Созопол през ноември + фотогалерия
През зимата градът опустява и разкрива истинското си лице
През зимата Созопол изглежда странно без тълпи туристи, сергии и обичайната отпускарска суматоха. Същевременно градът е по-истински от всякога и разкрива пластове, които остават незабелязани в туристическия сезон.
През ноември плажът е романтичен, без цветните рекламни чадъри, които лятото го покриват от край до край. Заведенията покрай брега са затворени и единственото, което се чува, е шумът на вълните и крясъците на гларусите. Те са от постоянните обитатели тук и пясъкът е осеян със следи от стъпките им, които по смешен начин напомнят символа за мир, емблема на хипи движението през 60-те.
Самотни рибари мятат въдици от скалите, сгушени в дебели якета с качулки.
Из тесните улички на Стария град човек остава с усещането, че всичките му жители изведнъж са избягали надалеч заради някакво природно бедствие. Старият град е тих и призрачен, времето сякаш е спряло. Улиците са пусти, тук-там се протягат необезпокоявани от никого котки. Казват, че повечето собственици на къщи прекарват тук само летните месеци и наесен напускат Созопол. През зимата в Стария град оставали не повече от триста души. Един от малкото знаци за тяхното присъствие са натрупаните дървета пред някои къщи и миризмата на пушек, която ту се появява, ту изчезва, отнесена нанякъде от вятъра.
Времето все пак не е спряло, само че тече с друг ритъм. На пресечката между улиците „Гларус” и „Морски скали” две хлапета се пързалят надолу по баира с дъски от шперплат. През лятото едва ли биха успели да се промъкнат между туристите и сергиите с морски сувенири и смокиново сладко.
Възрастна жена, която през август би те дърпала за ръкава да ти предлага квартира, наднича иззад перденцето на малък прозорец, а после изчезва точно толкова бързо, колкото се е появила. В съседната къща някой е забравил да махне табелата с надпис „Свободни стаи”, която изглежда хем ненужна, хем точно на мястото си – може би в момента всички стаи в Созопол са свободни.
Отнякъде се появява мъж на средна възраст, в униформа. Оказва се служител в един от малкото работещи през зимата хотели. Явно му е скучно, тъй като словоохотливо разказва, че понеже е местен, все пак са го оставили да работи в хотела. Колегите му трябвало да си заминат след края на сезона. Опитва се да убеди сам себе си, че всъщност и през зимата имат работа. „Ей сега изпратихме една група, за другата седмица вече имаме резервация… Една рускиня чакаме след няколко дни…”, обяснява той. За да зазвучи още по-впечатляващо допълва, че самият Бойко Борисов трябвало да бъде гост на хотела тези дни, но по незнайни причини така и не се появил.
Ако има някакъв живот в Созопол през зимата, той е на пристанището. Под навеса, където лятото се продава риба, са се събрали на приказка местните старци. Дори през лятото те изглеждат като тайно общество, което стои извън цялата туристическа суматоха и наблюдава. Ако гледаш внимателно, ще ги видиш, ако не – просто ще минеш покрай тях. Сега обаче няма как да не ги забележиш. Суетят се около пейката и потропват с бастуни, обсъждат времето и вълнението на морето, загледани в лодките на пристанището.
Лодките се люлеят, завързани на кея, както през лятото, но и не съвсем. Дебело облечени мъже разтоварват мрежи с риба. Насред улицата е паркиран огромен кран, който вдига една от лодките, за да я зазимят.
„Трудно се поддържат лодките през зимата – подмята петдесетинагодишен мъж – преди месец имаше буря и потънаха десетина…”. На въпроса какво се прави тук зимно време отговаря така: „Няма какво да се работи, който има лодка излиза в морето за риба… Но когато стане студено, не е толкова лесно… Младите хора са по градовете, какво да правят тук през зимата?” Допълва, че и през лятото вече не е толкова лесно. С многото хотели, които предлагат ниски пакетни цени, местните са изгубили възможността да печелят достатъчно, давайки стаи под наем.
Не всички обаче са се отказали от туристическия бизнес през зимата. На уличката пред музея, като цветно петно стои единствената работеща сергия за сувенири в Стария град. Собственикът й живее в града и затова я поддържа, част от сувенирите изработва сам. Казва, че събота и неделя все още идват хора да се разходят и понякога купуват по нещо. Ако някой вземе сувенир или бижу, получава подарък – голяма бяла мида за добро настроение и безплатен съвет: „Не бързайте да си тръгвате, от толкова бързане, човек не забелязва кога му е минал животът…”.
В Созопол така или иначе никой не бърза за никъде. Поне до следващото лято, когато местните ще се суетят около пристигащите туристи, а истинският „град на спасението” за пореден път ще изчезне сред неоновите табели на заведенията, сергиите и лятната суматоха.