Енчо Господинов: Действията ни са като на общество от ХVІ век

Швейцарци, австралийци и т. н. се готвят за бедствия 365 дни в годината, още от деца

Росица Ангелова

Енчо Господинов. Снимка: сбж

Енчо Господинов е специален съветник на еврокомисаря Кристалина Георгиева. Той е дългогодишен журналист в някогашния в. “Поглед”. В началото на 90-те години преминава на работа в Международния Червен кръст и пътува по много горещи точки на света. От 2000 година до неотдавна е бил посланик на организацията в ООН. В този период написа поредица от “Писма от Ню Йорк” за e-vestnik, а по-късно и от Женева, където работеше в централата на Международния Червен кръст (виж тук).

– Все още няма пълна оценка на щетите в село Бисер, но те не са в мащаба, който би довел до искане на компенсация от Европейския фонд за солидарност. Това съобщи българският еврокомисар Кристалина Георгиева, която посети пострадалото село. Заедно с нея беше и Енчо Господинов – специален съветник на еврокомисаря. Г-н Господинов, Вие сте човек, който е присъствал на не един и два международни конфликта. Виждали сте лицата на войни в отделни точки на света, като посланик на Международния Червен кръст не може да бъдете впечатлен толкова лесно. Какво впечатление остави във вас онова, което видяхте в село Бисер?

– Разбирам ви. Да ви кажа, тъгата е неизбежна. Дори човек да види не е едно цяло село или половин село разрушено, а дори и един страдащ човек, който няма къде да си сложи дрехите или няма къде да обядва, така че – тъжна е картината и в Бисер, и в части от Свиленград, и дори в тази мъртва оранжерия, която ни показаха в Любимец. Хубавото е, че на фона на големите катаклизми, които се случват по света, това е все пак едно сравнително по-малко бедствие, но независимо от това, за хората, които живеят там, за пострадалите, това е трагедия. Така че зависи каква е гледната точка. Според мен по-тъжното е обаче, че години наред повтаряме едни и същи грешки, опитваме се отново да открием топлата вода или велосипеда да го измайсторим наново, след като стари уроци водят до нови грешки.

– Цитирахме вече думите на еврокомисар Кристалина Георгиева, че все още не може да се търсят компенсации от Европейския фонд за солидарност. Защо, какъв е аргументът?

– Мотивът е много разбираем. От Брюксел се отпускат пари в такива случаи, когато бедствието надхвърля 0,6% от брутния национален продукт на една държава, т.е. когато той е извън възможностите на една държава да се справи сама. Пак казвам, въпреки че трагедията за тези хора в Бисер и наоколо е голяма, все пак, аз мисля, че нашата държава би могла да се справи доста успешно, особено ако отговорните институции се организират както трябва. Така че, измерено в пари, щетите трябва да са повече от 220 млн. евро, за да можем ние да се обърнем за помощ към този фонд в Брюксел. Ако не дай Боже, както и комисарката каза, през пролетта, когато започнат да се топят снеговете, ако не дай Боже, се случи нещо по-лошо и в много по-големи размери, тогава вече, разбира се, ще имаме тази възможност да ползваме този фонд. Засега обаче, както виждате, веднага 5-6 страни от ЕС се отзоваха – Италия, Унгария, Полша, Белгия и т. н. Така че както в цяла България няма равнодушни към болката на жителите от Бисер, така и в Европа веднага откликнаха. Въпросът е отново – как да се научим да избягваме стари грешки.

– Очевидно е, че катаклизмите, така или иначе, ще съпътстват ежедневието ни, но какво бихме могли да направим като превантивна дейност, за да не коментираме темата за европейски помощи?

– Радваме, че повдигате този въпрос, защото бих искал ние, като държава, като общество и като медии да се фокусираме именно върху това – как да предотвратяваме за в бъдеще подобни действия. При нас някак си нещата стават кампанийно. Нашата работа сега малко ми напомня, ако перифразирам една стара мъдрост българска поговорка – нашето е „След сняг – качулка”. Това е, което правим. Истината е, че превантивната работа е нещо, което е занемарено у нас. Няма култура на превенцията, от всички слоеве на населението. Трябва да ви кажа, че ако погледнете към страни като Япония, като САЩ, където също не са предпазени от грешки или от природни бедствия, превенцията е издигната в ранг на държавна политика. Децата в Япония от малки още, от първи клас ги учат как да се спасяват и какво да правят при земетресение. В Калифорния като отидете, в Сан Франциско – няма дом, няма къща, в която да няма подготовка за земетресение и където да няма складирани най-нужните неща за оцеляване за три или четири дни, докато държавните институции вземат инициативата в ръцете си. Това, което би могло да се направи у нас в значително по-голяма степен – и аз много разчитам на вас, на колегите журналисти – е да се бие една постоянна тревога по този въпрос, така че ние да се готвим за природни бедствия 365 дни в годината, а не само когато стане белята. Това е нещо, върху което си струва да се съсредоточим.

– Изкушавам се да ви задам един въпрос, който не зная доколко е коректен, но все пак. Вие сте бил заместник-генерален секретар в областта на политиката и комуникациите на Международната федерация на Червения кръст и Червения полумесец, председател на делегацията на Международната федерация на Червения кръст в Ню Йорк, представител на регионалната делегация за Централна и Източна Европа в Будапеща, организация, която непрекъснато се сблъсква с катаклизми, с природни бедствия, със страданието на хората. От тази гледна точка, ви питам дали това, което се случи в България – скъсване на една язовирна стена – би могло да се случи и в друга държава?

– За съжаление, и в много солидни държави, където нещата са добре организирани, стават подобни грешки. Вероятно най-фрапантният случай беше август 2005 г., когато ураганът „Катрина” удари Ню Орлиънс в Луизиана и трябва да ви кажа, че американските власти, както местните, така и федералните, също допуснаха доста големи грешки, въпреки че знаеха какво наближава. В някакъв смисъл, сега се оказа, японците поне признават, че са допуснати големи грешки при избиране на мястото във Фукушима за ядрената централа. Стават такива неща, но те са много малко. При нас, за наше съжаление, се повтарят циклично едни и същи грешки, много от тях – лесно предотвратими. И това е нещо, което лично мен ме наскърбява, защото ние сме членове на един елитен клуб, наречен ЕС, а много често действията ни са като общество от ХVІ век.

– Прочетох в една ваша визитка, че като военен кореспондент на в. „Поглед” сте отразявали пет войни – във Виетнам, Афганистан, Никарагуа, войните в Близкия Изток. Отново се връщам на тази част от вашата кариера, за да ви попитам какво в село Бисер ви направи най-силно впечатление, не толкова като размер на материалните щети, а като измерение на човешката болка.

– Първо трябва да кажа, че едно от силните впечатления, които прави на всеки, който влезе в селото, е много високото равнище на солидарност. Цяла България действително живо се интересува от това, което става с тези хора. Помощи валят от всякъде и даже мисля, че местните хора имат известни проблеми как по-бързо, по-точно и навременно да разпределят всичко, което трябва. Другото, което е, че има голяма концентрация на високи държавни представители, които сега се опитват да компенсират и да направят всичко онова, което не е направено преди тях.

Това не е лошо, но трябва да ви кажа, че бих предпочел да сме малко повече като швейцарците, като австралийците, които 24 часа в денонощието, 365 дни в годината си наблюдават язовирите, наблюдават си поведението на планините и опасността от лавини, наблюдават всичко, което би могло да предизвика такава силна катастрофа или силна ерозия на обществената активност и на общественото доверие към институциите. Другото, което е, че някак си у нас все още се чака държавата да свърши голяма част от всички тези предохранителни активни дейности.

Мисля, че местните хора, хората по села, по квартали, също биха могли да проявят малко повече инициативност, креативност също. И не може да си представим как евентуално кметът на дадено село или на град като София може да изчисти всички улици от сняг, така че на всички нас да ни е комфортно. Това не става дори в Швейцария, както и в САЩ. Хората там, по малките улички, по тротоарите, сами си вършат работа, самоорганизират се и не чакат там Господ да се смили или пък кметът да оправи всичко. У нас пък, като сложите и нашата традиционна кампанийност и чисто балканската ни емоционалност, много от нещата остават несвършени. И именно поради това, добре е държавните институции да си гледат работата, както трябва, да знаят броя на язовирите и в кои от тях изпускателните им клапани са развалени или са се бетонирали от времето и кои не са. Но е добре това, което на английски се нарича community spirit – хубаво е и у нас да има такъв дух на населеното място, на махалата, на града и хората сами да вземат инициативата.

– Всъщност този дух вие снощи се опитахте да провокирате у вашите съседи в Драгалевци. Успяхте ли да почистите улицата в Драгалевци?

– Да, в момента нашата улица я чистят. Събрал съм 10-ина души, съседи, които се съгласиха заедно с мен да се включат в цялата инициатива. Но това, колкото ме радва, толкова и… Снощи, докато гледах новините, една непозната жена ми звъни вънка на улицата и аз излизам и казвам „добър вечер”. И тя казва: „Вие ли сте Господинов?”. Викам – „Да, аз съм”. „Вие чистите улиците, нали?”. Викам – „Не, още не съм се захванал и това”. „Ами – вика – да ви дам някой лев да изчистите и нашата улица?”. Виждате ли до каква степен вече все очакваме някой друг да ни свърши работата. Трябва просто сами да се захванем и има някои неща, които сами можем да си ги свършим.

– Дадохме този пример, за да потвърдим още веднъж тезата, която изведохме в нашето интервю, че е по-добре не да търсим и да очакваме европейската помощ, а да не опираме до нея, да направим всичко възможно. Както се казва в друга българска поговорка, „Ако сам не си помогнеш, никой друг не може да го направи вместо теб”.

– Точно така. Аз да ви кажа, като дете аз съм израснал в Добруджа. Всички зими бяха такива, каквито са сега. И имаше една поговорка, особено там сред местното, турскоговорящо население – казваха: „Приготви се за зима, а ако дойде лято – берекет версим”, т.е. толкоз по-добре. Но аз бих припомнил онова, с което моето поколение израсна – с „Бийтълс” и с Джон Ленън. Джон Ленън казваше, че имаме нужда всички от пролетно почистване на умовете. Така че преди да почистим снега, аз мисля, че ние всички трябва да си почистим умовете от това, което се е наслоило – както държавници от най-висок ранг, минали и сегашни, така и всички ние, които живеем на конкретни адреси, на конкретни улици и в очакване на следващия сняг.

От Агенция Фокус

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.