Русия и САЩ – време за психологическо преустройство

РИА Новости

Може би няма защо всяка година да честваме „деня на червеното копче на жълта поставка“ – копчето, натиснато на 6 март 2009 г. от държавния секретар Хилари Клинтън и външния министър Сергей Лавров. Но щом „денят на рестартирането“ почти съвпадна с победата на Владимир Путин в президентските избори, това вече е друг въпрос, поставен другояче: как ще стоят нещата през управлението на Путин?

Веднага ще посочим, че рестартирането е еднократна акция и отдавна е в миналото, а днес трябва да кажем какво е станало след нея и какво следва по-нататък.

Двамата президенти – Владимир Путин и Джордж Буш – през 2008 г. бяха докарали отношенията почти до нулево равнище. Тъй че в подобни случаи понякога е твърде полезно да дойдат нови хора.

Всичко наново, всичко да се рестартира – в световната дипломатическа практика се е случвало да жертват за целта и някой съвсем невинен външен министър, макар и само като знак, че се отваря нова страница във външната политика на страната. В нашия случай обаче всичко бе къде по-просто – в Русия през 2008 г. президент вече бе Дмитрий Медведев, а през ноември същата година в САЩ бе избран Барак Обама.

Затова – още преди да дойде ноември, на ниво правителствени експерти с висок ранг бе решено да се организира въпросното рестартиране на отношенията. И по-малко от два месеца, след като Обама встъпи в длъжност, се яви на бял свят и прословутото копче.

Ето формулата на първите стъпки от тази политика: договорът за стратегическите нападателни оръжия е успех, транзитът за САЩ по северния маршрут към Афганистан – още един успех, влизането на Русия в Световната търговска организация – отново успех. И трите акции са еднакво изгодни за двете страни.

После обаче всичко забуксува и спря. И за пореден път през последните над 20 години се върна в изходната точка – както е писал поетът, „нощ, улица, фенер, аптека (…) – все едно. Без изход пак“ (Александър Блок, прев. Петър Велчев, б. р.). Не сме врагове със САЩ, но ето че приятелството за пореден път не се сбъдва.

Докато преглеждах дати и факти, ми попадна мой собствен материал на тази тема, писан точно преди година. Любопитно е да сравни човек колко са различни собствените му оценки. Тогава имаше повече ентусиазъм – я виж ти, нещата май тръгват! Изглеждаше, че ще тръгне и някакво сътрудничество по въпроса за Либия.

Точно тя обаче се оказа препъникамък – съвсем не дискусията срещу кого е насочена системата за ПРО в Европа (по-скоро тъкмо ПРО стана жертва на либийското неразбирателство). Либия бе една много мръсна история, която завърши с провал и малцина днес в Москва не съжаляват, че Русия не сложи вето върху резолюцията на Съвета за сигурност на ООН. Сега става ясно, че документът е санкционирал съдействието на САЩ и европейците за арабска операция с цел талибанизация на още една близкоизточна държава.

И след онази история Москва със сигурност няма да повтори нещо подобно – по-специално в Сирия и в Иран.

Сегашната „годишнина на копчето“ впрочем съвпадна с един напрегнат диалог между Барак Обама и израелския премиер Бенямин Нетаняху в Белия дом – диалог за страстното желание на Израел да нанесе удари по Иран. И тук е ясно, че Москва не само че няма да подкрепи военна авантюра срещу Иран, но може дори да създаде някоя и друга неприятност на ентусиастите й.

И тъй, различните ценностни системи наистина са пречка. Днес виждаме класическа информационна бомбардировка плюс активни политически действия срещу Сирия – сиреч подкрепа за онази част от сирийската опозиция, която се сплоти с въоръжените бойци, проникнали в страната.

Общо взето, това е подстрекателство на опозицията към насилие и нови убийства. Това не са наши ценности. Още по-лошо става, когато наричат тези събития „борба срещу диктатурата“. Веднага си припомняме точно най-ниската точка в нашите отношения – 2008 г., когато САЩ въпреки очевидните факти (сателитните снимки и т. н.) заявяваха, че не Грузия е нападнала мирните жители на Цхинвали, а Русия е нападнала мирна Грузия. Бихме забравили това, но същите лъжи по повод Сирия (и Либия) някакси ни връщат към спомените.

Добре, така е, имаме различни ценности – в света обаче има много ценности, които не си приличат, и занапред процесът само ще се изостря. Значи задачата е да развиваме отношенията си там, където имаме общи интереси, и да натъкмяваме така нещата, че спорът за ценностите да върви в отделен коловоз и да не ни пречи.

Доколко е възможно това? Нека допуснем, че още през януари в САЩ ще дойде на власт републикански президент – ами тогава?

А точно при това положение ще е по-лесно да уредим един вид допълнително мини рестартиране, защото при подбора на републикански кандидат най-чудатите претенденти вече се отсяха.

Републиканците не смятат Русия за важна страна – ами ако щат. Затова пък с тях ще може спокойно да разговаряме по конкретни проблеми, те традиционно нямат склонност към „разисквания за ценностите“. Впрочем естествено имаше и такъв човек, Джордж Буш. Това обаче си беше краен случай, който рязко отслаби САЩ, а отслабените поначало са по-умни.

При всяко положение никой в САЩ не може да каже в момента какво се иска от отношенията с Русия. Затова пък там добре се знае, че никакъв „твърд“ и „антиамерикански“ Путин просто не съществува – по-специално след предизборната му статия в „Московские новости“, където една от ключовите мисли гласи: „в отношенията със САЩ бихме били готови да стигнем наистина далеч, да извършим качествен пробив, но при условие, че американците наистина ще се ръководят от принципите за равноправно и взаимно уважително партньорство“.

Засега обаче се очертава пауза в руско-американските отношения чак до януари, докато там встъпи в длъжност било предишният, било нов президент. Паузата започна през септември, когато се разбра, че Владимир Путин ще се кандидатира за висшия пост, тъй че ще трае почти година и половина.

Което е добре, защото Америка тепърва трябва да се съвземе от резултата на изборите в Русия. За момента там се чуват гласове, повтарящи едно към едно онова, с което в Москва се утешават най-непримиримите опозиционери. Че победата на Путин всъщност е „начало на края“ за авторитаризма, че със сигурност вече не му остава да властва дълго. Пак същото ще стане и с Китай.

Безспорно при такова поражение, каквото претърпя опозицията в Русия – любимка на американската страна, е потребна някаква утеха все пак, за да излезеш плавно от ступора. Сетне обаче се налага полека, малко по малко да признаеш поне възможността ценностите – нашите и тези на САЩ – да се разминават и в бъдеще. Без да очакваш целият свят да се промени тъй, както се харесва на Америка. Засега става по-скоро обратното. Но явно имаме достатъчно време за това психологическо преустройство – и ние, и американците.

Свят
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.