Армията на Северна Корея се готви за ненужна война
РИА Новости
В деня, когато бе съобщено за смъртта на Ким Чен-ир, армията на Северна Корея реши демонстративно да раздвижи мускули. Вождът напусна този свят, оставяйки след себе си гигантска военна машина, подчинила на своите интереси едва ли не по-голямата част от всекидневния живот в КНДР. Какво представлява тази машина и какво ще стане с нея занапред?
Корейската народна армия може да се разглежда като системообразуващ феномен на севернокорейската държавност. Фактически тя представлява държава в държавата и „основната“ държава съществува с цел да я обслужва.
Над един милион души под оръжие, затрупани до ушите с немодерни, но многобройни оръжия, пазят спокойствието на доста зловещия (от наше „просветено“ гледище) режим. В замяна според експерти армията настоява за отбраната да се отделя към една трета от всички ресурси на икономиката.
Говорим само за материални неща – интелектуалните сили, изсмуквани от войската, явно са доста повече. А икономиката бездруго не е голяма: БВП на корейския Север по различни оценки е между 2 и 4 на сто от БВП на корейския Юг.
Почти от 60 години Северна Корея се готви за нова война – упорито и усърдно до дребнавост, сякаш армия от мравки, която гради мравуняк в местност, бедна на ресурси. Всъщност отдавна вече никой не очаква война, но с течение на времето подготовката става все по-старателна.
Отбранителната промишленост може би е най-доброто, с което изобщо разполага Пхенян. Не че постига някакви феерични успехи – главно защото всичко останало в севернокорейското производство е на още по-ниско равнище.
Впрочем, ще посочим, че Северна Корея има твърде видими постижения във военната икономика. Особено с оглед на крайно слабо развитите производителни сили, бедните природни ресурси (включително недостига на петрол и газ), липсата на прилични естественонаучни и инженерни школи, също и фактическата международна блокада, която затруднява свободния приток на модерни технологии.
Относителният успех бе платен с чудовищна диспропорция в разпределянето на ресурсите (и материални, и кадрови), вследствие на която целият живот на страната се определя от военнопромишления комплекс и нуждите на отбраната.
КНДР успя донейде да осигури за своята армия стрелково оръжие и боеприпаси. Не е лошо и положението с артилерията, включително далекобойната.
Произвежда се и бронирана техника, например новият танк „Покпхунхо“ – според експерти доста добре „клониран“ вариант на съветската платформа Т-72, способен да мери сили и с днешните модернизирани модели от това семейство.
Става дума обаче за масова армия и просто няма начин тя бързо да се превъоръжи с нова техника собствено производство – промишлеността не би могла да поддържа нужното темпо. Същото важи и за жестокия недостиг на горивно-смазочни материали, който ограничава срока за експлоатация на техниката и я превръща в „мъртво желязо“, което само товари баланса на въоръжените сили.
Ситуацията в самолетостроенето е още по-критична. Макар и добила известни умения в ремонта на стари съветски и китайски машини (МиГ-19, МиГ-21 и китайските им „клонинги“ МиГ-23П МЛ), отбранителната промишленост на КНДР все още не е способна да произвежда модерна авиация.
Навремето отрасълът стигна едва дотам, че се научи да сглобява изтребители МиГ-29 (30 броя от сериите 9-12Б и 9-13) от машинни комплекти, доставени през 80-те от Съветския съюз. Точно тези инженерни компетенции осигуряват днес възможността „да си връзват гащите“ най-боеспособните военновъздушни поделения, въоръжени със споменатите МиГ-29 и щурмови самолети Су-25.
Ядреният оръжеен комплекс и ракетостроенето в КНДР обаче са отделна тема – тъкмо там е събран каймакът от всичко най-добро, с което разполагат промишлеността и науката. В изковаването на ракетно-ядрен щит за родината северняците направо са надминали себе си, дори като знаем бездруго забележителните им усилия във военнопромишления бранш.
КНДР е ядрена сила. Така се случи – макар и донейде въпреки желанията на Пхенян, притиснат в ъгъла, при това съвсем неотдавна. Днес е трудно да съдим дали Северът е сварил да превърне притежанието на ядрени устройства (каквито изпробва през 2006 и 2009, може би и през 2004 г.) в притежание на ядрени боеприпаси. Сиреч дали севернокорейската армия има на въоръжение истинско ядрено оръжие в най-очевидната му и най-опасна форма – бойни глави за балистични ракети.
Ракети обаче има със сигурност и тъкмо Северна Корея стана един вид разсадник на „нелегални“ ракетни технологии – заобикаля строгия международен контрол върху износа и снабдява с тях по-специално Иран, а може би и Пакистан.
Тези ракети летят засега доста зле, но от година на година все по-успешно. И за разлика от Техеран, за който е по-трудно да се пресегне до своите „притеснители“, Пхенян има всичко на една ръка разстояние: южняците живеят кажи-речи в съседната стая, а следващата изкусителна цел е Япония.
Изкатериш ли върха на научно-техническата и производствена пирамида, крепяща се на изостанала икономика, виждаш, че тази циклопична постройка, ронеща се отстрани и изпъстрена с ръждиви петна, има една-единствена цел. В крайна необходимост всичко това трябва да се срути тъй, че да погребе под развалините максимален брой съседи.
Ясно е, че отдавна никой не иска нов горещ конфликт на Корейския полуостров. И на север, и на юг са отраснали не едно поколение политици, свикнали с крехкото статукво: нито мир, нито война, само армията да нараства.
Едни са свикнали, други са завъртели какъв да е бизнес и някак не им се ще много-много да подменят овехтяващата конструкция. При все че след края на 90-те под натиска на гладните години в КНДР се извършиха смайващи промени, накарали някои експерти прилежно да констатират, че започва стихиен преход към елементи от пазарното стопанство.
Елитите на Север обаче продължават да кърпят своята стремително ръждясваща система, а южняците не бързат да разтворят обятия за тях. Нищо чудно: още в началото на 90-те дори експертите оптимисти смятаха, че преките разходи за реинтегриране на Севера в икономиката на Юга ще са поне 1,5 трилиона долара. Навремето такъв бе целият БВП на Република Корея за около две години – нереално голяма сума дори в години на икономически подем.
Затова корейските армии се чувстват победителки – нали са потребни и ценени, играят ясни, добре научени роли и за всеки бенефис искат доста тлъст хонорар, лягащ подобно тежък данък и върху двете части на единния някога народ.
БТА