Виктор Гинзбург: В Америка има правила, в Русия те съществуват, за да ги нарушават

Аз съм автентичен шизофреник, чувствам се и руснак, и американец

Виктор Гинзбург гостува на 16-ия Международен София Филм Фест. Снимка: авторката

Роден в Москва през 1959 г. и израснал в Америка, режисьорът Виктор Гинзбург определя себе си като един „автентичен шизофреник”. Работи дълго време в американската кино и телевизионна индустрия, а през 2011 година осъществява проект, с който малцина биха се захванали: прави филм по романа на руския писател Виктор Пелевин. Режисьорът представи „Поколение П” пред българска публика в рамките на 16-ия Международен София Филм Фест.

Филмът е „свободна интерпретация” на книгата, която проследява срещата на постсъветска Русия със западните търговски марки, първите стъпки на рекламната индустрия и брандирането през погледа на главния герой – Вавилен Татарски. Под влиянието на халюциногенни мухоморки,  мистични древни символи и духът на Че Гевара, Вавилен става автор на рекламни послания, способен да измисли ТВ-слоуган за руската национална идея и дори за Бог („Солиден Господ за солидни господа”). Картината става все по-объркана, когато главният герой попада в пиар-отделите на големите агенции и разбира, че те захранват медиите с 3D-образи на руските политици, създавайки реалност, която обществото приема за чиста монета. „Поколението П” представя алтернативен и философски поглед върху света, в който се преплитат руската действителност, художествената литература и американската кино-естетика.

– Самият вие казвате, че не е лесно да се филмира книга на Пелевин. Защо решихте да го направите?

– Истината е, че още докато четях книгата за пръв път, аз вече правех филма. Идеите му ме вдъхновиха, по някакъв начин ми помогнаха да разбера сеобственото си място в света. В този смисъл исках да навляза по-дълбоко в историята.

– И това се случи, докато правехте филма?

– Именно.

– Коя беше най-трудната част?

– Mоже би най-труден беше моментът с написването на сценария. Най-голямото предизвикателство. Защото това е една история без сюжет. Няма нито любовна история, нито ясен конфликт, нито анти-герой, нито куфарче с пари… То е по-скоро една наистина философска приказка. Това беше предизвикателство – как да направиш нещо такова забавно, наративно и така че една масова публика да го разбере. Сценарият беше завършен в монтанжната. Обичайната дължина на един такъв сценарий в Холивуд е 100-120 страници. Моят сценарий беше повече от 200 страници. Не можех да го съкращавам повече, не можех да махна нищо повече. В много отношения това е един много експериментален филм. Снимах повече страници, отколкото бяха необходими. Не можех да преценя коя част от този сценарий ще оцелее при монтажа. И така в крайна сметка сценарият се направи в монтажната от 3 часа и половина материал.

– За да завършите филма, са ви били нужни 4 години. Имаше ли момент, в който ви се е искало да се откажете?

– Да се откажа никога не е било вариант. Когато веднъж се потопиш в този океан, имаш два варианта – или да потънеш, или да го преплуваш. Но няма връщане назад, затова аз просто трябваше да завърша филма.

– Докато снимахте филма комуникирахте ли с Пелевин?

– Не, изобщо. Това беше негов избор, и то правилният избор. Защото той е наясно, че правенето на филми просто не е литература.

– Как приеха филма в Русия?

– Ами страхотно. Разпространителите на филма по-скоро разчитаха на представителите на поколението „П”, тоест хора на 35 +, 36 +. Но аз винаги съм усещал, без да звуча нескромно, че този филм ще се хареса на младите. Винаги съм мислел, че енергията на този филм е млада, той е свободен, въпреки че е сложен. И така и се случи, 75% от руската публика бяха младите, 16-32-годишни. Много от тези хора изобщо не са чели Пелевин, но те са прогресивно мислещите градски млади хора. Глобализирани, живеещи във фейсбук, много по-отворени на различни нива, креативни, културни, те не търсят изтърканите стари истории. И тази малко „трипи”, халюциногенна гледна точка към света, им беше интересна, и все още е интересна по света.

– Мислите ли, че американската аудитория би възприела филма различно, защото не е преживяла историческия контекст, в който се развива действието?

– Всички възприемат филма по свой уникален начин по отношение на това как философската нишка в него се свързва с тяхната култура на някакво ниво. Филмът се оказа невероятен хит в Индия, на фестивала в Мумбай. Имаше три допълнителни прожекции. На много нива Индия е преминала през същите неща – те са били некорпоративна държава, и през 90-те се случва подобно нещо – брандовете навлизат. Но така или иначе филмът не е исторически, той е философски. Американците казват „хей, това е филм за брандирането, което идва на Марс”. Пепси идва на Марс. Но в случая не Русия е важна в историята, а какво и как се е случило там. Мисля, че филмът има този вид енергия, който американците разбират.

– Живеете в САЩ от 15-годишен. Повече американец или повече руснак се чувствате?

– Чувствам се руснак и американец, американец и руснак.

– Кои са нещата от двете култури, които възприемате като свои или близки до вас?

– Харесвам и двете култури, честно, аз съм един автентичен шизофреник. На много нива съм руснак, и филмът ми наистина е руски. Говоря за филма на английски, но като един руски режисьор. Живея и в двата свята, което понякога е малко налудничаво, но в крайна сметка е интересно.

Виктор Гинзбург. Снимка: авторката

– Трудно ли е да бъдеш руски режисьор в Америка и обратно?

– Трудно е да бъдеш режисьор където и да било. Ако някога решите да правите филм, ще трябва да отидете при един куп хора и да им кажете „хей,искам да направя този филм, ще се случи това и това…”.  И какво мислите, че ще ви кажат те? Ще ви кажат, че е невъзможно. Това си е направо гарантирано. Независимо при кого ще отидете. Ще чуете неща от типа „слушай, стига си мечтал, намери си истинска работа”…

– Как се прави филм в САЩ и как в Русия?

– В Щатите нивото на професионализъм е много по-високо. Руската филмова индустрия е в криза от доста време. В този смисъл там производството е доста трудно. Етично, професионално, на всяко ниво има големи проблеми. Тежко е. Но от друга страна – няма правила. В Америка имате правила и трябва да играете по тях. В Русия правилата съществуват, за да бъдат нарушавани. Благодарим на Господ за корупцията (смее се). В тази връзка да работя в Русия беше адски забавно – нямаше нищо невъзможно.

– Какъв е следващият ви проект?

– Един от следващите ми проекти е още един руски филм по друга книга на Пелевин – „Empire V”. Това е любовна вампирска история и е продължение на „Поколение П”. Никога не съм бил голям фен на вампирите, но тази история обръща вампирския жанр с главата надолу.

– Как ви се струва България?

– Харесва ми много, харесвам хората. Срещал съм българи и преди, винаги съм ги харесвал на чисто човешко ниво. Много са готини и отворени, с прогресивно мислене.

– Гледахте ли някой български филм?

– Гледах „Аве” и много ми хареса. Всичко във филма – режисурата, операторството, актьорската игра, беше прекрасно. Беше страхотно преживяване, защото в залата нямаше отопление. Напомни ми на една историческа случка от времето на Съветския съюз. При блокадата на Ленинград, Дмитрий Шостакович написва Шестата симфония и те я свирят в една мразовита консерватория, в която цигуларите носят ръкавици, за да не умрат от студ.

Арт & Шоу
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.