Кръвопролитията в Сирия и нуждата от реформа в ООН

Ройтерс

От десетилетия дипломати в ООН периодично обсъждат как да реформират Съвета за сигурност, върховния орган, вземащ решения за международната сигурност. Кризата в Сирия показва, че напредъкът е минимален и че политиката на силата често погазва човешките права.

Става въпрос за орган, „застинал в развитието си от края на Втората световна война“, по думите на Стюарт Патрик, сътрудник в Съвета за външни отношения – базиран в Ню Йорк мозъчен тръст в областта на външната политика. Най-голямата пречка пред развитието му е правото на вето, което имат петте постоянни членки на 15-местния Съвет – САЩ, Русия, Китай, Великобритания и Франция.

Вето, наложено само от един постоянен член, е достатъчно за отпадане на резолюция. На 4 февруари две страни с право на вето – Русия и Китай, се обединиха и гласуваха против резолюция, която настояваше сирийският президент Башар Асад да се оттегли от властта, да спре безмилостните нападения срещу дисиденти и да започне преход към демокрация. Асад възприе ветото като зелена светлина за още по-тежки репресии. Седмица преди ветото ООН изчисли, че убитите са 5400.

На 28 февруари броят бе актуализиран на над 7500 – резултат от безмилостния артилерийски и танков обстрел на град Хомс, крепост на опозицията. В седмиците между преброяването на жертвите нараснаха осъдителните изявления срещу правителството на Асад, в това число имаше вот в Общото събрание на ООН (137 към 12), критикуващ „широкоразпространените и систематични нарушения на човешките права от сирийските власти“. Русия, Китай и десет други страни гласуваха против тази резолюция. Тя няма обвързващ характер за разлика от резолюциите на Съвета за сигурност.

Международно осъждане имаше и от срещата на „Приятелите на Сирия“, събрала западни и арабски външни министри, чиито призиви за край на насилието и достъп за хуманитарна помощ не бяха чути в Дамаск.

Русия и Китай останаха настрана от събирането в Тунис и бяха залети с язвителни критики от американския държавен секретар Хилари Клинтън заради „жалкото“ им вето в Съвета за сигурност.

Защо видът на Съвета и начинът, по който той действа, са непроменени от 1945 г. насам е въпрос, който заслужава по-оживен публичен дебат от досегашния. Причините за преосмисляне на системата стават все по-сериозни всеки път, когато вето наруши волята на мнозинството. Клинтън се оплака, че Съветът е бил обезсилен от ветото за Сирия, но обезсилването е логична последица от правомощията, с които петте постоянни членки разполагат.

НИКОГА НЕ КАЗВАЙ НИКОГА

Те имат привилегията да пренебрегнат останалите, да прокарат собствените си интереси и да защитят съюзниците си, както Русия направи със Сирия и както САЩ (които най-активно използват правото си на вето през последните 40 години) често прави, за да защити Израел от порицание. Нито една от петте страни не е проявила желание да промени системата на вето, но това не означава, че никога няма да се случи.

Идеите какво да се промени и как да се направи са подхвърляни още от 1993 г. в бюрократичната неяснота на бюрократично назованата „Работна група с отворен край, която ще обсъди всички аспекти на въпроса за разширяване на състава на Съвета за сигурност и други въпроси, свързани със Съвета“.

Разширяването на висшия орган на ООН за вземане на решения е по-вероятно в близко бъдеще, отколкото „другите въпроси“ – фраза, под която се разбира забрана на ветото. Четирите страни, които лобираха най-енергично да станат членки на Съвета за сигурност с право на вето, направиха изявление през февруари с призив за осезаем напредък преди септември, когато настоящото заседание на Общото събрание на ООН приключва.

Япония и Германия са вторият и третият по големина финансов вносител в ООН, Индия е ядрена сила, а втората най-многолюдна страна в света – Бразилия, се превръща в регионална суперсила в Латинска Америка. Тяхното включване би било голяма стъпка за Съвет за сигурност, който отразява света такъв, какъвто е днес, а не какъвто е бил през 1945 г.

Скептици твърдят, че разширяването на Съвета ще доведе до процес на вземане на решения, който ще е още по-труден и времеемък отколкото е сега. Може би. Добавянето обаче на четири стабилни, либерални демокрации в състава му ще доведе вероятно и до по-добри решения.

БТА