Лошата 2011

Едвин Сугарев

Лоша година. Според мнозинството българи – най-лошата от 1997-ма насам – както много ясно показват данните от представителното социологическо изследване на “Алфа Рисърч”, проведено този месец.

Не знам дали имате усет за парадокса, който се съдържа в тази оценка. През януари и февруари 1997 г. страната се тресеше от ежедневни митинги, гневните българи дословно щурмуваха Народното събрание, булеварди и шосета осъмваха препречени с барикади, причинилото лошавината на годината правителство подаде оставка и дори червените – при целия си гьонсуратлък и при все че имаха абсолютно мнозинство в парламента – не се решиха да предложат ново.

Дни преди кончината на 2011 г. никой не се възмущава и никой не се кани да сваля правителства. Протестите, спретнати с много зор от лоясалите в рахатлъка си синдикати, се оказаха ялови и замряха от само себе си. Нещо по-шокиращо: при цялото съзнание за тази лоша година се оказа, че настоящия премиер бил най-любимия на целокупния български народ; най-любимият от всички премиер-министри на прехода – както пък показа друго социологическо изследване – това на МВМD.

Странно, нали? Всъщност нищо странно няма. Първо: защото злата орисия на 2011 г. съществува само в колективното народно въображение. Това е народопсихологически мираж, произведен от дълбоко закодираната ни страст да се ожалваме. Заплатата, която днес получава средния българин, е около тридесет пъти по-висока, отколкото беше през 1997 г. Тогава днешните средностатистически мърморковци получаваха заплати с равностойност десет долара на месец.

Помнят ли го? Не, разбира се. Ако го помнеха, нямаше само седем години по-късно да изберат отново комунистите. Всъщност аргументите в полза на днешното недоволство са точно толкова ялови, колкото и протестите, които ги изразяват. България съвсем не стои зле на фона на настоящия икономически апокалипсис – тя може и да е най-бедната, но не е толкова продънена, колкото южната ни съседка.

Българите впрочем са станали около три пъти по-богати в хода на 22-годишния преход. Но няма как да забележат това. Те са фиксирани от факта, че продължават да са няколко пъти по-бедни от останалите страни, с които историята ни набута в един общ европейски кюп. И тази фиксация им пречи да видят каквото и да е – освен поводите за мърморене.

Странно обаче как премиерът се разминава с това мърморене. Би трябвало – поне въз основа на субективните усети за 2011-та като най-лошата след 1997-ма – да бъде мразен почти колкото Жан Виденов. Вместо това българите го обичат. Последните избори доказаха този феномен, сега го доказват и социологическите изследвания.

Същото не важи за неговия екип. Симеон Дянков, който е единствената причина да не се хлъзнем по наклонената плоскост към Егейско море, може да бъде масово мразен. Цветан Цветанов също.

Бойко Борисов обаче не. Него го ненавиждат някакви там интелигентчета, които знаят с коя ръка се държи вилицата и с коя – ножа, и които са чели не “Винету”, ами Фуко и Дерида, поради което имат някои естетически различия с родния ни премиер.

Масите обаче не. Сякаш някаква специална харизма го пази от ненавистта, която всички българи изпитват към своите управници по време на лошите за джоба и чорбата им години.

Причината? Не се наемам да я посоча, тъй като със сигурност е комплексна и от метафизично естество. Ще си позволя само една хипотеза: любовта към Бойко Борисов произтича от драматичното и донейде маниакално чувство за изоставеност, което българския народ изпитва и винаги е изпитвал, когато се е оказвал лице в лице със световната история. Сиреч когато е нямало над него крило, което да го закриля и приютява от световните драми и неведомости, както и от козните на глобалните наши врагове, които все кроят заговори да ни затрият.

Някога това крило беше великият СССР. Е – неговите перца бяха малко нещо от стомана, но все пак можеше да бъде приет ако не като закрила, то поне като предопределеност – и там, в сянката на неговото крило, можеше някак да се живурка, без да се мисли.

След това светът се преобърна и великата страна, с която ни свързваше вечна дружба от векове за векове, се срути като купчина карти за игра. На хоризонта се зададе Европейския съюз и българите – или поне по-отраканата част от тях, видяха Брюксел като Москва и ЕК като новото Политбюро – и се сгушиха на топло под възвишеното европеско крилце.

Сега обаче времената сякаш че отново се обръщат. ЕС се тресе – и не се знае дали и доколко неговите темели ще издържат. И българинът отново се чувства изоставен. Най-лошото е, че никакво крилце не се задава на хоризонта. Освен някакво евроазийско там, само че някак си неопределено и твърде химерично.

Е, на кого тогава да се опре българинът в тези твърде бурни, лошави и непрозирни времена? Ами на Бойко Борисов, разбира се. Той поне е хем мъжко, хем наше момче, може на всеки да се опре, казва на самия Барозу какво трябва да направи, за да се справи с кризата, а също тъй и поврътлив си пада – и не помни сутринта какви ги е говорил вечерта. Тъй де – дума дупка не прави, още повече, когато е в полза на българщината изречена.

Откъдето и да го погледнеш – идеалният спасител. Дори когато най-лошата година дрънчи подире му като навървени газени тенекета.

Виж още текстове в сайта на Едвин Сугарев svobodata.com

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.