Алчни старци изпълзяха на припек – 2
Бел. ред.: С това шокиращо заглавие излезе репортаж във вестник „Демокрация” през 1992 г., по повод някакъв митинг на пенсионери на пл. „Св. Александър Невски”. Тогава на власт беше правителството на СДС с премиер Филип Димитров. Партийният вестник се опитваше да защити правителството си.
Автор на репортажа (но вероятно не и на заглавието) беше младият тогава журналист Венцислав Лаков, сега депутат от „Атака”. Главен редактор на вестника беше Волен Сидеров, сега лидер на „Атака”. Сегашното становище на „Атака” по въпроса за пенсионирането е съвсем различно…
Но не за това е статията по-долу. Обратите на времето тук нямат значение. Става дума за възрастта за пенсиониране, възможностите на хората да работят и да си плащат социални осигуровки, и да намират работа, когато са на възраст над 45-50 години.
Макар авторката на статията по-долу да има по-различно мнение, в e-vestnik смятаме, че възрастта за пенсиониране трябва да се вдигне и дори да се изравни за мъже и жени (но и да има по-детайлна категоризация за различни професии).
Първо, защото средната продължителност на живота у нас от 1990 г. насам се е вдигнала с 2 години (виж тук по-подробно).
Второ, защото у нас жените живеят средно 7 години повече от мъжете.
Трето – възрастта за пенсиониране на полицаи и военни веднага трябва да се вдигне с 5 години, а не с 2, както предлага правителството. Сегашното правителство е закъсняло с две години за тази реформа. Мота се една година, след като дойде на власт, и вдигна размера на социалните осигуровки за да спасява положението. Тогава Борисов каза, че проблемът е решен, като дори твърдеше, че „Нищо не ме кара да вдигам сега възрастта за пенсия на най-бедната държава и на най-болните хора в Европейския съюз“ (октомври 2010 г.). Година по-късно правителството му разбра, че си е направило криво сметката (както за много други неща). И тъй като политиката му е да се грижи да съкращава разходите, а не прави нищо да увеличава приходите, да стимулира производството и потреблението, затова безработицата расте.
И сега в България съществува голям проблем за хората във възраст около 50 и повече години. На което са посветени следващите редове:
Една фраза витае през последните две седмици. Пробутват я премиер, министри, повтарят я журналистите, рикошира в читателите и рано или късно ще се върне към тези, които лансират за истина една Голяма лъжа.
Българинът и без друго работел след пенсия, сега това само се узаконява…
Толкова много пъти се повтори това изречение през последните дни, че наистина някои могат да го приемат за истина по почина на Гьобелс… Тези някои наистина нямат представа за битието на българина. Ама изобщо. Само дето никой не отговаря на въпроса колко българи над 60 г. работят на трудов договор, който им дава осигуровки и им трупа години за стаж при пенсиониране. Къде ги видяха управляващите, които неуморно твърдят тази грандиозна глупост?
Повечето от познатите ми над 60 г. са „заточени” не по собствено желание по къщите си. Те или гледат тежко болната си половинка – залежала се след инсулт, инфаркт или друга хронична болежка, или се грижат за немощните си (имали неблагоразумието да доживеят до 85 г.) абсолютно безпомощни родители, или отглеждат внучетата си. За да не загубят пък техните деца работата си – тъй като няма частна фирма с работно време до 17.30, в колкото трябва работещият родител да си тръгне от офиса, за да стигне в детската градина в 18 часа, когато затварят… Порочен кръг.
Държавата не се е погрижила нито за децата, нито за престарелите, и двете категории „лош материал” са буквално захвърлени в канавките на битието, а тези по средата, дето сега им казват, че ще ги пенсионират малко преди да умрат, са принудени да крепят освен себе си, и тях, безпомощните. А истината за един средностатистически работещ под 60-те, е че той дава от келявата си заплата и на бедстващия си родител, чиято пенсия не стига и за лекарствата му само, и на порасналите си деца, които не успяват да свържат двата края по никой начин (пак добре ако поне единият в младото семейство работи), и джобни на подрастващите внуци-ученици, оставени без надзор от сутрин до вечер…
Аз съм на 47 г. Имам 23 г. непрекъснат трудов стаж. Завършила съм висшето си образование с отличие в голяма европейска столица. И да – много искам да работя и да си плащам осигуровките, колкото кажат – до 65 г. или докато още дишам.
Но обстоятелствата се стекоха така, че съм безработна от една година. Само че борсата ме изплю 4 месеца след последното ми регистриране през декември миналата година. Заради врътка в закона, според която ако съм регистрирана веднъж преди 3 години, после работя една (както стана) и отново ме съкратят, се връщам в същата позиция – не ме регистрират отново. (Чл. 54б/4 Кодекса за социално осигуряване, който гласи: Безработните лица, придобили право на парично обезщетение по чл. 54а преди изтичането на три години от предходно упражняване на правото на обезщетение за безработица, получават минималния размер на обезщетението за срок 4 месеца.
Или от април тази година аз нямам доходи. Мъжът ми, който е на заплата и връща два кредита (за къща и за малък бизнес по проект, който се провали), ми обяви, че ще ми дава пари, за да си плащам здравните осигуровки, но за социалните не може да ми помогне. Просто не остават. След вноските по кредитите, данъците, режийните, бензина, карта за транспорт, храна и джобни за детето. (Тук искам да се извиня на читателя, че оставам анонимна, но то е защото знам, че ако изляза с името си, при следващо интервю за работа все някой може да ме разпознае.)
Всеки месец съм на интервю за работа. Не, не са ми го предложили от трудовата борса. Оттам, докато бях регистрирана, не получих нито едно предложение. С богат опит съм в професията си. Тръгвам със солидното си CV, написано на европейска бланка, с препоръките си от престижните места, по които съм работила – и нищо. Вече 12 месеца.
Вече не търся причината, просто я знам. Потенциалният ми работодател не харесва годината ми на раждане – 1964. Това е средата на миналия век. Достолепно, нали? Да, ама не и за работодателя. За него съм бита карта, лелка без тонус в критическата, е, с повече опит, но вероятно и с повече претенции.
И какво правя през тази година освен да ходя безуспешно по интервюта всеки месец ли? Ами всеки божи ден, след като изпратя детето на училище отивам да се грижа за лежащо-болния си след инсулт 82-годишен баща, който има нужда от ежечасни грижи. Така откарвам 7-9-часов работен ден. През останалото време „на смяна” е майка ми – пенсионерка с редица хронични заболявания, но все още придвижваща се сама.
Хрумна ми да подам документи по програмата „Личен асистент”. Безработна съм, с баща инвалид, някой и друг лев няма да ми дойде зле. Събрах камарата необходими документи, включително си извадих изискуемото свидетелство за съдимост, приложих и моето висококвалифицирано CV. С бодра крачка тръгнах към общината, където ми бяха обяснили, че от 2 до 20 ноември се кандидатства в трети тур на програмата – само за 2 месеца. За два – за два, кой ти ги дава. На гишето ми обясниха, че за съжаление, средства няма и документи за трети тур не се приемат…
Искам да работя, да, и да си плащам осигуровки. Искам да вземам поне 800 лева, за да може да останат 400 като платя на частна гледачка за баща ми, която ще наема… Искам, въпреки стреса, да нямам кой знае какви болежки, за да работя до пенсия. Искам да започна работа сега, на 47, в момента, в който моят връстник в полицията се бори за пенсиониране. Но…
Ако сега вече една година не си плащам социалните осигуровки поради липса на средства, как ще натрупам нужното за пенсиониране? Ако не натрупам, но все пак мога да работя, каква заплата трябва да получавам след 10 години, за да си купя, когато ми дотрябва, трудов стаж?
Ако (дай, Боже!), работя като бик и мога да си позволя да заделям 200 лева на месец за старини, дали бих ги дала за осигуровки, или бих ги вкарала в банка да ми се трупа лихва? Като отменят вдовишката пенсия, аз, безработната ли, ще поема издръжката на майка ми, когато си отиде баща ми? С какво?
Детето ми след 4 години ще е пълнолетно (Господ здраве да му дава!), ще е на пазара на труда. Със средно образование без особена перспектива за следване, след като родителите му не могат да ме помогнат. Кой работодател ще го вземе и като какъв? Все въпроси без отговор…
Помните ли онзи материал във в. „Демокрация” отпреди двайсетина години „Алчни старци изпълзяха на припек?” Тогава се забавлявах с това заглавие. Смешно ми беше и си казвах, вярно бе, къде са тръгнали тези пенсионери, искат по-високи пенсии, нали аз им ги изкарвам, с моя 12-часов работен ден.” А сега?
20 години по-късно вашата покорна Старуха Изергил ще си придвижи безработния задник към парламента. Ще изпълзя от мизерната си битова дупка на площада и ще викам. Ама не защото съм алчна. Аз не искам да се пенсионирам, искам да работя. Само това…