Ливанци търгуват с 9-годишни футболисти от Африка
Докато шофираш из Абиджан, можеш да видиш как малки момчета са заели почти всяко свободно парче земя: от неугледните паркове до запустелите паркинги и улици – навсякъде има боси деца, ритащи топка.
Повечето са само по гащета, но някои имат фланелки, подарени от западни клубове или по-често – от ливански бизнесмени, които са взели от родителите им стипендията за футболна школа. Ударени от следвоенната икономическа криза, която порази тази част на Западна Африка, търговията с млади футболни таланти процъфтява. Деца, които няма дори основно образование, са наблюдавани от скаути от Франция, Белгия, Мароко и Тунис.
Разследване на „Обзървър” в Кот д`Ивоар миналата седмица откри, че ливански бизнесмен от Абиджан – представител на общността, която бе узурпирала контрабандата с диаманти и дървесина – се е насочил към най-новия доходен бизнес – футбола. За целта те са създали нелегални футболни училища из цялата страна, в които съберат най-големите таланти в страна, след което да ги продадат в Средния изток или Европа.
Децата и родителите им мечтаят за успех, но усещането за експлоатация предизвиква сериозна загриженост сред африканските неправителствени организации.
Желанието да напуснеш тази забравена от бога бедна земя не е неочаквано. Днес 90 процента от детската смъртност в света се дължи на 42 страни, 39 от които са в страните на юг от Сахара.
Кот д`Ивоар, който е най-големият износител в света на какао и преди време бе символ на африканския икономически подем, днес е сред най-нестабилните държави. Огромната престъпност в страната я поставя на 164-о място от 177 изследвани от ООН. От септември 2002 г. нацията е разделена между проправителствения юг и въстаниците от севера. През март тази година лидерите от двете страни подписаха мирен договор, но според мнозина тепърва предстои много работа, за да се вдигне на крака държавата, известна предимно с футболните си национали и експлоатацията на деца.
На прашния терен на местния клуб „Аджаме” деца, облечени в сини потници, подритват топка в непоносима жега. Игрището, обградено от натоварени магистрали, е осеяно с натрошени стъкла и празни консерви. Гредите са ръждясали и обградени от храсталаци къпини. На малка част от терена около 40 момчета, повечето на възраст 9-10 години, бягат като луди напред-назад. Балансирайки с евтина синтетична топка върху главата си, Дохо Лу Оливер изпъква с уменията си. „Наричаме го Шакала – казва треньорът Тусен. – Името идва от един магьсник в известен бразилски филм. Френският „Лил” иска да го вземе. Той има договор с един ливанец, а ние го тренираме. Ако го продадат, може и да ни закрият”.
Значението на Дохо за семейството му е очевидно. Девет човека, включително сестра му с новороденото си дете, са наблъскани в две стаи. Усеща се мирисът на супа, приготвена с остатъците от рибени глави. Малко хора биха издържали кошмара на този бедняшки квартал. Затова не е случайно, че западняците са посрещани с ругатни и жестове, че ще им прережат гърлата. Майката на Дохо – Гасо Яуа, хваща един от пластмасовите трофеи, спечелени от сина й и го удря с него по главата.
„Той представлява всичките наши мечти. Казаха ми, че е достатъчно добър, за да отиде на Запад. Той е само на 14, но вече е готов. Той е бъдещето на това семейство. Вярваме, че треньорът и агентът му ще измъкнат най-добрата цена – разказва Яуа. – Казаха ни, че могат да го продадат на марокански клуб за 20 000 долара, но ние искаме във Франция. Докато е дете, не може да замине, затова е по-добре малко да изчакаме. Местен бизнесмен ни предложи да го закара до Европа с една лодка, ако му дадем част от парите, ама…”
Майката се надъхва още повече, когато разказва за успеха на съседския син Траоре Абдул Разак. Сега е на 19 години и заработва по 8000 долара на месец в норвежкия „Розенборг”.
Миналата година президентът на ФИФА Сеп Блатер обвини европейските клубове в „презрително” поведение спрямо развиващия се свят, тъй като крадат таланти му и така го „изнасилват социално и икономически”. „Ако не презрително, намирам го за нездравословно. Богатите клубове изпращат скаути да пазаруват в Африка, Южна Америка и Азия. Така те се държат като нео-колонизатори, които не дават пукната пара за местната култура и наследство”, каза Блатер.
Всяка година хиляди млади футболисти напускат Кот д`Ивоар и отиват в чужбина. Някои от тях са само на 13. В интервю за „Обзървър” Мон Емануел – един от първите африканци, играли в Европа, признава: „Почти 90 процента от момчетата, които напускат Западна Африка, го правят нелегално. Повечето от тях ще бъдат захвърлени на боклука. Разходете се из Абиджан и ще откриете тези футболни школи. Ливанците движат повечето от тях, в някои дори взимат такси от родителите и после искат 50 процента от трансферите. Много деца изобщо не ходят на училище, за да играят футбол. Онези, които напускат, са продадени с фалшиви документи в Средния изток или Европа. Един млад футболист може да струва сега много повече от диамант. За това обаче вината е на родителите. Те се побъркват от желанието да пратят сина си да печели пари в Европа. Това е нов вид търговия с роби. Реалността за повечето от тях пак е бедност и обиди. В страни като Малайзия, Тайланд, Мароко и Тунис те свършват на улицата или спят в една стая с още 14 души. Повечето обаче биват депортирани”.
Хедър Кер, областен мениджър на организацията „Спаси децата”, е силно притеснен за нарастващата експлоатация. „Връзката между футбола и трафика на тийнейджъри е притеснителна. Много родители виждат в децата си „потенциални гении”, които ще осигурят бъдещето на фамилията, но не мислят за последиците от превръщането им в стока”, твърди Кер.
Сграбил огромна кристална чаша с уиски, ливанският бизнесмен Шалхуб гледа различно на нещата в Абиджан от бара край празния басейн в хотела, вдишвайки дълбоко напоения със сяра въздух, идващ от лагуната наблизо. „Пълно е с тела на мъртъвци там долу в лагуната. Може би са стотици. Войниците ги убиха по време на боевете, казва Шалхуб и сочи мътната вода. – Ето това е истинската миризма на Африка. Лайна и смърт”.
Зад него в разнебитения атриум на хотела, окупиран преди няколко години от опиянени въстаници по време на обсадата на града, се мъдри огромен стенопис, изобразяващ „Слоновете” или иначе казано местния национален отбор. Из тъмните коридори се разхождат търговци на дрога и оръжие, френски собственици на плантации и облечени в ликра проститутки. И всичко това под звуците на хотелския оркестър. Шалхуб върти из пръстите си златен пръстен, украсен със стотици малки диаманти. „Може би уискито говори сега, но аз съм съгласен да продължава така – твърди ливанецът. – Футболното робство е факт, но Африка дълго време бе експлоатирана и заради диамантите, златото, хората. Защо с футболистите да е различно?
Младите играчи са ценна стока, а ние, ливанците, сме проницителни бизнесмени. Оцеляхме в Кот д`Ивоар, в Сиера Леоне, в Либерия, защото се възползвахме от появилите се възможности. Ако помогнем за трансфер на млади таланти в чужбина, играем важна роля и за него, и за футболните фенове. Понякога си мисля, че единственото нещо, което още държи Кот д`Ивоар единен, е футболът. Той е по-важен от религията за тези луди хора. Ние просто сбъдваме мечтите им”, завършва Шалхуб.