Русия трябва да осъзнае: НАТО вече е в Грузия
Днес Грузия отбелязва годишнина от потушаването от съветските войски на митинга на 9 април 1989 г. Именно на този ден преди 23 години между Москва и Тбилиси, намиращи се тогава в състава на една държава, бе прокарана разделителната линия. Оттогава отношенията само се влошаваха до пълното им скъсване вследствие на войната и това, че Русия призна независимостта на Южна Осетия и Абхазия.
Съществуват ли предпоставки за подобряването на руско-грузинските отношения. Изглежда днес ги няма. На общия мрачен фон се наслагват неприязнените лични взаимоотношения между Владимир Путин (който се връща на президентския стол) и Михаил Саакашвили. Москва нееднократно е подчертавала, че разговорът с Тбилиси е възможен едва след като Саакашвили си отиде. Съгласно грузинската конституция това трябва да стане през 2013 г.
Но и появата на нов президент не е гаранция за подобряването на отношенията. След разпада на СССР Москва не пожела да потърси общ език с „националиста“ Гамсахурдия*. Не можа да го намери и с „демократа“ Шеварднадзе**. С голяма доза вероятност може да се предположи, че следващият грузински лидер първоначално няма да устройва Кремъл, защото веднага ще стане заложник както на инерцията от външнополитическия вектор на страната, така и на многомилиардните кредити от САЩ.
Та нали именно тежненията на Грузия към Запада, стремежът й към НАТО е за Москва като трън в очите. В края на миналата години президентът Дмитрий Медведев каза на среща с военни във Владикавказ, Северна Осетия, че войната от 2008 г. е предотвратила разширяването на НАТО.
Трябва да направим уговорката, че предотвратяването беше формално. На практика НАТО отдавна е в Грузия. И това, че военните например от Турция или САЩ, които пребивават в тази страна при комфортни условия, не разполагат със статута „военнослужещ от „Н“-ската база“ е само повърхностен фактор, който не пречи на страните от алианса да оказват всякаква помощ на Грузия, а на властите й да командироват свои войници и офицери в операции под егидата на НАТО.
Тоест алиансът вече пребивава на южната граница на Руската федерация. И ще пребивава, без да се разширява официално. Тази стратегия се поддържа и от могъщи държави като Германия и Франция, които не желаят плътен военен съюз с обременената с териториални проблеми Грузия. Но не е по силите на Москва да забрани на Тбилиси да поддържа двустранни военни отношения с тази или онази държава от пакта. Тогава може би си струва да се опита да заинтригува Тбилиси с предложение, което ще уравновеси стремежът му към НАТО.
Очевидно главната грижа на Грузия (или претенция към Русия) се свежда до възстановяването на нейната териториална цялост. По този въпрос целият политически спектър в страната е на едно мнение, макар и при разнообразие в подходите за решаването му. Един от подходите предполага отказ от интеграцията в НАТО, ако това помогне за възвръщането на загубените територии. Впрочем самата идея за встъпването в алианса, съгласно социологическите допитвания, вече не е толкова популярна в Грузия, както например преди 10 години. Тогава количеството на привържениците бе 90 на сто, а сега е спаднало до 65-70 процента.
Като отчете и тази тенденция, Москва може да се опита да формулира пред Тбилиси някаква формула за снижаване на сътрудничеството с НАТО до приемливо за нея (за Москва) равнище в замяна на възстановяването на грузинските граници от съветско време въз основата на някакъв конфедеративен договор с общностите, обявили се за автономни. Разбира се не бива да се смята, че този вариант е сигурно печеливш, защото ситуацията е сложна. И се усложнява още повече от това, че ще трябва да се разговаря и с властите в Сухуми и Цхинвали, които рядко правят компромиси по принципни въпроси.
Трябва да полагат повече интелектуални усилия за изработването на различни сценарии за решаването на сложни междудържавни проблеми. При това – и от двете страни. Търсенето на „второ най-добро решение“ или с други думи на компромис, е шанс за народите на двете страни да се измъкнат от логиката на враждебността. Както показва опитът от конфликта на Близкия изток, противопоставяния от този род могат да продължават вечно. Струва ли си да се повторят лошите примери?
БТА
*Звияд Гамасахурдия – първият демократично избран президент на Грузия; избран през април 1991 г., но свален няколко месеца по-късно с преврат; умира в изгнание, вероятно след самоубийство.
**Едуард Шеварднадзе – вторият президент на Грузия (от 1995 до 2003 г.); преди това е бил външен министър на СССР.