Какво е да си театрален режисьор на 29 в България?
На 29 години Василена Радева е вече носителка на наградите „Икар” и „Аскеер”. Получава ги рамо до рамо с режисьори като Теди Москов и Александър Морфов.
Василена работи в София и в градове из страната, и на големи театрални сцени, и в алтернативна, експериментална среда.
Представленията й “Грозният”, “NORDOST – приказка за разрушението”, “Карнавал.com” се играят в Театър „София” и Младежкия театър “Николай Бинев“, а този сезон в Сатиричния театър започна горчиво-ироничната “Животът, макар и кратък” по Станислав Стратиев.
Родена е в Провадия, в семейство на филолози, които от малка я водят на театър и балет. От десетгодишна иска да се занимава с театър. Завършва немска гимназия, първо иска да стане актриса, а по-късно кандидатства режисура в НАТФИЗ.
Някои я определят като новатор в театъра, което тя отрича, добавяйки със смях, че може би никога няма да може да се самоопредели категорично.
Пиеси, актьори, ревност и доверие
На въпроса какво е това животно режисьор, Василена се смее и казва, че все още не знае какво е, дали трябва да ти поникне брада, за да станеш такъв.
Избира текстовете за представленията си “случайно”, докато чете много и различни пиеси. Гледа актьорите в други представления и ги избира. Въпросът за любимите й актьори й се струва „опасен”, казва, че не би отделила имена. „Ревниви ли са актьорите?”, „Да, като всички чувствителни хора, които са доста отдадени и в същото време работят с егото си, и те са ревниви.”
Голямото предизвикателство, за което е отличена с “Аскеер”, е “NORDOST”. Пиесата на Торстен Бухщайнер е базирана на действителния случай с вземане на заложници от 40 чеченски терористи в руския театър на улица “Дубровка” на 23 октомври 2002 г. Постановката пресъздава тези 57 часа в руския театър, изпълнени с предчувствие за смърт, през погледа на три жени – Зура (Искра Донова), Олга (Ангелина Славова) и Тамара (Койна Русева). Всяка от тях има различна позиция в тази екстремна ситуация. Например Зура е чеченка, чийто съпруг е убит от руските власти. Тя обаче се разколебава в решението си за отмъщение при срещата си с новите жертви на конфликта.
“За пиесата си Бухщайнер е черпил много от интервюта на очевидци, разкази, документални филми на Би Би Си. Аз и екипа изгледахме изключително потресаващи филми, изчетохме доста. Предизвикателството беше как да не спекулираме с фактите и да направим изкуство”, казва Василена.
„Винаги са ме вълнували компромисите, които човек може да направи. Докъде може да стигне човек? И какви изкривявания на душата му причинява тази амбиция?”, разказва Василена. Пиесите й „Грозният”, „Животът, макар и кратък”, „Карнавал.cом” развиват тази насока на мисли. „Това са стари теми, нищо ново под слънцето, вълнували са много хора. Аз определено не се чувствам като новатор, но се опитвам да не правя нещо, което ми е скучно”, казва тя.
„Всъщност актьорите са невероятно интелигентни и благодатни в момента, в който усетят, че към тях има доверие и видят, че режисьорът се вълнува от това, което прави. Тогава се запалват самите те и се усещаме съратници, съавтори на представлението и всеки е отговорен за случващото се не по-малко от режисьора”.
Какво е „ПроТекст”?
ПроТекст е т.нар. пърформанс, четене в несценична среда – явна страст на Василена, която членува в „36 маймуни”-сдружение за алтернативно изкуство и култура. Четири години подред групата представя в „несценични пространства” нови, непревеждани досега и важни за дадена държава пиеси. Първата година – на немска драматургия, следващите – на френска, румънска. На четвъртата – българска.
Свободните проекти по думите й са нещо доста по-трудоемко като организация. Нейна голяма слабост е представлението „Тунелджии”, което се е играело в мазе-галерията на арт хостела, после бива преместено в мазетата на Младежки театър. Вече не се играе, защото „животът на един свободен проект е доста кратък”.
Раздвоява ли се между алтернативния театър и между театъра, който е за пред по-масова публика? „Независимият театър не противоречи на институционалния. Даже колкото е по-голямо разнообразието, толкова е по-добре за публиката на тази страна. Имам необходимост да направя свободен проект, който започва от нулата, за да не ми закърняват тези способности и усещане, че когато има идеи и ентусиазъм, театърът може да се прави навсякъде.”
От Америка до Шумен
Лятото Василена е била в САЩ. Французинът Филип Арно – човек, който много се интересува от театъра в Източна Европа, забелязва пиесата „Нордост” на фестивала „Варненско лято”. По негова препоръка Василена е поканена в Балтимор и в Ню Йорк, отива там с подкрепата на „Америка за България”. В Балтимор е почетен гост, а в Ню Йорк работи заедно с 60 режисьори от цял свят за три седмици върху пиеса на Стриндберг. На натрапливия за българските творци въпрос дали сме изостанали в сравнение със случващото се навън, казва, че българските театрални творци не са толкова гъвкави, колкото колеги от Европа и Америка.
„Това е свързано с усещането, че си копаем нашето лозенце и това е достатъчно за нас самите, понеже театърът е локално изкуство, заради езика, темите си.”
Според нея това обаче се променя, защото има и доста нейни колеги, които са отворени за международни проекти и пътуват.
„Нашият театър е съвсем конкуретноспособен. В Америка всяко хубаво представление, което са направили, го наричат европейско представление, те обожават европейския театър и не делят България от Европа”, добавя.
На почти неизменния въпрос за кризата в театъра казва, че „Може би в най-големите кризи са се случвали най-големите неща”. Добавя, че актьорството е „войнска професия”, като например в Шуменския театър репетират без парно, защото в целия театър няма отопление. И въпреки „зверския студ” актьорите дават много настроение „понеже правим комедия“.
Има ли ново поколение режисьори?
Има ново поколение режисьори, които идват със своите теми, съобщава уверено Василена, сякаш обявява пристигането на невидима войска. Добавя, че може да изброи поне десет имена на много стойностни режисьори, чиито постановки си струва да се гледат.
„Аз съм от малкото забелязани и станали едва ли не „модни” млади режисьори. Това не значи, че са малко качествените млади режисьори в България”, казва Василена.