Сбогом на рая. Завинаги

В провокативната си книга „В бързата лента. Защо обичаме лудата надпревара и защо се нуждаем от нея“ (Обсидиан) бившият директор по икономическа политика в Белия дом и изтъкнат лектор по икономика в Харвард Тод Бъкхолдс хвърля ръкавица на набиращата скорост „литература на щастието”. Той категорично заявява, че само състезанието и движението напред имат значение – дори успехът непрекъснато да се отдалечава.

Като цитира данни от най-различни сфери на живота, от невроикономика и еволюционна биология до изкуството на Ренесанса и „Дженеръл Мотърс”, Бъкхолдс убеждава, че именно конкуренцията ни е направила и по-високи, и по-умни през вековете. И че всички се нуждаем от нея. Следва откъс от книгата.

Коя е основната идея?

Ние се конкурираме, за да оцелеем и да се чувстваме по-добре със себе си
Като млад живеех в Манхатън, получавах висока заплата и ходех по ресторанти почти всяка вечер. Въпреки че току-що се бях оженил и се чувствах щастлив със съпругата и приятелите си, професията ми не ме удовлетворяваше.

Беше ми скучно. Занимавах се с документи за сливане на компании и досадни икономически анализи. Освен това нямах достатъчно работа, която да запълва времето ми. Усещах, че съм заприличал на старите дами от прочутия виц, които отиват в известен курорт и се оплакват: „Храната е ужасна, направо не се яде. И порциите са толкова малки!“

Ето защо се съгласих на доста по-ниска заплата и започнах работа в държавния сектор. Е, последното изречение е искрено, но малко подвеждащо. Истината е, че се съгласих на по-ниска заплата и започнах работа в Белия дом като икономически съветник на президента на Съединените щати. Преместих се във Вашингтон. Нямах търпение да се настаня в един от онези просторни кабинети, пред които се извиват опашки от лобисти.

Още от трети клас си мечтаех да работя в Белия дом. Започнах в един понеделник и само след седмица вече се чувствах депресиран. Защо? Защото на първото ни работно съвещание разбрах, че голяма част от колегите са прекарали уикенда в кабинетите си. Моят шеф обаче не ме беше помолил да дойда в събота или неделя. Бързам да уточня, че не съм от онези безнадеждни работохолици, които не напускат офиса седем дни в седмицата.

И все пак исках някой да ме принуди да работя през уикенда. Исках да бъда търсен. Щастието ми не беше функция от заплатата в Белия дом, а от уважението и себеуважението, които щях да си извоювам там. В случая не ставаше дума за банкови сметки, шопинг терапии или власт. Исках просто да се будя сутрин с усещането, че ще допринеса за създаването на нещо смислено и ще чуя така мечтаното: „Браво!“

Всичко друго минаваше на заден план. След няколко седмици започнах да оставам в кабинета си и през уикендите. Точно към това се стремях. Тук трябва да уточня, че не съм получавал заплащане за допълнителните часове, а единствено психическата компенсация, към която човешките същества се стремят през последните десет хиляди години.

Открих щастието в своята работа, в мисията и ситуацията, в които се очакваше да проявя отговорност. За съжаление напоследък стана модерно да презираме подобно отношение, да гледаме с лошо око на активните, вършещи добре работата си хора, сякаш са безмозъчни гризачи, тичащи на празен ход в клетките си.

Цял куп книги ще ви кажат, че щастието се намира далеч от работата и стреса. Свещената рецепта гласи: оттегляне, покой и пеене на мантри. Хенри Дейвид Торо постави началото, като се усамоти в горите край езерото Уолдън.

Търсенето на блаженство несъмнено положи основите на една огромна индустрия. Постоянно ни заливат научни трудове и статии, като всички се стремят да ни посочат пътя към щастието. Статистически проучвания сравняват щастието в различни части на земното кълбо от инуитските общности, които се хранят с китова мас, до монасите, водещи отшелнически живот в Тибет, и океанските делфини, затворени в „Сийуърлд“.

В „Антология на изследванията върху щастието“ са събрани емпирични и философски наблюдения по темата, а един от „авторитетите“ в тази област нарича себе си „Индиана Джоунс на щастието“. Харизматични фанатици карат напълно нормални хора да се потят до смърт в луксозни сауни. Популярни уроци по йога и медитация включват сложни физически упражнения и методи на дълбоко дишане. Разбира се, би било лесно да осмеем проповедниците на щастието и техните последователи, които посвещават голяма част от времето си на опитите да избегнат депресията.

Според известните думи на Торо ние водим живот на „тихо отчаяние“. Всъщност си мисля, че той не е бил прав. Повечето хора могат да бъдат достатъчно щастливи, за да стоят далече от наркотиците и да не пропиляват дните си в един измислен свят, гледайки отдавна залезли „звезди“ в поредното риалити шоу. Но това не е лесно и няма нищо общо с леснодостъпните формули, разпространявани от проповедниците на щастието.

В настоящата книга смятам да защитя тезата, че популярните съвети за постигане на щастие често са безполезни и дори опасни. Всичко започва с невинни рецепти като медитация за възрастни и стоене в ъгъла например за деца. Щом петнайсетминутната медитация е полезна, значи трийсетминутната е още по-полезна. Седенето с кръстосани крака в някаква зала с цел бягство от самия себе си ми се струва доста егоистично, ако човек е загрижен поне малко за околните.

Буда (който дава много добри съвети) в действителност е напуснал съпругата и детето си, за да тръгне на пътешествие към себе си. Последното едва ли е пример за героизъм. Мъжките будистки манастири може и да отразяват един извисен стремеж към одухотвореност, но освен ако не сте готови да замените колата си с оранжева монашеска роба, ще трябва да се сблъскате със сложния свят, в който живеем свят, изпълнен със стрес, омраза, любов, привързаност, улично движение, кофеин и захарен памук. Аз мисля, че сме по-добри хора именно защото се изправяме лице в лице с този свят, вместо да търсим мечтаната Шангри-Ла.

Новият първороден грях: капитализмът

През ХХ век капитализмът се превърна в новия първороден грях. Според мен. Така както първородният грях доведе до изгонването на човека от рая, капитализмът е новият грях, който не ни позволява да отидем отново там. Ако просто можехме да унищожим желанието си за конкуренция и натрупване на богатство, най-накрая бихме намерили обратния път към благородното, спокойно и покрито със зеленина място, което сме оставили в Битие. Мястото, където не сме искали нищо, нито пък сме се опитвали да го получим. Оттук нататък ще наричам вярващите в подобна перспектива „мечтаещи за рая“. (Забележете, че дори атеистите могат да усвоят техния начин на мислене.)

Когато наберат скорост, проповедниците на щастието прилагат индивидуалните съвети върху обществото: необходимо е да си почине не само всеки един човек, но и цялата икономика; тоест нуждаем се от нещо като икономически еквивалент на приспивателното хапче. Нека закрием капитализма и го заменим с кибуц за триста милиона души. Защо? За да предотвратим завистта и да изстискаме соковете на конкуренцията.

Същите проповедници вярват, че конкуренцията е раково заболяване, което изяжда душите ни и шансовете ни да бъдем щастливи. Отървем ли се от нея, ще постигнем лична реализация и блаженство. Вместо да разчитаме на някаква абсурдна логика при преследване на щастието, бихме се чувствали много подобре, ако се дегизирахме като друиди и започнехме да обикаляме камъните на Стоунхендж с надеждата, че така ще платим ипотеката си. (Да, наистина се организират такива турове.)

Ако все пак искате да посетите една древна икономика, къпеща се във великолепието на Каменната епоха, непременно трябва да заминете за Бутан. Тази малка нация, чийто БВП на глава от населението се равнява на нетната заплата, изкарана от едно дете в Де Мойн при продажбата на лимонада през лятото (1400 долара), е сгушена сред Хималаите и е погълнала всички възможни еликсири на щастието. Кралят се е отказал от показател като брутния национален продукт и вместо това изисква от поданиците си да се стремят към „брутно национално щастие“. Той е забранил продажбата на кока-кола и пепси (следователно контрабандистите ги внасят нелегално.

В страната е въведена специална униформа за държавните служители, повечето сгради изглеждат еднакво, а „туристите биват водени на едни и същи места, където им сервират една и съща храна“. Думите са на посетител, който не успял да намери „Старбъкс“ или еспресо, но в крайна сметка се добрал до безценен запас от пакетчета нескафе.

Официалната религия в Бутан е будизмът, така че никой да не се дразни от вярата на ближния. Очевидно брутното национално щастие е свързано с голяма степен на еднообразност и правителствен контрол, чиято цел е да ликвидират всякакъв стремеж към конкуренция.

Признавам, че сега не е подходящият момент да свържем щастието с конкуренцията. Разбирам добре гнева на западните страни от провала на модерния начин на живот, особено в контекста на финансовата криза от 2008-2009 г.

Нима безкрайно амбициозни банкери не доведоха до краха на „Лиман Брадърс“ и „Беър Стърнс“? Нима изключително напористи брокери за малко не изправиха целия свят пред фалит заради алчността си? Нима безкомпромисни нефтодобивни компании не предизвикаха ужасния петролен разлив през 2010 година? Защо тогава да не се присъединим към протестите срещу глобализацията и да не започнем да хвърляме камъни по витрините на „Старбъкс“?

Може би това ще ни направи по-щастливи. Тъй като финансовите пазари ни притискат и ни вземат работните места, ние се изкушаваме да обърнем гръб на модерния начин на живот. Нека се сбогуваме с пенсионните фондове, ски ваканциите и надеждите за онова увеличение на заплатите, което така или иначе няма да получим. Понякога се чудя дали Сара Пейлин не се хвали със способността си да стреля, защото се страхува, че скоро единствените останали индустрии в Америка ще бъдат ловът и събирането на плодове.

Сред целия финансов хаос ние несъмнено се чувстваме излъгани от непочтени изпълнителни директори, некомпетентни банкери и падащи си по късите продажби неразумни брокери. Същевременно усещаме съвсем естествен стремеж да се върнем към по-прости времена, към райската градина от юнгианските ни спомени. Вероятно хвърлянето на камъни ще ни напомни колко радостни сме били през Каменната епоха.

Но подобни наивни представи не вършат работа. Седенето около метафоричния лагерен огън, държането за ръце и пеенето на задружни песни не правят човешките същества щастливи. Потни? Да. Покрити с пепел? Може би. Но не и щастливи.

Повечето туристи бродят около езерото Уолдън на Торо, за да фотографират мястото, а не за да захвърлят мобилните си телефони или да си наберат плодове. Ние с удоволствие опитваме сок от нар, надявайки се да открием тайната на красивата кожа и ниското кръвно налягане. Никой американец обаче няма да засади дърво или да спре да гледа телевизия. Символите на един природосъобразен живот ни се струват привлекателни, но те представляват по-скоро израз на най-съкровените ни желания, отколкото предпоставка за важни промени.

Действително ли сме егоистични лицемери, обсебени от синтетичния комерсиален свят с всичките му електронни джаджи и тежък трафик? Книгите за щастието обикновено ни съветват да загърбим суровите си капиталистически стремежи, да наложим по-високи данъци на хората с големи доходи и да спрем лудата надпревара, преди целият свят да се е превърнал в една гигантска клетка за хамстери пластмасова и безсмислена.

Мечтаещите за рая твърдят, че ние тичаме по така наречената „хедонична бягаща пътека“ колкото повече притежаваме, толкова повече искаме. Типичният съвет в случая е: „Не се тревожете, бъдете пестеливи.“ Или посегнете към опаковката с прозак.

В тази книга ще се позова на най-актуалните изследвания в областта на неврологията и поведенческата икономика, за да докажа обратното: самата надпревара хаотична, рискована и напрегната ни носи щастие.

Именно стремежът към любов, нови знания, богатство и обществено положение вдига адреналина ни, стимулира мозъците ни, предизвиква производството на допамин в организма и разпалва страстта ни. По-нататък ще защитя тезата, че причинно-следствената връзка между конкуренцията и щастието е заложена във всеки един от нас. Някои от резултатите ще ви изненадат.

Конкуренцията прави хората по-красиви и по-високи. Невролозите твърдят, че когато човек поема даден риск, независимо дали играе комар, или трябва да събере смелост, за да покани красиво момиче на абитуриентския бал, левият префронтален кортекс се осветява и сигнализира за повишена активност. Алфа-вълни и обогатена на кислород кръв се качват към мозъка.

Самотното медитиране в някоя палатка не предизвиква същия ефект. По подобен начин склонността ни да се конкурираме не може да бъде разделена от амбицията да научим повече. Колкото и да е парадоксално, онези, които осмиват състезателния дух, всъщност са най-ревностните защитници на образованието. В техните представи Платон седи на един дънер и размишлява.

Аз също подкрепям образованието, но е глупаво да се преструваме, че нашите желания не ни карат да научим повече, да се сдобием с нови знания и така да станем по-умни. Задоволените хора не стават по-умни, само по-лениви.

Превод Силвия Падалска

Здраве, Наука & Tex
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.