Путин в конфликт с реалността

в. Известия

Полицията арестува опозиционера Алексей Навални след митинга на Пушкинския площад. Снимка: ридус

Победата на Владимир Путин в борбата за президентския пост не буди учудване: още дълго ще се търси яснота доколко мръсни са били изборите, но тази победа бе сигурна. Твърде силен е страхът на руския народ от разказваните приказки за „оранжеви революции“, твърде малка е вярата му в собствените сили, твърде силен бе административният натиск и твърде разюздано – телевизионното „промиване на мозъци“.

Путин не можеше да не спечели, но специфичното в тези избори бе, че основният им резултат не е името на победителя, а общото разположение на силите. И две неща тук са особено важни.

Първото е сериозният провал в рейтинга на избрания президент в Москва, Санкт Петербург и други мегаполиси. Гласовете още не са преброени докрай, но е сигурно, че в близките шест години Русия ще бъде управлявана от президент, избран от провинцията и етническите републики напук на растящата средна класа в големите градове. Президент, който ще бъде принуден да се опира на очевидно ретроградната част от обществото, зависеща изцяло от раздутия държавен сектор в икономиката.

Путин от „третия“ или „четвъртия“ си мандат (ако сложим в сметката и периода от 2008 до 2012 г.) ще е принуден да бъде по-консервативен и да се държи по-агресивно спрямо новите политически сили и течения, тъй като всички те ще са в една или друга степен опозиционни. Затова рискувам да предположа, че конфликтът му с реалността ще се изостря и новият му президентски мандат със сигурност ще е последен.

Второ, ще отбележа изненадващия успех на новия участник в надпреварата – Михаил Прохоров. Той не бива да се интерпретира като резултат от сплотяването на хора с десни идеи, при все че Прохоров безспорно е либерал. Става дума по-скоро за друго: обществото е окончателно разочаровано от политиците, които десетилетия наред се правят, че смятат сериозно да се борят за висшия пост в страната.

Времето на „мастодонтите“ Зюганов и Жириновски (водачи съответно на комунистите и на либералдемократите) явно вече е изтекло. Изтекло е вероятно и времето на техните партии. Този път в списъка на кандидат-президентите липсваше името на Явлински (неформален лидер на извънпарламентарната партия „Яблоко“), което обаче не променя нещата: ако бе тръгнал на избори, той уверено би спечелил последното място. Успехът на Прохоров означава, че е дошло времето за мощно „преформатиране“ на руското политическо поле.

Това преформатиране ще бъде ознаменувано според мен с две тенденции: от една страна, либералите ще получат в лицето на Прохоров нов лидер, с когото не могат да се мерят по популярност другите политици в тази част от идеологическия спектър; от друга страна, на левия фланг ще започнат процеси, чийто краен резултат ще е формирането на широка коалиция от сили със социалнодемократични стремежи.

При това положение десните ще имат за задача да преодолеят вътрешната си раздробеност и да поведат борба с цел Прохоров – днес подозиран от мнозина, че подпомага играта на Кремъл – да стане в бъдеще истински самостоятелен политик. Днес няма никакво значение кой му е дал „пътен лист за политическия живот“, той самият или властта; важното не е какъв е бил, а какъв може да стане. Либералите в Русия не са имали подобен шанс още от средата на 90-те.

Задача на левите пък трябва да стане изграждането на нормална социалдемократическа партия – партия, която не обещава на народа да национализира олигархичните бизнеси или да удвои бюджета чрез данъци върху разкоша. През 21-и век комунизмът е орис само за Северна Корея; затова новата лява партия трябва да се доближи до центъра – според европейския модел, а идеологията й да бъде определяна не от някой десантчик с пет висши образования (намек за Сергей Миронов, лидер на партия „Справедлива Русия“- бел. прев.), а от представители на градската интелигенция – борци за социално равенство, авангарден дневен ред в екологията, рационализъм и хуманизъм във външната политика.

В близките години основна интрига ще са позиционирането на тази партия и личността на нейния лидер. Този процес на поляризация, който ще започне в близките години, ще отбележи края на „Единна Русия“ – една „изживяла времето си КПСС“. Нищо не сплотява тази партия освен близостта на членовете й до бюрократичните постове и бюджетната „хранилка“.

Тя няма лозунги, които не би могло да бъдат иззети от една широка дясна или умерено лява коалиция. Няма и програма за действия, която да не се базира на висока цена на петрола. И няма водач освен онзи, когото ще посочи на партийците „националният лидер“. Но тъй като лидерът вече не е чак дотам „общонационален“, значението на „партията на властта“ никога няма да е същото, както преди.

В Русия започва ново време – време, когато в живота у нас ще се завърне възвишената политика. Политика, в която няма да има един-единствен демиург и десетина марионетки. Политика, в която ще влизат имотни, осъществени хора, търсещи известност и слава, а не такава, в която пълзешком се промъкват несретници, заламтели да се облажат от „държавната баница“.

Политика, в която главна роля ще играе народната воля, а не сръчността на ръцете, броящи бюлетините. Политика, чиито участници ще бъдат лишени от правото на всякакъв частен живот. И ми се струва, че това време идва твърде навреме – защото само една гъвкава власт (а не „силна“ в смисъла, влаган от Путин в тази дума) може успешно да се справи с предизвикателствата, с които страната ни безспорно ще се сблъска в близките години.

БТА

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.