Обичаме жени, които никога не виждаме отново…
Прочетох това отдавна, но дълбочината на смисъла по някакъв начин ми убягваше до тази година. Цялата история е ужасно дълга и започна някъде в края на 80-те години. Периодът беше особен – във въздуха витаеше някаква неяснота, нещо предстоящо и несигурно, което тепърва щеше да промени живота на всички. В България цареше лъжливо-истерична атмосфера и във всичко, което се случваше по онова време имаше елемент на неизбежност. Може би заради това съм запаметил хронологията на събитията, които се проточиха поне двадесетина години.
През лятото на 87-а или 88-а година с Л. се шляехме из България и по различни пътища стигнахме до един и същи плаж на северното Черноморие. Не бях спал почти цяла нощ и в лек унес седях на пясъка, докато Л. и бодра компания сипеха шегички и смешки. Междувременно стана дума за известен преводач и тогава Л. ми набута в ръцете тънка стихосбирка озаглавена „Обичаме жени, които никога не виждаме отново“, преведена от въпросния човек.
Няма начин да съм сънувал всичко това, но е факт, че дори когато след повече от десетилетие се появи интернет, не намерих и дума нито за автор, нито за стихове, публикувани под това заглавие. Тогава книжката не ми направи кой знае какво впечатление, освен красивото заглавие и твърде нестандартното стихотворение под него. Не го помня, но ми хареса.
Тогава изживявах някаква студентска тръпка, оглеждах се за нова, а и предпочитах да не мисля за тежки чувства. Пък и около мен беше пълно с жени, за които бях убеден, че ще виждам до края на живота си. Искам или не. В интерес на истината повечето от присъстващите на тоя плаж виждам и до ден днешен. Пак по формулата искам или не. В крайна сметка обаче това няма кой знае колко общо с нашата история.
Нататък събитията започнаха да се развиват стремглаво, и в обществен, и в личен план. Така се стигна до една вечер в началото на 90-те години, в софийски бар. Доведоха я двама мои много близки приятели. Беше интелигентно момиче, със силен, но овладян сексапил и ужасно мрачна физиономия. Поначало не харесвам мрачни жени, но ми обясниха, че тя имала тежка, провалена не по нейна вина връзка, на която много е разчитала. Не знам защо, но образът й се запечата в съзнанието ми и то точно, докато се разхождаше между огромните соцканапета, с които бяха обзаведени по онова време заведенията, които претендираха да са луксозни.
Времената ставаха все по-отвратителни. Появиха се мутрите, фалшивият алкохол, квазиполитиците, въжеиграчите, мошениците, пирамидите, убийствата. В цялото това обществено безумие, тя навлизаше все по-дълбоко в нашите приятелски среди. Бяхме млади, не обръщахме внимание на детайлите, кризите не ни плашеха, а емоциите ни бяха бързи като светкавица. Виждах я относително често, сърдечна, контактна, дори и кокетна, по-някакъв начин дистанцирана, но с мярка – колкото да покаже, че достъпността отвъд определени граници е невъзможна. Мислех често тогава за нея, нещо което ми се случи пак години по-късно, но вече при други обстоятелства. Тогава просто я приемах с младежка убеденост за вечната неизбежност на приятелското обкръжение. С годините постепенно разбирах, че това е твърде тънка нишка, която се крепи единствено пак на младежка самоувереност.
Ставахме все по-близки приятели, които очевидно се чувстваха добре един с друг. Изпадахме в малко идиотската ситуация на хора, които деликатно се пазят от прекрачването на определени граница, макар че им е добре заедно, но се страхуват точно това да не се разруши. Тя стоеше често пред мен, малко като сюжета в онзи разказ на Едгар Алан По, в който всички търсят важно писмо, а то е на лавицата на камината. Тоест важните неща постепенно ставаха все по-невидими за очите. По някакъв начин тази ситуация ни задоволяваше и двамата се радвахме единствено на компанията си.
После нещо се обърка. В живота понякога се случва така – картите се разбъркват все едно не от ръката на картоиграча, а от течението на отворената врата. Появиха се някакви неясноти, недомлъвки, непроверени информации, полуистини, които притесняват. Тя постепенно започна да се губи. Виждахме се отвреме навреме, отношенията ни бяха същите, продължаваше да ни е приятно. Общо взето не минавахме границата. Или съвсем малко. Работата и ангажиментите обаче ни разделяха, моят пресен брак също.
Пак опрях до стихосбирката от онзи плаж на северното Черноморие, когато разбрах, че през 1999 г. тя е заминала за Америка. Дори не си дадох сметка, че съм я обичал, просто ме заболя, че никога повече няма да я видя. След това заглавието ме подсети, че май вече съм започнал да споделям посланието му 100 процента, но вече нищо не може да се направи. Често се сещах за тази книжка, нерядко и за нея, и се появяваше горчивото усещане, че наистина никога повече няма да видим жените, които наистина сме обичали. И когато сме разбрали това е станало твърде късно.
Общите ни приятели си оставаха приятели, но контактът ни съвсем се изгуби. Поразпитвах, чувах оттук оттам нещо за нея, животът ме повлече свирепо, нямах нито една дори и относително достоверна информация за тази жена. Понякога нещо ми препредаваха, но и то беше твърде повърхностно.
12 години по-късно един ден ми се обади приятелят ми А. от Далечния север. Той обича да живее на такива кошмарни места, просто, за да не е в България.
„Май ще се прибира и пита дали може да ти се обади. Да й дам ли телефона ти“, смотолеви той.
„Ако се прибира завинаги давай, но ако е за две седмици ваканция с някой американец – не“, отвърнах.
„Абе, май е завинаги и без американец“, измърмори А. и потъна в своя си Север.
Отново изскочи заглавието на стихосбирката, отбутах го в съзнанието си и зачаках. Един ден, неотдавна, тя се обади. Имам малки предубеждения към емигрантите и честно казано на пръв поглед в себе си усещах лека резервираност. Наближаваше Коледа, във въздуха се усещаше празнично настроение. Видяхме се една вечер и внезапно стана неописуемо.
Нещо като избухване, гръм и проблясък. Казват, че по Коледа стават чудеса. Дали е чудо, не знам. Но и двамата бяхме обсебени от усещането, че трябва да довършим нещо, останало недовършено по неясни причини преди повече от 20 години.
И пак се сетих за заглавието на стихосбирката „Обичаме жени, които никога не виждаме отново“. Общо взето беше така, но оказва се, с известни изключения. Индиректно ме подсети мой познат, които по същото време написа стихотворението:
Не вярвам в разни светли идеали,
не вярвам на сълзи и на китари.
Не вярвам на лекарства и лечители,
не вярвам на приятели…
Не вярвам на очите си – завръщаш се?
Не казвай нищо, вярвам ти!
Това е накратко дългата история. Може да е малко сантиментална, но искрена… А когато става дума за стихове и чувства това не е за пренебрегване. Още повече, когато някои заглавия биват опровергавани от живота, дори когато рано или късно си успял да вникнеш в смисъла им…