Една фурия на 90 или Стоянка Мутафова
Б. р. – На 2 февруари великата българска актриса Стоянка Мутафова навършва 90 години. По този повод излиза новото допълнено издание на автобиографията й (в съавторство с драматурга Юрий Дачев) „Стоянка Мутафова – една фурия на 90“, подготвена от ИК „Слънце“. Следва откъс от книгата.
Имане – нямане
Много пъти животът ми се е обръщал по отношение на материалната осигуреност. В детството ми тя изглеждаше естествена. Не сме били някакви богаташи, но във всички случаи имахме спокойствие. Голям, хубав дом, обзаведен с вкус.
Вкусът! Гледам някои от оцелелите мебели от този дом. Спомням си и къщите, в които са ме водили… Вкусът е нещо, което не се купува с пари. Понякога точно многото пари още повече напомнят липсата му.
Бомбардировките унищожиха хубавата ни къща на „Дондуков“. За по-малко от 24 часа преживях две бомбени атаки. За първата, от която излязох само уплашена и с омазано с петмез палто, вече разказах. Втората, същия ден вечерта, беше много по-страшна. Нямаше го този път предупредителният вой на сирените. Явно се бяха повредили. Атаката ни свари неподготвени. Скрихме се в мазето и след минути къщата рухна над нас.
За щастие не стояхме дълго време затрупани. Бързо ни изровиха из руините. Настоявах да тръгнем веднага за провинцията. Баща ми, вече много болен, се опитваше да ме убеди да изчакаме малко. Искаше да съберем някои неща, преди да отпътуваме.
Въпреки военната обстановка, приятелите се подкрепяха, а той се радваше на обичта и уважението на много хора. Сигурен беше, че някой ще ни услужи и ще помогне да пренесем част от оцелелите вещи на новото си местоживеене.
Аз настоявах да се махаме час по-скоро. Както обикновено, вслушаха се в моята воля. Спомням си дългия път от мястото, където беше нашата къща, до подуенската гара. Татко пристъпваше крачка по крачка. Трудно му беше да се качи и на влака. Намериха се добри хора, вдигнаха го на ръце и го вкараха в купето през прозореца.
От къщата ни остана парче стена. Тя и до ден днешен стърчи в един вътрешен двор на „Дондуков“. От години не съм минавала оттам. Не обичам да си спомням онези ужасни дни. Въобще, с целия ми интерес към миналото и археологията, към местата, свързани със събития в моя живот, не обичам да се връщам. В Копривщица, мястото, където прекарахме част от времето на евакуацията, също не съм ходила, няма и да отида повече.
След завръщането ни в София дойде животът под наем. Нямаше ги вече морските летувания на Свети Константин и Елена (всъщност те бяха станали невъзможни и заради заболяването на татко). Отишли си бяха рождените дни с много гости, с тортата чудо „Жълто море с бели лебеди“. Въобще: сбогом, екстри! Но! Не си спомням ежедневие с усещането за катастрофа!
Татко искаше да си купим чифлик. Не вила – и двамата с него бяхме единодушни в неприязънта към виладжийския живот. Майка ми изобщо не се намесваше. Обезценяването на парите ни размина с осъществяването на мечтите ни. Спомням си новите банкноти, които замениха старите след Девети септември – огромни кафяви парчета хартия. Оттогава знам: започнат ли да се печатат големи банкноти, положението отива на зле. Но пак нямам спомен за страх, за безизходица.
Грамаданските банкноти на свой ред започнаха да намаляват, защото аз и приятелката ми трябваше да се контим. В България известно време не се произвеждаше нищо свястно, но и тогава в София се намираше някой, донесъл от Париж я обувки, я интересна шапка. Разказах как „пощипвах“ от заключените в бюрото пари.
Сега, след толкова години, оценявам с още по-голямо уважение широтата в погледа на родителите ми. Не само че не ми се скараха, не ме призоваха към разум и пестеливост, а напротив – искаха трудните години да не помрачат младостта ми. Е, не можех да спазвам някогашния принцип на майка ми всеки сезон да добавям по две нови дрехи в гардероба си, но с връстничките пак намирахме начин да се накиприм.
Имането-нямането невинаги зависят от нас. Човек обаче може да направи така, че да запази достойнството си и в трудни ситуации. И най-важното: да не губи чувствителността си, да не се затваря в черупката си и да мисли само за собственото си оцеляване.
На спалнята в квартирата под наем сме се проснали с Катя Георгиева и си говорим за дете на наши познати, което беше тежко болно, а те живееха в голяма бедност.
По едно време Катя се надига със светнали очи.
– Искаш ли това дете утре да яде кокошка?
Исках, а и знаех какво има предвид Катя. В двора на „Славянска“ някой от обитателите гледаше кокошки. Пазеше ги, разбира се, но от крадли като мен и Катя нямаше как да ги спаси. Подгонихме една, хванахме я и… зарадвахме болното дете.
Нейчо Попов, в чийто живот имането-нямането рязко и внезапно са сменяли местата си, ми е разказвал за погребението на дядо си. Уважаваният, някога богат мъж, завършил пътя си интерниран в затънтено селце. На погребението се намерила една „разумна“ родственица, която обърнала внимание на Нейчо, че костюмът на мъртвеца е добре запазен. Можел да свърши работа на един млад мъж, на когото предстоели безпарични години…
Десетилетия след това Нейчо ми разказа случката, като не спираше да се удивлява пред „трезвомислещата“ си роднина. Бедност, несигурност, страх, да! Възможно ли е обаче на погребение да мислиш, че костюмът на мъртвия може да свърши още работа?
Къщата на Нейчовия дядо още я има в Бургас. Разделих се с нея, защото изисква грижи, които не са по силите ми, но се надявам да не бъде унищожена – паметник на културата е. Ето тя е едно от доказателствата, че някои хора с богатство правят красота, други строят грозилища!
Бургаската къща е просторна, архитектурно прекрасно измислена, с огромна тераса. Не мога да си представя, че хората, които са я измислили и построили, днес биха вдигнали МОЛ. Колкото и да е невъзможно да се сравняват толкова различни времена. Не я разбирам „молската“ мода! В градовете ни, не чак толкова големи: Мол до Мола-а! Бях в Детройт. Попитах имат ли такова чудо. Имат. Един Мол в цял Детройт.
Дръпвам се, когато усетя, че някой иска да ми каже: имам пари, виж какво мога да направя! Уважавам богатство, което върви без показност и натрапване. У нас то като че ли рядко се среща, но за щастие – има го! Като отивам в любимата си малка драгалевска къщичка, често се заглеждам в новопостроените сгради. Има ужасни, но има и други, които са построени с вкус. Радвам се, че скромното ми „къще“ има и по-изискани съседи.
Драгалевската къщурка отдавна предизвиква у някои учудване със скромността си. А за мен тя е райско място. Такава, каквато си е мъничка, сгушена в градината. Стига ми! Мога да застана на входната врата и да изрецитирам: „И за царските палати не бих те сменил!“
Показността винаги ме е дразнела. Понякога ме е разсмивала, но раздразнението е било повече. Покрай брака си с Леонид Грубешлиев се нагледах на показност у един кръг от хора, които минаваха за „новия“ тогава интелектуален елит. Повечето бяха много алчни, а вкус нямаха никакъв.
По подобие на част от по-старата писателска генерация, а може би точно за да й покажат кой сега дърпа конците, не излизаха от Руския клуб. Там обядваха, там вечеряха, там разговаряха. В редките случаи, когато нещо възпрепятстваше посещението в ресторанта, храната пак се носеше от там. Имахме една домашна помощница Добрина, много смешна, простодушна и мързелива жена. Веднъж й споменах да сготви нещо. Тя се втренчи в мен учудено:
– Ей го отсреща Руския клуб! Оди яж!
На това прочуто място съм виждала попрехвърлили годините „писателки“ с минижупи и лъскави бижута да се превземат на литературни теми. Попадала съм в ситуации, които не са издавали изисканост, въпреки че за нея претендираха мнозина.
Моята свекърва Мария Грубешлиева – властен, себичен, сложен човек, по някакъв начин ме обичаше. Това, разбира се, не премахваше напрежението, което често се усещаше помежду ни. Мери също не излизаше от Руския клуб. На един обяд изведнъж забелязах, че се е вторачила някъде зад гърба ми. Тихо прошепна:
– Мръдни малко наляво! Мръднах.
– Сега надясно!
Местя се пак заедно със стола, каня се да се обърна, за да разбера какво става зад гърба ми.
– Не се обръщай! Премести се още надясно!
После разбрах причината за принудителните маневри. Беше забелязала някъде зад мен жена, която много приличала на първата съпруга на мъжа й – писателя Людмил Стоянов. Дотолкова искаше да я изтрие от мислите на Людмил, че пазеше погледа му дори от жени, които евентуално биха му напомнили за нея. Затова: „Мръдни, Стоянке, наляво, дай сега надясно!“
Мери въобще обичаше да прави театър. Веднъж се скараха за нещо с Людмил. Мери тържествено заяви:
– Край! Ще се хвърля от прозореца!
На никого не му се вярваше, че ще го направи, но от друга страна, Мери беше доста решителен човек.
Бързо се качи на прозореца. И се хвърли.
Само че не навън, а назад – върху килима в стаята.
Ама нрави…
Друго място, където съм забелязвала колко се различава това, което някои показват, от онова, което искат да покажат, са приемите в резиденция Бояна. Като се подредят едни дебели народни певици нагримирани, напудрени, в опънати вечерни рокли. Да видиш ти стил, да видиш чудо!
Неведнъж се е случвало да се озъбя на някого на тия приеми. Тъй като е пълно с фотографи, все се намира някой, който да прииска да се снима с мен.
Един, втори, търпя до някое време. После почвам да ги разкарвам.
След една такава „фотосесия“, някъде из залите на музея бях открила дървен трон и се бях разположила в него да си почина. Забелязвам, че приближава поредният кандидат за снимка. Отдалеч вреснах:
– Не! Оставете ме на спокойствие!
Човекът се разсмя. Приближи още малко и тогава видях, че е Георги Първанов. Разсмях се и аз. На снимката с него и Зорка Първанова усмивките ни са съвсем искрени, не са като „за фото“.
На един от следващите приеми Първанов ме посрещна с думите:
– Тронът е на Ваше разположение!
Вече спрях да ходя по приемите. Стъпалата в резиденцията ми идват много и високи. Не е загуба за никого, разбира се. Троновете винаги се запълват, фотографите също са на мястото си, кандидатите за фотографии – днес с един, утре с друг, също няма да изчезнат.