Москва и Пекин – съюзници по неволя заради Арабската пролет

сп. Форин полиси

Помните ли съветско-китайския разрив? Москва и Пекин изглежда не си го спомнят. Поне по отношение на сегашните събития в Близкия изток и Северна Африка Китай и Русия все повече сближават позициите си. В Съвета за сигурност на ООН те или се обявяват против западните инициативи или дават гласност на своите резерви.

За някои това може да изглежда като солидарност между две авторитарни правителства, за други – координирани усилия да се разводни и евентуално да се срине американското и западно господство върху световната политика. Макар и в двете предположения да има истина, реалността е по-широка и трябва да бъде по-добре разбрана от западната общественост и политици.

Първо трябва да кажем, че не е замесена никаква идеология. Макар Китай все още да твърди, че е комунистическа страна, тя отдавна отхвърли маоистката догма, включително във външните си отношения. Русия запокити комунизма точно преди двайсет години. Вярно е, че и двете страни са авторитарни, макар едната да е в по-мекия, а другата – в по-суровия вариант.

Въпреки това няма такова нещо като „авторитарен интернационал“, който да възпламенява солидарност между управляващите автокрации. (Нито пък има такъв в Близкия изток – нека само се замислим как Катар се справи с Муамар Кадафи и как Саудитска Арабия се справя с Башар Асад). Както Русия, така и Китай, са преди всичко прагматици.

Освен това те не се съревновават, особено в регионалната геополитика. Глобалните интереси на Китай са в същността си икономически. Китай зависи от Иран, например, за една четвърт от петрола, който внася от Близкия изток. Китайски компании участват в редица проекти из региона. Войната в Либия остави без работа 20 000 китайци. Подобен брой руски туристи се оказаха „заклещени“ в Египет при падането на режима на Мубарак.

Москва, разбира се, има скрити интереси, различни от грижите за своите летовници, като доставчик на оръжия и ядрена енергийна технология за няколко страни, но тя определено не се надпреварва с Вашингтон за регионално превъзходство.

Освен това нито Пекин, нито Москва, изпитват някакъв особен афинитет към управниците в Близкия изток. Хосни Мубарак все пак беше дългогодишен съюник на САЩ, тунизийският президент Зин ал Абидин Бен Али бе близък до Париж, а Кадафи се помири със Запада през 2003 г.

Сирийският президент Башар Асад е различен, разбира се. Дамаск бе близък съюзник на Москва в дните на Студената война и запази приятелски отношения с Русия до ден днешен. Сирийските военни сили се въоръжават с руски оръжия от 60-те години на миналия век, а средиземноморското пристанище Тартус е приютило съоръжение, използвано от руските ВМС.

Русия със сигурност не иска да изгуби Сирия. Тъй като съдбата на Асад виси на косъм от март, Москва започна контакти със сирийската опозиция. Руснаците приемат враговете на Асад в Москва и осъждат насилието, но в същото време призовават Дамаск да започне политически реформи и дори блокираха официално осъждане на репресиите на сирийското правителство от Съвета на Сигурност на ООН.

Подходът на Пекин бе в основни линии същият – той иска реформи от Дамаск, а в същото време разговаря както със сирийското правителство, така и с опозицията и отказва да подкрепи санкции срещу Сирия в Търтъл Бей (квартала в Ню Йорк, където е централата на ООН – бел.прев.)

Официалната позиция на Китай е „подкрепа за сирийския народ“. Има голяма разлика обаче между тази позиция и отношението на западните правителства. За мнозина на Запад подобна подкрепа означава активна ангажираност, която не изключва по принцип употребата на сила. За китайците тя означава да позволят на сирийците да решат сами проблемите си без външна намеса и евентуално да признаят избора на народа, както Пекин направи в крайна сметка с Либия.

Подобно на Китай Русия отхвърля военна намеса на Запада във вътрешните работи на други страни, независимо дали в името на човечността или демокрацията. Но тук става въпрос за нещо повече от загрижеността на Пекин или Москва за тяхната собствена сигурност. Либия показа и на двете сили, че Западът, действащ всъщност под натиска на местни правозащитници (каквито липсват, разбира се, в Русия и Китай), може да се сблъска с чужди граждански войни, макар че неговите лидери трябваше да проявят по-голяма мъдрост.

Либия обаче винаги е била периферна страна в стратегическо отношение. Не Сирия. Китайците и дори руснаците, които имат по-добро разузнаване, нямат идея какво ще се случи, ако режимът на Асад падне. Либия ще започне да бледнее на фона на пълномащабна гражданска война в Сирия. Подобен конфликт би бил далеч по-подходящ за междурелигиозни борби и религиозен радикализъм, смятат руснаците и китайците, отколкото за демокрацията и върховенството на закона.

Разположението на Сирия в сърцето на региона означава също, че един напълно разгорял се вътрешен конфликт може да засегне съседките й – преди всичко Ливан и Израел – и да вкара в играта такива регионални актьори като Хизбула и Хамас. Руснаците, разтревожени от ислямисткия екстремизъм в Северен Кавказ и Централна Азия, и китайците, които внасят повечето от петрола си от Близкия изток, едва ли ще приветстват рухването на Сирия.

По принцип оказването на натиск върху Дамаск и в същото време улесняването на вътрешносирийски диалог трябва да предотвратят най-лошия сценарий. Всъщност обаче Москва и Пекин трябва да са стигнали до заключението, че Западът е отписал Асад и на практика се готви за промяна на режима. Гледайки от тази перспектива, санкциите са стъпка в играта на ескалация, която ще трябва да бъде последвана от по-силни мерки – както в случая с Либия.

Китайската и руската политика към Сирия се различава от тази на САЩ и Европа по две основни причини. Едната е, че Москва и Пекин не смятат, че активното участие в гражданските конфликти на други народи е мъдра или полезна постъпка. Второ, те нямат належащ интерес да елиминират режима на Асад като част от антииранската стратегия.

Във всеки случай китайците и руснаците не виждат каквато и да е стратегия. Те смятат, че американците и техните съюзници, изненадани по-рано тази година от арабските бунтове, сега се ръководят от по-краткосрочна политика, а не от дългосрочни стратегически сметки.

Всички или част от тези опасения може да са валидни. Въпреки това Москва и Пекин трябва да признаят, че изкуството да критикуваш не е същото като изкуството да ръководиш – нещо, за което Русия жадува и от което Китай не може винаги да бяга.

Съвременното международно лидерство призовава да се предлагат реалистични алтернативи, да се достига до другите и да се изгражда консенсус. Отхвърлянето не е достатъчно.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.