Валери Йорданов: Свободата е сладка утопия и трябва да се научиш да вярваш

Валери Йорданов на сцената на Народния театър. Снимка: Народен театър „Иван Вазов“

Единака – така са казвали в село Горник на малкия Валери Йорданов, който прекарва там летните ваканции извън делничния крясък на София. Днес обаче този етикет остава само на сцената, тъй като актьорът има семейство, състоящо се от жена, две деца и… огромна театрална и филмова публика.
Валери Йорданов е сценарист и един от двамата режисьори на международно аплодирания филм „Кецове”, който спечели симпатиите на Жералдин Чаплин на Московския кинофестивал. „Каза ни, че сме луди и ни обича… Тя е изключителна жена. Дълбок респект имам към нея”, разказва Валери за Жералдин Чаплин, която подкрепи „Кецове” на Московския филмов фестивал, появявайки се обута с кецове.
Любимият му герой е Рамадан от „Дервишово семе” на Николай Хайтов, по който прави  пиесата „Дивите”. 38-годишният Валери се изявява като драматург и на „Ловни разкази”.
Участието му е печат за качеството на една продукция, а самодисциплинираността и зрелостта му го правят подходящ за драматични роли.
Запомнящи се са театралните му роли в „Хъшове”, „Крал Лир”, „Дон Жуан”, „С любовта шега не бива”, „Смъртта на продавача”, „Тартюф”, „Френския квартал”, „Сватбата на Фигаро” и др.  За образа на Бръчков в „Хъшове” е награден с „Аскеер”.
В киното играе в „Хайка за вълци”, „Емигранти”, „Откраднати очи”, „Раци” и др.
Женен е, има две дъщери – Яна и Йована.

– „Кецове” обиколи света. Какво ти дадоха пътуванията при презентирането му на фестивали в Маракеш, Карлови Вари, Манхайм, Московския кинофестивал? Беше излъчен и в Прага, в Чешката филмова академия. Доби ли самочувствие като режисьор?

– Скоро филмът беше на фестивал и в Ню Йорк, на който лично нямах възможност да отида. Филип Аврамов беше там и разказа, че филмът е бил приет страхотно. 80% от хората в залата са били американци и след излъчването много дълго са го обсъждали и са задавали въпроси…
Лично аз самочувствие не добих. Това според мен е погрешна формула и пречи на работата. Човек трябва да знае къде се намира. Това, което ми даде, е, че утвърди убедеността ми, че българите трябва да се самоусещаме такива, каквито сме. Трябва да имаме усещането, че можем, и да продължаваме да работим, с каквато и професия да се занимаваме. А не да излизаме като бедни роднини по форумите, независимо дали се намираме на фестивал, спортно състезание или строителен обект в Германия…
На нас ни липсва увереност – това е най-големият проблем. Не ценим или не знаем за успехите си. Киното ни… Така наречената „Нова вълна” спечели отново уважение извън граница. На сайта на НФЦ може да се види достатъчно ясно, че това се случва, и човек може да се убеди в какъв мащаб. Да види колко много български филми постоянно печелят награди.

– Сценарият на „Кецове” е твой. Ти си един от двамата режисьори (заедно с Иван Владимиров).  Кои са, така да се каже, вълшебните съставки на филма?

– Вълшебните съставки?… Марлон Брандо е казал, че трите най-важни неща са на първо място – добър сценарий, на второ място – добър сценарий и на трето място…добър сценарий (усмихва се). Аз мисля, че всичко е важно. Едно от най-важните неща е екипът, в който всеки е важен. И всеки трябва да знае точно какво прави. Само тогава Победата и Умората са неизбежни.

Валери Йорданов в момент от снимките на филма „Кецове“. Снимка: от продукцията на филма

– Имаше ли възможност да разговаряш с Жералдин Чаплин? Всички знаят, че на церемонията на награждаването на Московския фестивал тя подкрепи филма.

– Не можах лично да се видя с нея. Още на другия ден след излъчването на филма на фестивала ние си тръгнахме, защото всъщност в Москва беше много скъпо (смее се). Видях по телевизията демонстрацията, която направи Жералдин Чаплин (б. р. – тя се появява обута с кецове, с което показва кой е нейният филм фаворит за голямата награда). И вечерта след награждаването, след като не получихме голямата награда, ми се обади Николай Достал, руски режисьор и член на международното жури, и ми каза: „Прегърнете екипа си, вие сте прекрасни, това е филмът на фестивала! И в ютюб е качено клипче, където Достал излиза на сцената на церемонията на награждаването, и казва: „Нашият филм е „Кецове”. След което обявява победителя (б. р. – носителят на Голямата награда на церемонията става испанският филм „Вълни”).
За нас все пак беше важно, че получихме специалната награда на Федерация на руските киноклубове за най-добър филм. Това е награда на негово величество Зрителят. Важно беше и самото отношение на Жералдин Чаплин, с която комуникирахме по интернет, чрез имейли, и която се пошегува , че би искала да се срещнем отново по работа.

– Мислиш ли, че се е шегувала?

– Всъщност тя пътува постоянно и за нея това не би било проблем, само че за нас това е невъзможно… Защото ние не можем да си позволим да организираме финансово такава продукция, за която да можем да я поканим със самочувствието, за което вече стана дума.

– Значи можем да се гордеем със съвременното ни кино?

– Без да искам да го оплаквам, в момента киното ни е поставено на колене… Условията на живот, които се създават за него, тях имам предвид. Затова и говоря за наградите и самочувствието… Защото никой в България не осъзнава какво значи българското кино навън, как е оценявано. Никой например не знае, че имаме брилянтни артисти в чужбина. Но много чужденци знаят и искат да работят с тях.
И с киното е така. Колко хора знаят за успехите ни? Надявам се, че това не е резултат от умишлена политика. Чудя се дали това не е и проблем, създаден от медиите. Днес отново гледах новините, и виждам как се развива една масова психоза, говори се предимно за лоши неща, събития. А истината е, че когато се случи нещо хубаво, има смисъл то да се показва.

– Преди време каза, че имаш идея за втори филм в главата. Чува се, че пишеш сценария. Ще пристъпиш ли скоро към реализацията?

– Аз не юркам нещата. Те или се случват или не… Преди малко казахте, че съм участвал в емблематични филми, но те не са били преследвани като цели, те са били въпрос на шанс някой да те види в подходящия момент. Мисля, че това е най-естественият начин и път да се случват  хубавите филми, роли, хубавите срещи… Ако има нужда нещо да стане, то ще се случи.

Акгьорският състав на „Хъшове“ се снима заедно с режисьора Александър Морфов. Снимка: личен архив

Може и да се случи така, че да напиша сценария и да не ми хареса. Ако не ми хареса, значи няма смисъл да го реализирам. Тогава ще реша.

– В медиите в един момент се говореше, че мислиш да го реализираш в чужбина. Вярно ли е?

– Не, няма да го реализирам в чужбина. По-скоро си мисля, че бих се опитал да го направя без никакви средства и с приятели, но не мога да работя навън. Имал съм предложение за филмови проекти в чужбина. Мога да живея и работя само тук. Парадокс… Тук са корените ми, костите на роднините ми, това е… моята земя.

– От предишни интервюта в един период личи доста мрачен твой тон, песимизъм за ситуацията в България. Дори беше казал, че патриотизмът ти за момента го няма.

– Това е много личен въпрос… В един момент, когато човек загуби близки, когато загуби вяра в нещата, които прави, е нормално да изпадне в депресия. Трябва да си дебил, ако не се почувстваш наранен.
На въпроса за патриотизма ми ще кажа – не се е върнал. Той просто се промени. Преди бях готов да убеждавам всеки, че има смисъл да живееш в България, да работиш тук, да загинеш, да не дава Господ, ако има война например… А сега знам, но само за себе си, че тези неща имат смисъл. Не бих се хванал да обяснявам или убеждавам в това други хора… Въпреки че все още играем „Хъшове”.

– По повод на това… пропилени ли са мечтите на хъша за свободно общество днес?

– В никакъв случай. Просто свободата е много сладка утопия и човек трябва да се научи да вярва и близките му да вярват в нея, въпреки че той няма да я има никога, каквото и да постигне. Аз много обичам тази сладка утопия и вярвам , че е възможно да си свободен – чрез работата си, контактите си, чрез свободата да отгледаш деца, да помогнеш на някого. Иначе не би имало смисъл да сме тук.

Валери Йорданов е и запален ловец. Снимка: личен архув

– Имаше ключова роля в „Емигранти“. Предава ли се според теб човек, или обратното – бори се, като емигрира?

– Аз имам много близки хора, които живеят в чужбина. Наистина те са ми много близки, но аз самият не бих направил това – да емигрирам. Може да живееш в Ню Йорк, да преживяваш най-различни неща, всичко, и да си най-самотният и нездрав човек на света… Ти можеш да живееш тук и да си свободен. И не казвам, че това може да стане само чрез актьорската професия, това важи за всичко.

– Умееш ли да си щастлив?

– Да. Големият парадокс при мен е, че по принцип най-добре се чувствам, когато съм сам, а от няколко години съм със семейството си и съм щастлив, без да ми се налага да искам да съм сам.

– Роден си в София, но си прекарал част от детството си в плевенското село Горник. Какво ти даде детството там?

– Не се връщам там сега, защото не останаха хора, които познавам. Всички там починаха или пък заминаха някъде. Но общо взето всичко, което правя в личния си живот, всичко, включително части от ежедневието като събуждането, закуската, готвенето, банята, елементарните неща за осигуряване на нужния комфорт, е свързано със спомени от това детство.

– За какво може да мечтае един актьор, играл в почти всички емблематични съвременни филми и постановки?

– Мечтите ми не са свързани с професията. Мечтая да мога да заведа голямата и малката ми дъщеря на едно място, което се казва Козя могила. Искам, когато това стане, те да са на 20 години и дядо им да им изпее една песен там.
По повод на ролите в киното и театъра, искам да добавя, че дължа благодарности. Най-големият ми шанс се състои в срещата ми с хората, които ги правеха. Това са Иглика Трифонова, Людмил Тодоров, Ивайло Христов, Георги Дюлгеров, Радослав Спасов, проф. Владо Икономов, Илиян Симеонов, Иван Черкелов, Александър Морфов и т.н.
Това е бил най-големият шанс, защото работейки с тях, получих шанс да се уча, наблюдавайки.