НЛО: Свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица
Б. р. – Новата публицистична книга на Лесли Кийн – „НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица“ (ИК „Хермес“) – е плод на десетгодишните й проучвания на феномена, наречен НЛО, които довеждат до зашеметяващи разкрития. Ето какво споделя авторката по този повод:
„Темата, с която се заех, не беше лесна и разбрах защо други журналисти преди мен не бяха го направили. Най-напред се почувствах обременена с почти непреодолими пречки. Историята за НЛО беше трудна за журналистическо разработване заради конспиративните теории, дезинформацията и обикновената немарливост в разследванията – смисленият материал трябваше старателно да се отсее. Въпросите, породени от феномена НЛО, бяха силно смущаващи за привичния ни начин на мислене.
Темата беше белязана с ужасна стигма и поради това криеше професионален риск за онези, които се ангажираха публично с нея. Но тя също така криеше възможността за разкриването на нещо революционно, нещо, което можеше да се окаже предизвикателство за цялостния ни светоглед. Макар и плашещо, трябва да призная, че това ме привлече още повече към темата. И колкото повече научавах, толкова повече си давах сметка за основателността на допълнителните изследвания и на правителствените документи, хвърлящи светлина върху въпроса за НЛО.
Съвкупната информация – натрупаните през десетилетията доказателства – бе нещо неустоимо и напълно мистериозно. Въпреки препятствията просто нямаше начин да игнорирам всичко това. НЛО се превърнаха във фокус на моя професионален живот. Не вярвам в нищо друго освен във фактите дори когато те не съвпадат с утвърдения ни светоглед.
Въпросът с НЛО е толкова нетрадиционен, че дори един праволинеен, рационален подход може да изглежда като прекрачване на границата и навлизане в спорна територия. Направих всичко по силите ми да запазя цялата тази информация ясна, логична и добре подкрепена с документи.“
Преди да напише „НЛО: свидетелства на генерали, пилоти и правителствени лица“ Лесли Кийн е прегледала стотици правителствени документи и авиационни доклади, интервюирала е високопоставени правителствени служители и авиационни експерти от цял свят. В книгата Кийн представя неопровержими доказателства за съществуването на НЛО.
95 процента от докладваните случаи на НЛО могат да бъдат обяснени като обикновени феномени. Останалите 5 процента обаче, които са забележително добре документирани, са били разследвани официално от правителствените агенции в цял свят и въпреки това за тях не е било намерено конвенционално обяснение.
Лесли Кийн разглежда в книгата си именно тези случаи, като се позовава на информацията, която е събрала по време на 10-годишните си проучвания и на показанията на заслужаващи доверие очевидци на неидентифицирани летящи обекти.
Сред тези очевидци има правителствени лица, които са провеждали официални разследвания на гореспоменатите случаи, пилоти и офицери от военновъздушните сили, в това число пет генерала и един бивш американски губернатор – хора, които разказват преживяванията си специално и изключително за тази книга. Предговорът й пък е написан от Джон Подеста, началник на кабинета на бившия президент Бил Клинтън и съпредседател на преходния екип на настоящия президент Барак Обама.
Лесли Кийн е независима американска разследваща журналистка. Публикувала е десетки статии в „Бостън Глоуб“, „Филаделфия Инкуайърър“, „Атланта Джърнъл Конститюшън“, „Провидънс Джърнъл“, „Интернешънъл Хералд Трибюн“, „Глоуб енд Мейл“, „Сидни Морнинг Хералд“, „Банкок Поуст“, „Дъ Нейшън“ и „Дъ Джърнъл Фор Сайънтифик Експлорейшън“, както и редица есета в антологии, издадени през периода 1998-2009 г.
Тя е съавтор на книгата „Бирманската революция на духа”. Кийн е била продуцент и водещ на ежедневна разследваща новинарска програма по калифорнийското радио KPFA.
Първите си статии на тема НЛО публикува през 2000 година в „Бостън Глоуб“, а през 2002 става съосновател на независимата Коалиция за свобода на информацията (CFi), която иска свободен достъп на обществото до правителствената информация за НЛО.
В ролята си на директор на Cfi тя спечелва петгодишно федерално дело срещу НАСА за свобода на информацията. През 2007 организира във Вашингтон международна пресконференция за официални разследвания на случаите с НЛО, която е отразена от медиите в цял свят. През 2009 става продуцент на независимия документален филм „Знам какво видях“, а в момента работи с филмовата компания Break Thru Films по нов документален филм. Филмът „Знам какво видях“ предизвиква сериозен обществен интерес. Следва откъс от книгата.
Преследване в небето над Техеран
– генерал в оставка Парвиз Джафари, ВВС на Иран
Лесли Кийн
Някъде към 23:00 ч. вечерта на 18 септември 1976 г. гражданите се уплашиха от неизвестен обект, който кръжеше на малка височина над Техеран. Той приличаше на звезда, но беше по-голям и по-ярък. Хора започнали да се обаждат в контролната кула на летище „Мехребад”, където дежурен бил Хюсеин Пирузи. След четвъртото обаждане, той излязъл навън и погледнал с бинокъла си в посоката, за която хората докладвали. И също го видял – ярък обект с цветни светлини, който променял позицията си на около 1800 метра височина. Като че ли променял и формата си…
След около десет минути получих заповед да вдигна втори самолет и да приближа до обекта. Този път пилотирах аз. Вече беше 19 септември, около 01:30 часа. Лейтенант Джалал Дамириан, вторият ми пилот, който седеше на задната седалка, оперираше с радара и другото оборудване. Наричахме го „човека от задната седалка”. Когато излетяхме, обектът изглеждаше точно така, както го бяха описвали по телефона. Беше блестящ и летеше ниско над града, но после започна да се издига.
Капитан Кхани бе приближил до руската граница и получи заповед да обръща назад. Когато обърна, той съобщи, че вижда обекта пред себе си, в посока дванадесет часа. Аз го попитах: „Къде точно го виждаш?”. Той отговори: „Над бента, близо до Техеран”. Наредих му: „Прибирай се в базата, аз ще се погрижа за него”. Когато той полетя назад, аз видях обекта.
Излъчваше последователно интензивна червена, зелена, оранжева и синя светлина – толкова ярки, че не можех да виждам корпуса му. Светлините образуваха форма на диамант. Честотата, с която се сменяха, бе изключително бърза, като на стробоскоп. Може би светлините бяха само една част от по-голям обект, който не можехме да видим. Нямаше и начин да разберем.
Подходих и се приближих до него, може би на около сто и десет километра в положение на издигане. Внезапно той отскочи с около 10 градуса надясно. За миг! Десет градуса… и после отново отскочи с 10 градуса, и пак… Аз трябваше да се отклоня на 98 градуса вдясно от посоката си на 70 градуса, така че променихме положението си със 168 градуса в посока юг от столицата.
Попитах кулата дали го засичат на радара. Операторът отговори: „Радарът не работи. Точно сега не функционира”. Изведнъж лейтенант Дамириан извика зад мен: „Сър, виждам го на радара”. Погледнах радарния екран и видях белега. Наредих му: „Добре, сега го запечатай и смени цвета”. Така исках да се уверя, че на радара не хващаме някакъв земен ефект или планина. Вече разполагахме с добра картина: обектът беше на 43 километра разстояние и 30 градуса наляво, а ние се издигахме със скорост 280 километра в час.
Продължихме да го следим с радара. Размерите му, според данните, можеха да се сравнят с тези на летящ танкер „Боинг 707”.
В един момент си помислих, че това е моят шанс да стрелям по него. Но когато той – каквото и да беше – се оказа близо до мен, оръжията ми блокираха и радиото заглъхна. Приближихме още, на 40 километра от посока дванадесет часа. Внезапно и мигновено той отскочи назад и възстанови старото разстояние от 43 километра. Чудех се какво е това. Все още виждах гигантската, ярка диамантена форма с пулсиращи разноцветни светлини.
После се стреснах, виждайки кръгъл обект, който излезе от първия и се насочи право към мен с висока скорост, сякаш беше ракета. Представете си една ярка луна, която изскача над хоризонта – точно така изглеждаше. Уплаших се не на шега, защото си помислих, че е изстрелян някакъв снаряд срещу мен. На борда си имах осем ракети, четири с радарно насочване и четири с топлинно. Радарът следеше по-големия обект, а аз трябваше да взема много бързо решение какво да правя. Сетих се, че ако второто тяло, което приличаше на луна, бе ракета, то щеше да излъчва и топлина. Избрах да стрелям по него с ракета AIM-9 с топлинно насочване.
Опитах се да я изстрелям и погледнах таблото за потвърждение на избора ми на оръжие. Но нищо не работеше. Контролният панел за оръдията беше извън строя, както и всички други уреди, включително и радиото. Стрелките се въртяха безразборно по циферблатите, а уредите променяха постоянно данните си. Уплаших се още повече. Не можех да се свържа с кулата и трябваше да крещя, за да се разбера с навигатора си. Помислих си, ако това се приближи на по-малко от шест километра от нас, ще трябва да катапултирам, за да съм далеч от експлозията при удара. За да предотвратя това, се наложи да завия.
Направих лек завой наляво, за да избегна обекта, движещ се към нас, който се виждаше в посока четири часа. Когато скъси разстоянието на около седем-осем километра от нашия самолет, спря. Погледнах за кратко наляво, за да разбера къде точно над земята се намирам. Секунда по-късно, когато погледнах отново към него, обектът беше изчезнал. „Мили боже!” – извиках аз, а лейтенант Дамириан се обади: „Сър, сега е на седем часа”. Погледнах в посока седем часа и видях и двата обекта – първо големия, а после и малкия, който плавно го доближи и се прилепи към него.
Всичко това стана бързо и аз не знаех какво да мисля. Но след няколко секунди се появи друг. Започна да кръжи около нас. Всички уреди отново блокираха и изгубих радиовръзка. После, когато той се отдалечи, всичко отново заработи добре. И този приличаше на луна – сферична, ярка светлина.
Докладвах до кулата. Генерал Юсефи слушаше на линията и операторът каза: „Имаш заповед за връщане”. Насочихме се към военната база и тогава забелязах, че единият от тези обекти ни следваше от дясната страна по време на снижаването. Съобщих за това на базата. Когато завих за финалния си подход, видях друг обект право пред мен. Обадих се до кулата и попитах: „Имам трафик пред мен, какво е това?”.
Операторът отговори: „Оттук не регистрираме трафик”. Аз продължих: „Виждам го точно пред себе си, в посока дванадесет часа, много ниско”. Той продължи да настоява, че няма трафик, но обектът си беше там – нещо като издължен правоъгълник със светлина във всеки ъгъл и една в средата. Идваше към мен, но когато завих наляво за кацане, го изгубих от поглед. Навигаторът ми обаче продължи да го наблюдава и каза: „Докато завиваше, видях над него кръгъл купол и мъждива светлина отвътре”.
Спуснах задкрилките и се фокусирах върху подхода си към пистата, разтревожен от всичко случващо се, което далеч не беше свършило. Погледнах наляво и видях първия, с форма на диамант обект там горе и друг ярък обект да излиза от него и да се насочва директно към земята. Помислих, че във всеки момент ще видя огромна експлозия от удара, но това не стана. Той намали скоростта си и се приземи леко, излъчвайки много ярка светлина, толкова ярка, че от това разстояние – около двадесет и пет километра – можех да преброя песъчинките по земята.
Докладвах на кулата, а те ми отговориха, че също са видели. Генералът, който все още слушаше, ми нареди да приближа и да го огледам. Вдигнах задкрилките и обърнах самолета. Казаха ми да се издигна и да разбера какво е. Щом стигнах на около шест-седем километра от него, радиото отново отказа и приборното табло излезе от строя – повтаряше се същото като преди. Опитах се да изляза от този район, защото от кулата не можеха да ме чуят по радиото, и им казах: „Това се случва всеки път, когато се приближа до тези неща”. Помислих си, че наистина нямам работа на онова място, но тъй като бях получил заповед, отново се насочих натам. Но генералът нареди: „Достатъчно, връщай се и се приземявай”.
Чухме сирената за тревога от мястото, където обектът се беше приземил. Звучеше като сирена на линейка или на полицейска кола и целта й бе да ни помага да намерим летци, катапултирали от самолета си или оцелели след аварийно кацане. Това бе тон за локализиране, който казваше: „Аз съм тук”. В този случай за сигнала, причинен от НЛО, бе съобщено и от няколко близки граждански авиолинии.
След като кацнах, отидох до командния пост, а после минахме да се регистрираме в кулата. Те казаха, че големият обект в небето току-що изчезнал внезапно, за миг.
Още рано сутринта подадох рапорт до щаба и всички се събрахме в залата – всички генерали. Един американски полковник, Олин Мууи, офицер от ВВС от екипа на американските военни съветници, изпратени в Техеран, седеше отляво до мен и си водеше бележки. Когато обясних, че не съм успял да изстрелям ракетата, защото уредите ми са блокирали, той коментира: „Имаш късмет, че не си успял да стреляш”. След това исках да поговоря с него и да го попитам дали подобни неща са се случвали и преди, имах и други въпроси. Търсих го, но не успях да го открия.
След това двамата с лейтенант Дамириан ни откараха в болницата. Подложиха ни на серия от тестове, основно кръвни. Когато се канех да си тръгвам, един лекар изтича след мен и ми каза: „Не се плашете, но кръвта ви не се съсирва”. После взеха още една проба и ми казаха: „Сега можете да си вървите”. Наредиха ни да ходим в болницата веднъж месечно в продължение на четири месеца за допълнителни изследвания и още кръвни проби.
После ме откараха с хеликоптер на точното място, където се беше приземил яркият обект – откъдето бе прозвучала и сирената за тревога. Кръжахме известно време точно отгоре, но не видяхме нищо. Нищо. Кацнахме и се разходихме в търсене на някаква следа от изгаряне или пък от течност. Пак нищо. Но въпреки това сирената се бе задействала. Това бе много объркващо.