Защо Гърция е с единия крак в гроба

в. Ромъния либера

Гърция в момента е с единия крак в гроба. От кризата в страната, която се гордее с независимостта си, спечелена преди около два века, Румъния може да научи доста уроци по отношение на посоката, в която трябва да поеме. Румънците би трябвало да се замислят докъде може да стигне една страна, доминирана от различни кръгове на интереси, които от момента на присъединяването й към ЕС се отдадоха на задкулисни борби за източването на държавните пари и получаването на преференциално отношение, специални пенсии и т.н., от страна на една държава с в крайна сметка ограничени ресурси.

В случая на Гърция основните абонати на държавната хазна през годините бяха църквата, крупните земевладелци, армията и съсловието на търговците, най-вече на корабовладелците, докато т.нар. модернизация на гръцките партии след края на военната диктатура през 1974 г. завърши с още повече претенции от страна на политическите формации.

За разлика от румънците, гърците обаче не бяха готови да се примирят с ексцесиите на елита си, така че големците на страната редовно се сблъскваха с народното недоволство. Гръцката радикална левица е политически активна от над осем десетилетия, което прави Гърция единствената държава на Балканите, която би приветствала една съветска окупация. Уинстън Чърчил, намиращ се в Атина на Коледа през 1944 г., положи огромни усилия градът да не попадне в ръцете на комунистите, а след разделянето на Европа на Изток и Запад чрез Споразумението от Ялта Сталин напразно се мъчеше да обясни на гръцките си другари, че страната е влязла в западната сфера на влияние. Разочарованието им беше толкова голямо, че предпочетоха да започнат гражданска война, отколкото да се откажат от идеалите на комунизма.

Въпреки че гръцката политика винаги се е показвала като ултравизантийска, стратегическата позиция на страната караше Запада да я третира с уникална снизходителност, отсъстваща при която и да е друга страна от Балканите. Преди точно 30 години Валери Жискар д’Естен правеше силно лоби за присъединяването на Гърция към ЕС, като усилията му се увенчаха с успех, въпреки че всички знаеха, че нито администрацията, нито икономиката на страната изпълняват условията за присъединяване. По-късно ЕС неведнъж се оказва в унизителното положение да не може въобще да прокара модернизирането на Гърция и дори още по-лошо – да види редица свои стратегии и проекти разбити на пух и прах от егоцентрични политици като Андреас Папандреу. Синът му Георгиос тези дни сензационно върви по следите му.

Династията Папандреу няма никакво съответствие в демократична Европа. Папандреу-старши поддържаше една форма на „социализъм на освобождението“ по модела на Кастро, като цялата власт на партията беше концентрирана в ръцете му. Натъпка администрацията с членове на ПАСОК, а след края на Студената война беше обхванат от почти параноични подозрения към съседните страни и намеренията им. Дори и днес, на прага на фалита, Гърция продължава да отказва упорито да признае северозападната си съседка с името Република Македония – отношение, което очевидно доведе до изостряне на националистическите чувства в Скопие.

Еврократите досега имаха късмет: от избухването на гръцката криза Папандреу-младши приемаше без възражения всички антикризисни планове, повече или по-малко ефективни, макар че наложените мерки обричат страната на десетилетия ултраикономии. Миналата седмица обаче успя да шокира целия свят с идеята си за организиране на референдум по въпроса за европейския план за финансова подкрепа – съобщение, което предизвика незабавно един от най-силните спадове на европейските борси от началото на кризата.

По-тежки от всякога социални вълнения изглеждат оттук нататък само една от многото неизбежни последици, с които ще се сблъска Гърция. Армията може да обмисли идеята за връщане на политическата сцена, след като се подчиняваше на гражданското върховенство повече от три десетилетия. Разбира се, огромната криза на страната може да доведе и до появата на някои светли политически умове от мащаба на Йоанис Каподистриас, първия гръцки президент, или на Александрос Панагулис, но подобни лидери по правило биваха отстранявани чрез интригите на олигарсите.

Днешна Гърция е дефакто една монархия, в която основните републикански функции се притежават от десетилетия от едни и същи фамилии. Андонис Самарас, лидерът на консервативната опозиция и съперник на Георгиос Папандреу, получи парламентарното си място благодарение на един влиятелен чичо със стари връзки в партия Нова демокрация, както и на баща си – известен кардиохирург.

В една страна, белязана от огромни недостатъци, но най-вече от дълбоко вкоренената система на клиентелата, лекарите, адвокатите и други специалисти представляваха влиятелни касти, заинтересовани от всякакви спогодби за изсмукване на средства от бюджета, включително чрез назначаването на купища роднини в държавните институции, където заплащането винаги беше отлично. Ситуацията донякъде е подобна и в Румъния – най-малкото от гледна точка на кастата на адвокатите, станали парламентаристи.

Позицията на хардлайнер в спора за името на Македония струва през 1992 г. на Самарас поста на шеф на гръцката дипломация, а партията плати по-късно с дълги години в опозиция. Все пак Нова демокрация го избра за лидер през 2009 г., въпреки че нямаше политически успехи в актива си. В сравнение с Папандреу сегашният лидер на консерваторите би създал със сигурност много повече главоболия на дуета „Меркози“.

С примера на Гърция пред очите си румънците би трябвало да разберат мащабите на пропастта, в която може да падне една страна, лишена от политически алтернативи и останала заложник на едни и същи алчни и неефективни партии. Над Гърция днес се носи спектърът на крещящата бедност, на разпадането на държавата, на възстановяването на разбойничеството и, не на последно място, на изострянето на конфликтите с една Турция, която е все по-настоятелна във външната си политика. В цялата амалгама на несигурността, едно-единствено нещо изглежда сигурно: ЕС ще се пази като дявол от тамян от разсъждения или анализи за собствения си принос към гръцката катастрофа.

БТА

* Том Галахър е британски политолог, автор на книгата: „Загубеното десетилетие на Румъния: Миражът на европейската интеграция след 2000 г“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.