Обама или нов Рейгън е нужен на САЩ?
сп. Огоньок
През ноември 2011 г. американските социолози констатираха, че оценката на гражданите за дейността на Барак Обама към края на третата година от мандата му е втората отзад напред в цялата следвоенна история на САЩ. По-лоши бяха само рейтингите на Джими Картър – президента демократ от втората половина на 90-те: през същия момент от управлението му го подкрепяха 40 на сто от американците, а Обама има 42-43 процента.
Ще отбележим последвалия рязък скок в одобрението за Картър – след като иранските революционери нахлуха в посолството на Щатите и взеха стотици заложници. Както е редно по време на криза, нацията се сплоти около своя лидер, но след това всичко се срути.
Крайно несполучливите опити на администрацията да освободи сънародниците си, включително приключилата с позор военна операция, окончателно извадиха Картър от играта и на изборите през 1980 г. той изгуби с гръм и трясък срещу републиканеца Роналд Рейгън.
Обама бе сравняван с Картър от самото начало. Някой път с позитивни акценти – представян бе като млад демократ, който не идва от обичайните вашингтонски клубове; човек с нови идеи и прогресивни възгледи (Джими Картър бе провинциалист и акцентираше върху човешките права). Повечето коментатори обаче прокарваха не тъй благоприятни паралели.
Обама също бе издигнат от вълната на дълбоко разочарование в истеблишмънта. Картър – след Уотъргейт и оставката на Никсън (приемникът на Никсън, вицепрезидентът Джералд Форд не успя да спечели избирателите). Обама – след ерата на Буш, към края на която близо 80 на сто от американците смятаха, че страната е поела грешния път.
Съответно и двамата будеха големи надежди (в случая с Обама дори съвсем несъразмерни), но бе практически невъзможно да ги оправдаят. Реформистките им начинания срещнаха съпротива от истеблишмънта, а не им достигна политическо изкуство, за да я преодолеят. Затова и двамата се сдобиха с реномето на доста слаби и не твърде дейни лидери. Иранската епопея доуби шансовете на Картър да бъде преизбран.
Днешната политика на САЩ спрямо Иран до голяма степен се корени в събитията от 1979-1980 г. Оттогава никой не е запращал тъй открита обида в лицето на свръхдържавата, затова в курса на Вашингтон доминира твърдата неотстъпчивост и стремежът да си уреди сметките. Парадоксално обаче през последната си президентска година Обама също може да се сблъска с иранския въпрос.
Стечението на разнообразни фактори – от фундаменталните промени в Близкия изток, ясно откроили борбата за лидерство между арабските сунитски монархии и шиитски Иран, до нуждата от някакви действия във връзка с ядрената му програма – прави по-вероятен силовия вариант.
Резултатът от силова акция е непредсказуем. Съответно остава неясно и как ще въздействат евентуалните събития на шансовете Обама да получи нов мандат. Нобелов лауреат за мир (както впрочем и Картър, макар че той получи наградата доста години след своето президентство), сварил вече оттогава да вземе участие в поредната война (Либия), Обама може против собствената си воля да се нареди сред най-активно воюващите президенти на САЩ.
Избирателните кампании от 2012 г. ще оставят отпечатък върху световната политика. Републиканците в Америка вече започнаха борба за партийната номинация и коментаторите са единодушни, че изборът на съперник за Обама ще бъде решаващ. Успее ли Републиканската партия да излъчи силен и ярък кандидат, шансовете на действащия президент няма да са големи.
Въпросът е, че не личи да има такива претенденти. Борбата ще е ожесточена при всяко положение, тъй като и обществото, и политическата класа са силно поляризирани. А заради централната позиция на САЩ в международната система нажежените вътрешни страсти ще се отразят и навън.
Битка, достойна за отбелязване, предстои и във Франция. Ситуацията е сходна: макар и непопулярен, Никола Саркози може да спечели, подпомогнат от слабостта на социалистите – негови конкуренти. Френският резултат съвсем не е вътрешна работа. Европа преживява преломен момент, през 2012 г. й предстои да определи бъдещия модел за интеграция, а основните решения традиционно се вземат в Берлин и Париж. Тъй че стопанинът на Елисейския дворец наистина е ключова фигура.
Руските президентски избори доскоро изглеждаха просто формалност, но през последния месец от 2011 г. пълната предопределеност отстъпи място на лека интрига. Нещо немаловажно от гледище на външната политика. Успехите на Москва на международната арена през 2000-те години до голяма степен произтичаха от имиджа на Путин като пълновластен господар на положението в Русия – това не радваше повечето ни чуждестранни партньори, но им вдъхваше уважение, дори ги омайваше отчасти.
Промяната във вътрешното разположение на силите може да предизвика и различно отношение отвън, а Кремъл на свой ред да реагира твърде разнообразно, включително доста остро.
Изобщо яснотата намаля, при все че международното положение на Русия всъщност не се промени. Страната все тъй е принудена да се адаптира към голям брой фактори, върху които не може да повлияе. Тук спадат и обстановката в еврозоната, и състоянието на американската икономика, и темповете на растежа, демонстрирани от Китай, и ходът на събитията в Близкия изток… Залог за успех е точната и бърза реакция, а също тъй предпазливото, пресметливо поведение.
Изобщо 2012 г. открива нова епоха в международната политика. През двете десетилетия след разпадането на Съветския съюз и края на студената война дневният ред, очертан от тези събития, се изчерпа. Победата на Запада на границата между 80-те и 90-те, диктувала поведението в края на 20-и и началото на 21-и век, не може вече да служи за пътеводна звезда.
Дори процесите, водещи началото си от онази епоха, показват обратната си страна. „Арабската пролет“ например безспорно е отложено продължение на тогавашната демократизационна вълна. Но дори ако съдим по първите резултати, тя ще приключи не в полза на западните ценности и модели за обществено устройство. Демокрацията в Близкия изток издига на повърхността едни или други форми на ислямско управление.
Друг парадокс е страхът от народното волеизявление, усещан в Европа. Най-опасното е да се пита населението какво мисли за курса на властите. Ще се наложи евробюрократите и правителствата сериозно да си блъскат главата как да съчетаят една по възможност плавна реформа в механизма на ЕС с растящото недоволство сред гражданите, неразбиращи какво става и с каква цел се върши всичко това.
През 1981 г. Картър бе сменен от президент с ярко изразена идеология, искрено вярващ в нея. Американската и световната политика получи от Рейгън тласък, който, бавно гаснейки, действаше и до неотдавна. Джордж Буш младши и неоконсервативният експанзионизъм, а също и световната финансова криза, избухнала към края на управлението му, до голяма степен бяха завършек на рейгъновата епоха. Обама пък е президент от преходното време, когато вече е ясно, че предишните подходи не действат, но не се знае с какво трябва да се заменят.
Вторият мандат на Обама ще означава удължаване на междинния период; не бива да очакваме от него радикален пробив, насочен към реформи. Поне опитът от първия му мандат не дава основания да предположим, че би могъл да ги осъществи. Ако победата падне в ръцете на републиканския кандидат, САЩ може би ще се опитат да водят по-агресивна външна политика. От една страна, икономическото положение на Щатите им налага естествени ограничения, от друга – тъкмо осъзнатото стесняване на възможностите може да ги насърчи да провокират криза с цел да обърнат тенденцията.
И все пак появата на нов президент от типа на Рейгън (ако продължим аналогията с Картър и началото на 90-те) не изглежда много вероятна. Защото, първо, липсва съпоставима личност; второ, днешният свят и дори днешна Америка не би могло да бъдат чак дотам възпламенени с идеологически патос, както успя да го стори Рейгън.
Няма ясно очертан, наистина страховит враг. Русия отдавна не я бива за тази роля, международният тероризъм не можа да се справи, нещата с Китай са твърде оплетени и преплетени, а Иран, дори „прагова“ или ядрена държава, пак си остава някак малък за тия неща.
Тъй че евентуалният опит САЩ да тръгнат по пътя на Рейгън не би събрал пъзела на разпадащата се световна реалност в картина, чертаеща ново американско лидерство. Подобен опит може впрочем да изостри ситуацията. Тъй че през 2012 г. ще следим внимателно американската изборна кампания – от изхода й зависят всички.
БТА