Държавни убийства по списък – допустими ли са?

На 11 януари сутринта Мостафа Ахмади Рошан – заместник-директор на завода за обогатяване на уран в Натанз, бе в колата си на път за работа, когато е взривен от задействана магнитна бомба, прикрепена към вратата на автомобила. Той беше 32-годишен, семеен, с малък син. Нито е бил въоръжен, нито се е намирал близо до зона на бойни действия.

От 2010 година насам при подобни обстоятелства бяха убити трима ирански ядрени учени, включително 35-годишният специалист по електроника Дариуш Резаеинеджад, застрелян през юли миналата година зад детските ясли на дъщеря си в Техеран.

Вместо възмущение или осъдително отношение към случващото се, реакцията, която ни сервираха, беше нескрита радост.“Понякога учените, работещи по ядрената програма в Иран, ги застига смърт“, заяви наперено претендентът за президентска номинация на републиканците в САЩ Рик Санторум през октомври. „Откровено казано, мисля, че това е чудесно“.

В деня на убийството на Рошан израелският военен говорител бригаден генерал Йоав Мордехай, писа във Фейсбук: „Не знам кой е видял сметката на иранския учен, но със сигурност няма да плача за него“ – становище, повторено и от историка Майкъл Бърли във в. „Дейли телеграф“: „Няма да роня сълзи всеки път, когато някой от тези учени се сблъска с мъжете на мотоциклети, които не прощават“.

Тези „мъже на мотоциклети“ бяха представени като „атентатори“, но терминът „атентат“ е просто по-учтива дума за предумишлено убийство. В действителност, нашите политици и техните военни господари прикриват преднамереното, беззаконно избиване на учени в Техеран, на цивилни във Вазиристан, на политици в Газа, с куп евфемизми: не просто атентати, а ликвидиране, убийство на набелязана мишена, въздушни удари, извършвани от безпилотни самолети.

Целта им е да ни накарат да свикнем с подобни актове на държавно насилие спрямо чужденци. В приетата си с възторг от публиката книга „Относно убийството“, американският офицер в оставка Дейв Гросман разглежда механизмите, които ни карат не просто да не обръщаме внимание, а дори да се отнасяме с одобрение към такива убийства.

Културно дистанциране („като расовите и етническите различия, които позволяват на убиеца да дехуманизира жертвата си“), нравствено дистанциране („вид дълбока убеденост в морално превъзходство над жертвата“), и механично дистанциране („стерилна, подобна на компютърна игра нереалност на убийство през телевизионния екран, инфрачервен или снайперистки мерник, или пък друг вид механичен буфер, който кара убиеца да възприема жертвата като лишен от човешки черти обект“).

Така западните либерали, които се надпреварват да заклеймяват смъртната присъда за извършителите на убийства – които между другото се ползват с облаги като адвокати, процеси и обжалвания – като убийства, спонсорирани от държавата, внезапно се умълчават, когато техните държави убиват – безнаказано, ядрени учени, предполагаеми терористи и бунтовници в далечни земи.

Впрочем, адвокатът по правата на човека и противник на акциите с безпилотни самолети Клайв Стафърд Смит ми каза, че „убийството на набелязана мишена е просто изпълнение на смъртна присъда без процес“.

Когнитивен дисонанс има в изобилие. Изтезаването на човек, заподозрян в тероризъм, по определение е неморално, но да го убиеш като във видеоигра е морално оправдано. Вцепенени от страх и несигурност, ние като сомнамбули изпаднахме в положение, при което правителствата си присвояват правото да убиват враговете си зад граница.

При това не говорим само чужденци. Да вземем, например, случая с Ануар ал Аулаки – ислямистки проповедник, поддръжник на Ал Кайда и американски гражданин. На 30 септември 2011 година безпилотен самолет на ЦРУ уби Аулаки и още един гражданин на САЩ – Самир Хан. Две седмици по-късно друг безпилотен самолет на ЦРУ отне живота на 21-годишния син на Аулаки – Абдул-Рахман.

Нито бащата, нито синът някога са били привлечени под отговорност, камо ли да бъдат съдени или осъждани за извършено престъпление. И двамата американски граждани бяха убити от американското правителство в нарушение на Петата поправка, която гласи: „На нито едно лице не бива да бъде отнет живота без справедливо съдопроизводство“.

Разследване на Ройтерс през октомври миналата година установи, че при управлението на правителството на Обама американски граждани, обвинени в участие в тероризъм, „могат да бъдат включени в списък на лица за ликвидиране или залавяне, изготвен от тайна експертна група от висши правителствени служители, която впоследствие уведомява президента за решенията си… Публични данни за операциите или решенията на тази група няма, няма и закон за създаването й или за определяне на правилата, по които тя би трябвало да работи“.

Допустимо ли е „тайни експертни групи“ и „списъци на хора, набелязани за ликвидиране“ да бъдат толерирани в либерална демокрация, управлявана от върховенството на закона? Дали основателите на Съединените щати са искали техният президент да бъде съдия, съдебен заседател и екзекутор? Какво стана с проучването и преценките? А със справедливото съдопроизводство?

Да си представим как биха реагирали нашите политици и учени глави на кампания от политически убийства на западни учени, извършени, да речем, от Иран или Северна Корея. При държавните поръчкови убийства двойните стандарти са очевадни. „Делата са добри или лоши не сами по себе си, а в зависимост от това, кой ги върши, и почти не съществува възмущение, което да не променя нравствената си окраска, когато те са извършени „от нашите““, отбелязва Джордж Оруел.

Колко обаче от нашите ценности ще станат на пух и прах в името на сигурността? Щом веднъж сме позволили на правителствата си да убиват наши съграждани, човешки същества тайно, безконтролно и безнаказано, ще посмеем ли да им откажем други правомощия?

Тук няма нищо сложно, няма оттенъци на сивото. Ще осъдим ли взривяването на автомобили и стрелбата от превозни средства или не? Достатъчно ли сме последователни при осъждането на убийствата без съд и присъда, чиито поръчител е държавата, като актове на чист тероризъм, независимо къде по света и по чие нареждане са извършени? Или просто свиваме рамене, правим се на слепи и продължаваме падението си към беззаконна варварщина?

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.