Някои заблуди за спортистите. Уви, те се оказват кофти хора
Първата най-категорична заблуда за спортистите е, че те са силни характери, големи мъже. Всъщност повечето са страхливи, притеснени и неуверени хора, изтормозени още от детството си от треньори-простаци, живели в тежък неуют и грубост по лагери и вмирисани на пот и стари гуменки съблекални, изгубили детството си докато се опитват да достигнат някакви рекорди.
Тормозени психически и физически хора, които са свикнали да не разполагат със себе си. С тях винаги е разполагал някой друг. Затова и при загуба не изразяват мнение, а говорят най-големите глупости, които може да чуете от възрастен човек: продължаваме напред, животът не свършва, играем мач за мач – все неща, които целят да покрият ужасния комплекс на човек, в чиято глава още от дете е втълпено, че като загуби ще се случи нещо страшно. И стоварващият се непоносим страх от авторитети. Това е следствие пак от непосилния тормоз в детството. Авторитетите са от различен калибър. Може да е треньорът, може да е индивидът Христо Стоичков, може обаче и да е пеперудката Николета Лозанова.
Може и да е Георги Първанов. (него спортистите много го обичат).
В интерес на истината един от най-големите старателно прикрити мишоци с лъвски глас е настоящият премиер, който също се афишира и като спортист.
Дипломата от НСА (който я има) не може да прикрие липсата на реално образование и култура. Повечето спортисти са неприятно ниски топки, с едва избутано средно образование. Всички го виждат, но се преструват, като замитат факта с това, че шампионите са постигнали много. Всъщност са семпли хора, с откровено емпирична нагласа, живели в свят където само храната и скачането са важни. Посочете ми спортист, който е прочел примерно „Престъпление и наказание” от Достоевски, а не някое съвременно криминале. И то не, когато си го е подлагал под главата в стаята на лагера, за да не хърка.
На пръсти се броят футболистите например, които могат да се похвалят с образование и професия след активната си игра и това, честно казано, е повече за престиж. Но все пак е нещо. Забележете, че т. нар. елитни спортисти дори завършват и НСА, но при тях и следа няма от някакво културно лустро. Просто спортът и образованието са несъвместими. Твърдо съм убеден, че ако искаш да станеш елитен спортист трябва да се лишиш от куп неща и образованието е едно от тях. Но НСА е висше учебно заведение дало интелектуални колоси като Цветан Цветанов – там все нещо се учи, но какво остава в главата е друг въпрос. Дори и новата тенденция – да се представят някакви мускулести като жирафи лекоатлетки за страхотни гаджета, не връзва дикиш в момента, в който си отворят устата.
Спортистите са добри хора… Тц… Това е една от най-големите заблуди. Непрекъснатото съревнование ожесточава, създава омраза и завист към съперника. Феър плея е измишльотина, която цели да легитимира спорта като нещо рядко благородно. Не казвам, че е зловредно, напротив. Но да уточня, защото у нас често нещата се приемат антиподно. Просто битката е битка, войната е война. Там милост няма. Иначе защо младите простаци от футболното ни първенство се бият като кучета по терените и правят лошия си футбол още по-непоносим? И за парите, разбира се… но не е само това. Класически пример за кофти човек е Христо Стоичков – надменен, алчен, самохвален, самовлюбен, груб и арогантен.
Бербатов затова не върви в спортните среди – просто е почтено и добро момче. Спортът не търпи такива, изхвърля ги като чуждо тяло. Единственият скандален факт, с който беше замесен, е спрягането от устата на една жена с особено поведение. С нея беше правил някаква мижава фотосесия, а тя години наред тъпо разказваше мокрите си сънища.
Стоичков бил голям футболист. Да, така е. Обаче Яворов или Балзак не са били големи футболисти, ама още ги четат. А след 50 години – какво? Ще гледаме сладострастно головете на Стоичков ли…? Всички спортисти са обречени на забрава, колкото и да им е неприятно това и трудно да го приемат. Славата им е мимолетна и нестабилна. Мач за мач, както обичат да казват. В този смисъл чудо е рекордът на Стефка Костадинова – нека не си кривим душата, наистина е голямо и още ненадминато постижение, вече 25 години. Не че госпожата след това се е превърнала в някакъв еталон.
Приемането на насилието в спортната борба също е заблуда – така се оправдават някои отблъскващи изяви на спортистите. Спортът и насилието имат топла връзка. Насилието просто е част от спорта. Защо футболистите си чупят краката, хокеистите – ребрата, побоищата се почти всекидневие в колективните спортове, а травмите в повечето случаи са причинени от някой друг, уж благороден съперник. Благороден друг път! Стреми се с всички сили и средства към победа, пък каквото и ще да става. В крайна сметка професионалният спорт е рафинирана форма на насилие – над личността и тялото. Понякога и не толкова рафинирана. Чрез спортът насилието съществува в легитимна форма. И това се приема за нормално, а то не е. Никое насилие и осакатяване не е. Каквато и благородна окраска да се опитват да му придадат.
Спортистите са високо морални личности, които случайно попадат на „лоши другари” и се забъркват в недотам законни дейности. Това също е тежка заблуда. Има и такива, но по-честият вариант е да имат връзки с престъпници. Спомнете си великия филм на Скорсезе „Разяреният бик“. Помните ли как Джек Ламота непрекъснато го наобикаляха едни отвратни италиански мафиоти, които искаха да продаде мачовете си. Реалистично.
Бандитите винаги имат афинитет към спорта. Там парите са сравнително бързи и лесни, а и легитимира престъпниците като мъжки момчета. Суровият пич инвестира в суровите пичове. Известни съмнения буди и положението в настоящите български футболни клубове. Сега пак е по-добре, а помните ли 90-те години ? Цяла плеяда гангстери, много от тях вече мъртви, впрочем, излъчиха и футболен шампион преди около 15 години. И се снимаха награбени с футболистите.
Един от най-прочутите ни гангстери, вече покойник, беше собственик на стар и авторитетен футболен клуб.
От своя страна спортистите се ласкаят от досега си със силните на деня. Особено във второразрядна страна като България тъй наречените богати и прочути най-често са със съмнителен произход, поведение и достижения.
Тези, които наистина са от класа, колкото и да са малко, не познават спортисти, а и те нямат интерес към тях.