от времената, когато тя започвала битието си от онзи единствен континент, наречен от учените Пангеа, и от единствения Океан, кипнал в отровни изпарения. Така завършил чудовищният експеримент на природата, който внуши на Стивън Спилбърг идеи за филма му „Джурасик парк“ – нещо като резерват за оживели владетели на Земята от далечната юрска ера. И ето че отдавна загиналите динозаври се завърнали, но в една нова, екранна реалност – така както в имагинерните светове на изкуството неспирно се завръщат мускетарите, рицарите, гладиаторите и котараците в чизми.

А в онзи материален, триизмерен и осезаем, а не виртуален свят на подвижната фотография случайно оцелелите от катастрофата сухоземни и морски твари станали свидетели на мъчителното зачатие на друг един живот – този на топлокръвните бозайници, бъдните нови властелини, които след още милиони години еволюция успели да украсят земното битие с венеца на Творението (както той си мисли) хомо сапиенс, разумно мислещия (както той си мисли) човек.

Всъщност нещата изглеждат приблизително така, но не съвсем. Еволюцията, казва Дарвин, няма особени симпатии към резките революционни промени и предпочита меките дълговременни преходи – нещо като германски социалдемократ от средната класа, готов да приеме някои социални реформи, но по възможност деликатни и без съществени сътресения.

И като оставим, без да се заяждаме, немския бюргер спокойно да си допие бирата, а историята тихо да тече покрай него и сама да си върши работата, ще ти напомня и за едно наблюдение върху историческия развой на друга велика нация – руската. Твърди се, че историята там въобще не тече и никога не е текла, а се движи скокообразно. Да речем за яснота – нещо като жабата. Стои тя, руската история, и подобно на жаба, изпаднала в зимна летаргия, дълго стои умислена и прикована на едно място. Може би разсъждава за смисъла на битието, а може би въобще не и пука за ничие битие, но нито мърда, нито шава – ще речеш, че е мъртва. Но мамиш се – не е мъртва тя, руската жаба! Защото неочаквано извършва страховит скок. Изненадата е всеобща и потриса човечеството ту за ония десет дни, които разтърсиха света, ту през дългите години на война, която Русия парадоксално губи срещу слаби противници и печели срещу най-силните. Нищо лошо в това, добре е в историческия спектакъл да има парадокси и изненади, но проблемът в случая е, че никога не може да се предвиди посоката на руския скок. (…)

От гореказаното става ясно, че природата, както и обществата, подобно на котката, имат девет живота и краят на един свят е началото на друг. Задачата, която все не можем да решим, е кой от дадените ни девет живота живеем днес. В кой от възможните светове – в най-добрия, както твърди Волтеровият Кандид, или в още по-гаден? И в състояние ли сме да помним и безпристрастно да оценим миналите си животи, с всичко добро и лошо в тях, с унищожителните изригвания на вулканите, но и с цъфналите вишни под димящия Фуджи, за да можем истински да осъзнаем пътя и посоката му през бурите и изпитанията на своя вид – без предвзети митове и предразсъдъци.

*

Лично аз преживях три драматични катаклизъма, преобърнали земните пластове и коренно променили околния пейзаж, на три пъти животът около мен е започвал да се изгражда наново, по нови генномодифицирани ДНК спирали – с техните революционни скокове и меки преходи, с пролетните и есенните премествания на историческите часовникови стрелки ту напред, ту назад, с упорити опити за връщане на отминалото време и постоянни промени в пинкода на желаното бъдеще. Преживях инфлации и дефлации, преврати и тържествени декларации, победи и поражения, от които останаха само бледнеещи спомени. Когато се родих, приех да съжителствам мирно с всичките три милиарда жители на планетата, а когато умра, ще бъда оплакан от над седем милиарда. Каква промяна в моя антураж!

Историческите промени, да ти кажа, ако не са опит за рециклиране на износени светове и пробутването им за нов продукт, не са нещо, от което трябва да се плашим – по презумпция те са призвани да освежат спарения въздух на застойните системи. Но знай и бъди готов за винаги закъсняващото откритие, че при всяка радикална промяна, независимо от нейната посока, необратимо си отива завинаги и нещо неповторимо и изумително, което е било и вече няма да бъде – като Средновековието с неговите възхитителни готически катедрали и Джоконди, с вълнението от откриването на нови светове и далечни хоризонти, но слава богу, и с окончателното загърбване на отблъскващи неща, като кървавия бог на ацтеките Кетцалклоатъл, търговията с роби и тоалетните клекала.

Та опитвам се да кажа, че и аз загърбих времена на всевластни и кръвожадни динозаври, от които останаха само фосилите на спомена, още помня величия, обявени навремето за планински орли, които се оказаха препарирани чавки за училищна употреба – на вид почти истински, но пълни със слама. Дори такова едно пернато от екзотичен вид, непознат на орнитолозите, в пристъп на откровеност изчурулика нещо подобно: „Егати държавата, щом аз съм ви министър!“. Прав е господинът, но при случай бих си позволил да добавя, че живеем, уважаеми министре, в такава държава, каквато сме си заслужили, управлявана от чавките, които сме си избрали.

И ето че сега, онемели, осъзнаваме как тия, нашите избраници, ни водят за носа през пустинните пясъци на загубените илюзии, към благословения Ханаан на консумативното общество, като успешно ползват комбинирани перилни препарати с омекотители за изпиране на греховете от близкото и по-далечното минало, пробутвайки ни на промоционални условия рециклирано бъдеще втора употреба.

Това поражда неприятното усещане за повреда в прожекционната машина на Времето, сякаш лентата е тръгнала назад – сюжетът вече сме го гледали, филмът, уж премиерен, май че е показван в миналото, това и онова действащо лице, а и думите му смътно напомнят за нещо познато и вече случвало се. Завръщат ли се призраците, или само така ни се струва? Или Стопанина, да се слави името Му во веки вечная и след последния век, разчита на историческата амнезия на зрителите, като им пробутва по кабеларките си стари, вече показвани и втръснали сюжети?

Ако някой неделен ден отведеш децата си в Музея на отминалото време, предупреди ги да внимават! Експонатите от политическия палеолит може и да им се сторят тромави, смешни и нелепи за века, в който живеем, но не са безопасни, о, далеч не! Спилбърг показа в своята виртуална история как изчезнали преди милиарди години чудовища могат да бъдат реанимирани и че те, върнати в живота, отново се превръщат в старите кръвожадни страшилища. Знай го, както знаеш, че не бива да пускаш децата си в клетката на тигъра!

Ето, ако не вярваш, вгледай се около себе си и ще откриеш онези оживели, макар и доста дегенерирали и обезсилени далечни потомци на тиранозаврите, които отново трескаво прелистват пожълтелите страници на налудничавия „Майн кампф“ или фалшификатите „Протоколи на Сионските мъдреци“ и „Кратък курс по история на ВКП (б)“ в търсене на вехти рецепти срещу старческата подагра на обществото. Други, на чиято съвест лежат престъпленията и трагедиите на отминалия век, се преструват на невинни деви, поприкрили срамотиите си с национални знамена, но задниците им си остават все така насрани.

И ако търсиш доказателства за думите ми, мини покрай книжарските сергии и поразлисти книжката с избрани речи на Гьобелс – оная накуцваща съмнителна персона, която приличаше повече на професионален картоиграч, отколкото на министър на културата. Та той ще ти разясни коя е висшата раса на господарите – сътворена по образ и подобие на попръдващия от хроничен метеоризъм бивш австрийски подофицер Адолф Шикългрубер, автор на преведената на майчиния ти език фундаментална творба „Моята борба“ – библията на арийския свръхчовек, която балканските му братовчеди продължават с възхита да препечатват и попрелистват. От подобни писания ще узнаеш, ако това те интересува, кои хуманоиди – от рода на евреите и циганите – следва да бъдат окончателно изтребени, за да не развалят пейзажа, какви родолюбци са били фашистите, колко лоши били партизаните и че Вапцаров не бил нищо повече от един объркан графоман в напреднала фаза на косопад.

И не си мисли, че преиздаването на подобни умилителни писания има за цел единствено да запълва времето на скучаещи домакини, докато се пече гювечът. Вслушай се в речите на някои съвременни партийни лидери, които, качени по покриви на автобуси и театрално размахали юмруци, говорят на митинг от обезверени и озлобени нещастници или поучават нацията от парламентарната трибуна. И ако не те е напуснало чувството за скрития смисъл на думите и жестовете, ще усетиш, че колкото и патриотично да изглеждат те, вече си виждал и чувал нещо подобно, но сервирано сега по нов начин, съобразен с изискванията на Европейската комисия по правата на човека и на ония там, хелзинкските нравоучители. И въпреки очевидния прогрес на козметичната индустрия и ефективността на съвременните 48-часови дезодоранти, тези словоизлияния далечно ще ти намиришат на дим от лагерен крематориум. Този мирис попива в дрехите и съвестта така, че хората престават да го забелязват – което се случва в някои географски ширини и до днес!

По-добре нека продължим обиколката из книжните щандове. Обърни особено внимание на книжлетата, които упорито ще ти доказват зловещата роля, която не само световното еврейство или ислямът, а, да речем, Сатаната, черната магия, върколаците, вуду ритуалите, дълбоко закодираните извънземни мистични сили играят при предстоящото тотално унищожение на световната цивилизация – оня Армагедон, предначертан още в библейското „Откровение“ на Йоана. И единственото ти спасение е в тайнствената мощ на езотеричните и окултни практики, в космическите Енергии и тантрическата медитация, в Шангри-Ла, Шамбала, Третото око и Четвъртия кръг. О, сладостен мистичен ужас, безумие и среднощно мяукане на черни котки, превърнати в добре продавана литература. Отмини!

Знам, че ще отминеш с леко чувство на отвращение и онуй книжно блато, в чиято жълтеникава тиня гният естетически и морални фосили, мъртви представи за литературна добропорядъчност, досиета за банални криминални деяния с изтекла давност, сензации в сос от кръв и секс, втръснала порнография, уолстрийтски и новоруски оригвания от преяждане с пари и хапки чер хайвер, лош дъх на газ, петрол и салонна субкултура, с нейните „риалити“ отрочета по телевизионните екрани. Не се спирай, това е гнила ръж, в която няма спасител! (…)

Уви, нищо такова няма да намериш в книжката, която разлистваш в момента – тя нито има претенциите на автентично свидетелство за това, което се е случило или би могло да се случи, а само за онова, което съм запомнил. Но без гаранции, че то е било точно такова, а не инакво. Защото деформацията е присъща на човешката памет и нейните пристрастия. От астрономията е известно, че паралаксът е онова отместване, изкривяване на видимата Вселена, при което откриваме звездата не там, където тя се намира в действителност. И истината твърде често не е в онова, което сме запомнили или в което вярваме, а някъде другаде в изкривеното пространство на спомените.

Затова в настоящите драскулки съзнателно избягвам дати и всякакъв род доказателствен материал, нито искам те да са сборник от полезни мисли и съвети, на каквито, признавам, не съм способен. Те са по-скоро отпадъчен продукт от един живот, опаковката, а не съдържанието му. Или да кажем по-добре – пепелта, останала от горенето. Защото какво е тя, пепелта, ако не спомен за огън? И не разчитай от подобни спомени, които са толкова лични и несигурни, че всеки чужд спомен е в състояние да ги опровергае – та, казвам, не разчитай от тях да узнаеш големите истини на живота. Например как и защо сложните и извилисти пътища на еволюцията са превърнали динозаврите в кокошки, а някои кокошки – в наивни пернати, размечтали се за връщане на времената, когато са ходели по земята като динозаври. Такива са, брато, пътищата на еволюцията, тяхната магистрала, и няма как да я заобиколим по хитроумни околни пътеки!

Важно е все пак да се знае, че този исторически маршрут не е залутан и безпосочен, както би могъл да си помислиш, а води винаги напред по една своя вътрешна, ако щеш – мистична и може би предначертана логика. Или както председателят Мао Дзедун пише в малката си червена книжка – „Крачка след крачка вървим към великата цел“. Не знам какво точно е имал предвид другарят Мао, но действително главната ни посока, магистралата на човешката цивилизация, по която въпреки всичко и крачка по крачка устремено вървим напред и все напред към една велика цел, е пълното съсипване на нашия дом, планетата Земя. (…)

*
И ти, драги ми приятелю, ще надживееш този свой свят, както аз надживях не един от моите, и ти ще преосмислиш някои превтасали истини с изтекъл срок на годност, превърнали се във вкиснал ланшен мармалад. Ще оцениш онези уж прости, но топлокръвни представи за добро и зло, за обикновена добродетел и обикновена мерзост, за приятелство и предателство, за достойнство и унижение, за преклонение пред Майката и Хляба, които оцеляват като мишлета през профучалите високо над главите ни тайфуни на историята. (…)

Накратко, имам по-скоро емоционална, отколкото фактографска памет, и ако в драскулките ми се окажат неточности, то не е от желание да заблудя някого, а е по- скоро плод на онзи мой недъг, свързан с несъвършенствата на запаметяващото ми устройство. А ако премълча имена и неща, които добре помня, но не желая да споделя, причината е, че не бих искал да наскърбя когото и да било, дори да го е заслужил. Нито имам желание да оспорвам лъжливи митове и удобни душеспасителни легенди, които обществото ни предпочита пред горчивите истини. Защото, както изглежда, вярата в добрите сънища е по-полезна за националното храносмилане от неприятните напомняния, че консумацията на заблуди предизвиква тежки стомашни разстройства и социални, твърде често злокачествени тумори, които рано или късно трябва да се отстранят с хирургическа намеса. А там, където резне скалпелът на историята, няма начин да се избегне и загубата на кръв.

*
И още нещо, преди да съм забравил: обещавам ти да не злоупотребя с предимството, че върху бойното поле на тази книга ще съм сам юнак на коня и няма как да срещна съпротива при евентуален опит да си отмъстя или разчистя сметките с някого – напоследък любим спорт за някои автори на мемоари. Особено на ония, които пренаписват историята, изтиквайки някого пред тясната и вратичка – като клошари в блъсканица за безплатна супа, – за да вместят със задна дата и себе си в претъпкания и килер за подметени и излезли от употреба действителни или мними героични дела. Отдавна съм затворил досиетата на спомена за подобни случаи, не ме интересуват митичните бабаити, които с риск за живота си са разправяли вицове и сплетни за вождовете на революцията – предимно из оня асортимент смешки и социални недомислия, които самите вождове са обичали да споделят помежду си.

Такива герои, които скромно се самоопределят като дисиденти, без всъщност да са рискували и косъм от главите си, ми напомнят кокошките, горди от това, че са роднини на динозаврите. Не ме вълнува проблемът кой у нас в действителност е бил дисидент, кой – внедрен агент на Държавна сигурност, а кой по съвместителство и двете. И моля те, не ме занимавай с пошушнати на ухо информации за подлеците, интригантите и подлизурките от близкото минало, защото и днес те не са по-малко на ошашавена глава от населението.

Не искам и да знам кои навремето са ме топили старателно и напоително пред „службите“ заради лекомислено изтървани от мен съждения на тема власт, властелини и непреходната им мъдрост, както и сега кой кого топи. Защото при последна сметка натопеният винаги ще е народът, с който властта е свързана по майчина линия – в смисъл, че народът неуморно я псува на майка, а тя пък, властта, от своя страна, както намери за добре му разплаква майчицата.

И тъй, паметта!

Какво е тя, ако не каталог от откъслечни спомени за загинали светове, с накъсан групов портрет на отминалото време, от който са оцелели, казах, само онуй перо на дамската шапка или двата разперени пръста върху нечия плешива глава. Останал е и случайният вкаменен отпечатък от стъпката на някой отдавна изчезнал динозавър, владял някога планетата. Един знак за някогашно присъствие – и нищо повече. Като избодено с гвоздей око на светец от стара манастирска фреска или драсната неприлична дума в обществената тоалетна, за да се знае, че то е било тук, копелето му с копеле! Но не мисли, приятелю, че с тези и подобни катаклизми, предизвикали гибелта на хищните гиганти, ще настъпи и краят на Битието – вслушай се и ще чуеш радостното цвъркане на оцелели мишлета.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.