Гери Турийска: Научих много за писането на текстове за песни от Недялко Йорданов
Скарлет Йохансон ми писа от Лондон: „Снимам тук филм с Уди Алън, ти какво правиш?“. Аз какво да й отговоря – „Тук съм, в „Надежда“ 6, не снимам филм с Уди Алън“…
Гери Турийска е необикновена блондинка, която едва ли ще срещнете в мола. Тя пише текстове на песни, пее в група и плете на две куки. Освен това води собствено радио предаване, пие бира и организира арт представления в столичен нощен клуб.
Родена на 6-и август 1984, Гери е автор на голяма част от текстовете на българските хитове, които звучат в радио ефира. Писала е за Нина Николина, Графа, Мария Илиева, Тома от Мюзик Айдъл, Рут. През 2008 издава книга с поезия „Слон, мухи и разни работи”, а през 2010 „Приказка за вечността” в съавторство със Стоян Динков. Дълго време е работила в музикалната телевизия ММ, а днес води предаването „На път за вкъщи с Гери” по БГ радио.
Много мрази да я питат за Скарлет Йохансон, с която се сприятелила и прекарвали заедно по времето на продължителния й престой за снимки в София на филма „Черната далия“ през 2005 г.
Сравнително отскоро Гери се изявява и като вокалистка на групата Rubikub, в която участват музикантите Краси Тодоров (D2), Веселин Веселинов-Еко и др. Концертите на групата са удоволствие за ценителите на музиката извън шаблона. През май излезе сингъл „Uh Ah Oh”, а в най-скоро време се очаква и вторият „Still Together”, на 13 януари групата ще свири на живо в столичния Sofia Live Club.
– Години наред си писала текстове на песни, как така изведнъж пропя?
– Винаги съм искала и да пея, освен да пиша, но никога не съм се престрашавала досега. Характерът ми обаче е такъв, че когато се страхувам от нещо, се изправям срещу страха си и по този начин го преодолявам. Това не значи, че съм най-безстрашният човек на света, напротив, имам още много да работя върху себе си. Това с музиката е много лично и защото е субективно – когато пишеш мелодии или текстове, не знаеш дали това не ти харесва само на теб и дали някой друг ще ти се върже на акъла…
Но го имаше, естествено, това отношение от колеги от средите, от журналисти, които ме познават с писане, „аре са и ти ли пропя, за какво ще се излагаш, спри”. Но това не ме спря.
.
http://www.youtube.com/watch?v=fMKmLmklNyw– Казваш, че си научила много от поета Недялко Йорданов, как се запозна с него?
– Пиша поезия от малка, учителката ми по литература, госпожа Перова, която ще обичам цял живот, въпреки че не съм я виждала от години, много ме стимулираше, постоянно ме караше да й нося стихотворения да чете. Един ден каза: „Събери си всичките неща, които си писала до момента, ще ви водя целия клас на рецитал на Недялко Йорданов, да му ги дадем и той да си каже мнението”. Отидохме на рецитала в едно читалище в „Иван Вазов” и накрая двете отидохме при него да му оставим нещата, той много се зарадва, накара ме да си напиша домашния телефон, още нямахме джиесеми тогава. И ми каза, че ще ми се обади, когато ги прочете. Аз си помислих, че едва ли ще ми звънне, представям си колко луди отвсякъде го тормозят, я чети това, я чети онова. Но може би седмица мина и ми се обади, и пожела да се видим. Видяхме се и оттогава до ден днешен се виждаме супер редовно, последните две три години не чак толкова, защото той много време прекарва в Бургас, пък аз съм тук. Но той ми обясни какво е стихотворна стъпка, какви са видовете, какво е мъжка, женска рима, общо взето цялата теория, която нямах откъде да науча, защото това нещо не се преподава. Което ми беше много полезно за песните. Защото се оказа, че речта си има структура и мелодия. И когато слушаш една мелодия „на-на-на-на”, ти търсиш кои са ударените срички и след това можеш чисто схематично да си я извадиш като скеле, в което да сложиш думите. В началото пишех така текстове, с някакви запетайки и ударения, много странно изглеждаха, след това вече свикнах и спрях да се замислям. Но благодарение на него научих страшно много неща.
– Различно ли подхождаш, когато пишеш текстове за различни изпълнители?
– Понякога те самите имат идея, но темата малко или много трябва да ми е близка. Не трябва да излизаш от себе си, защото винаги си личи,когато не вярваш на това, което пишеш. В същото време трябва да си представяш как ще звучи от устата на тоя човек. Примерно аз не мога да напиша на Тома текст, който спокойно би могла да изпее и Рут. Трябва да си малко драматург, хубавото е, че нашите изпълнители имат характери. Тоест, ти усещаш човека, ние се познаваме всички, знам какъв е човекът, с когото работя. Много рядко ми се случва да работя с хора, с които не се познаваме.
– Има ли музика, за която не би могла да напишеш текст?
– Да. Аз не мога да пиша чалга. Много пъти са ми се обаждали… ами не мога. Винаги съм казвала „не“. Аз не мога да излсушам едно парче докрай, непосилно ми е. Стигам до минута и ми става гадно. Зарибявали са ме с някакви суми, но не мога. Имам си все пак някакво самоуважение.
– Като човек от бранша как ти се струва българската музика в момента?
– Много е добра българската музика. Постоянно го повтарям на интервюта и е важно да се знае и да се втълпи на хората, че българската музика е достатъчно качествена и е на световно ниво. И не е проблемът в музиката, а в нашата нагласа към нея. В един момент, 2005-2006 г., се появиха толкова много изпълнители на нашата сцена, че имаше едно пренасище и хората леко се отдръпнаха. Сега, изпълнителите, които в момента са активни, са най-добрите, които успяха да оцелеят от тази вълна – Графа, Мария Илиева, Миро, ако говорим за поп музика. На мен на сърцето са ми много „Гравити Ко“, мисля, че и Д2, след като Дичо ги напусна, не тръгнаха надолу, станаха супер различна банда, и с Дидо като вокал също много ми харесват, сега работя с тях, пиша им текстовете, и новите им парчета искам са убийствено яки. Изброявам ги като хора, които успяха да се задържат и да направят кариера от това нещо. А не просто да издадат две-три песни и да изчезнат, както се случи с много други. Моите вкусове са доста по-различни, въпреки че работата ми в „БГ радио” … там си е чист мейнстрийм. Така че съм се научила да харесвам българската музика от всичките й посоки.
– Как стана така, че се сприятели с актрисата Скарлет Йохансон?
– Аман вече от това. Скарлет снимаше филм в София, запознахме се и всъщност два месеца прекарахме заедно по магазини и заведения. Беше много приятно, тя е много готин пич, съвсем земно момиче, нито звездееше, нито нищо. В интерес на истината не я разпознаваха и тя се чувстваше страшно свободна от тоя факт. И се разгърна тука в България. Писахме си след това. Тя ми пишеше „Здравей Гери, аз съм в Лондон, снимам филм с Уди Алън, ти какво правиш?”. „Ами нищо, тука в „Надежда” 6 нищо не правя, не снимам филм с Уди Алън…”. Но вече изобщо не поддържаме комуникация, тя има много динамичен живот, и си представям как се сеща точно за мен от целия свят.
– На какво се крепи този твой позитивизъм?
– Ами… на телешката ми радост от живота….Не намирам нищо готино в това да си хейтър и да си намръщен и да се оплакваш пред всички светът колко е ужасен към теб. Има много хора около нас, които са с тази нагласа. Аз мисля, че животът е такъв, какъвто си го направиш, независимо какви неща ти се случват. И на мен са ми се случвали гадни неща, но съм успяла да ги преодолея. И аз съм била в депресия, и аз съм ревала, но това ме е направило само по-силна.
– Какво още правиш?
– Пия бира. Какво още… Съвсем изненадващо лятото се снимах в един сериал, който все още е в проект и не е тръгнал, така че нищо няма да кажа за него, освен че беше много интересно. Дадоха ми една малка епизодична роля… Би ми било интересно да продължа тая линия, да видя какво ще стане, дали ставам за актриса. Миналата зима с Мартин, управителят на „Строежа”, направихме един фестивал „Sunday Art Report”. Започнахме всяка неделя да каним популярни и непопулярни банди, които съчетаваме с литература, театър и кино. Проектът беше много успешен, заради което сега от януари го стартираме отново, в момента правим програмата и ще стане много силен сезон. Миналия месец направихме вечер с музиката на Тодор Колев, самият той дойде и изпя четири парчета, стана жестоко, публиката толкова много му се радваше, смятаме да продължим и тая вълна. Обичам да си плета. Изплетох много шапки и ръкавици, продават се в „Сити центъра”. Запалих се по Кабала, страшно много чета и гледам, ето какво чета. Кабала. Обичам да гледам филми. Сега гледам класики, които съм пропуснала.
Какво да правя друго? Не съм от тоя тип, дето ще седне да върти баница вкъщи. Не съм домошар, въпреки че бях, в годините, в които би трябвало да трещя и да пея най-много, страшно много си седях вкъщи, между 18 и 22. И после не знам какво ми стана. Като навита пружина съм и не мога да спра да скачам. Далече съм от мисълта за някаква кариера. Изглеждам амбициозна, но всъщност е чисто удоволствие. Много рядко правя неща, които не обичам, много съм разглезена, да знаеш. Ако нещо не ме кефи, много трудно ще ме накараш да го направя. Така бях и в училище, предметите, които ме дразнеха, чао, по другите, които ме кефеха, изкарвах само шестици.
– Откъде идва луда идея с плюшените играчки и гроб в клипа на „Uh Ah Oh”?
– Стори ми се, че едно мило момиче, което реже и къса плюшени играчки, ще е много приятно за окото. Идеята си е моя… Събрах два чувала плюшени играчки чрез обява – ако имате непотребни плюшени играчки, дайте ги на мен, да ги унищожа, да им видя сметката. Съответно в интернет ме изядоха всякакви майки – как може, някои деца ще им се зарадват на тия играчки. И аз се поставих в някаква позиция да обяснявам, че всъщност не искам нови, хубави играчки, които биха свършили работа на някое дете, a такива, дето са за изхвърляне… В края на клипа ние ги заравяме на гробищата. Кадрите в гробищата бяха много смешни, защото с Пепи, операторът, отидохме, той искаше много да хванем тая светлина между 6 и 7 преди залез, май месец, супер цветове, тъкмо беше валяло, едно бистро… Отиваме на гробищата, викам Пепи, не ни ли трябва някакво разрешение, „абе разрешение, аз съм снимал там някакви неща, никой нищо не ни е искал“. Отиваме на гробищата в Бакърена фабрика с един бус, носим си лопата, апаратура, някакви камери… Влизаме и те ни искат два лева вход за колата, ние имаме двайсет и петдесет на цяло, те нямат да ни върнат… Накрая ни пуснаха без пари. Нито ни провериха какво носим, какво ще правим там. Спокойно можехме да си изровим някой труп и да си го снимаме. Съответно отидохме най-накрая, където е най-равно и с най-много локви и аз започнах да я влача тая лопата, а тя издава ужасен шум, като се трие в асфалта. И през цялото време съм си мислела, ей сега ще дойдат и ще ни арестуват! После аз все едно копая между два гроба, изглежда, че наистина копая, но не, близкия план с прехвърлянето на пръстта го правихме на друго място.
– Различно ли е да пишеш текстове за себе си?
– Мелодиите и текстовете си ги мисля аз. Разликата е много голяма, просто защото принципът на работа е различен. Когато работя с композитор, с някой изпълнител, те ми дават демо, което е горе-долу аранжирано, с вокала, изпят на „на-на-на”. И в тази схема и структура на изпятия вокал на срички аз слагам думите. Тоест, имам една рамка и няма накъде да мърдам. А когато пиша за себе си, просто с мелодията си идват и думите и всичко се излива като едно цяло. Което по принцип е по-добрият вариант. Затова казвам и на хората, с които работя и си мислят сами мелодиите – опитвай, дори да не е най-великият текст на света, важното е, че ще си е от теб, твое послание. Ако не ти харесва накрая, дай го по-добре аз да ти го редактирам, след като вече се е получила някаква структура, отколкото да ми кажеш „абе ето, ти сега измисли нещо”. Получават се по-смислени неща, по-силни.
– Защо пееш на английски?
– Много ме питат, музикални редактори и хора, с които съм работила покрай другите си проекти като автор, защо не пееш на български, като можеш да си напишеш готин текст. Ами просто не ми идват, на английски си се раждат и това е. А пък вече за да бъдат всички доволни ще запишем едно парче и на български, да си го въртят, който иска да слуша на български.
– Английският ти е доста добър, къде го научи?
– Никъде не съм учила английски, цял живот съм учила немски, една година италиански, от което помня само как да кажа, че съм много красива и че в кухнята ми има хладилник. Английският го знам от филми, музика, телевизия, все още го уча…
– Теб тормозят ли те фенове?
– Не, изобщо. Аз мисля, че хората привличат енергийно хора като себе си. Тоест, аз ако имам някакво напрежение, че някой ще ме тормози, със сигурност ще се намери някой, който да ме тормози. Напротив, всички са супер добронамерени, усмихнати, след първоначалното „и тая пропя”, слава Богу, вече всичко е наред.