Наум Шопов за филмите, за приятелите, за ролите – на злодеи, на Ленин…

Наум Шопов в една от последните му роли – крал Лир в Народния театър (вляво) и в роля отпреди 35 години.

На 81 години почина актьорът Наум Шопов, познат от множество роли в театъра, киното и телевизията. В последните години той претърпя сърдечна операция и опит за самоубийство. Българската сцена и кино изгубиха една от най-големите си личности.
Следващите редове са откъси от автобиографичната му книга „Личен разговор” (изд. „Сиела”, С. 2010 г.), под редакцията на Георги Тошев.

Не съм имал истински приятели. Аз се пазя от приятелството. Аз се страхувам от приятелството.
Ще се опитам да обясня. Ние бяхме 5-ма приятели неразделни в Стара Загора, където съм роден. Бяхме и съученици, и приятели. Заедно изживявахме нашите първи сексуални усещания и първите любови. Бях влюбен безумно в едно момиче, Виолета се казваше. И един от моите приятели, на един джур тогава им казвахме, джурове. Ние бяхме просто непрекъснато заедно. Тези момчета бяха непрекъснато заедно. Докато на един джур аз не съм забелязал, когато той я извел някъде настрана, качил я на друг етаж и я взел, т.е., любили са се. И след известно време, няколко дни след това, той ми се похвали. Това за мене беше срив. Категоричен срив. Това беше такова огорчение, което продължавам да нося в себе си. Това да ти направи, да извърши с тебе такова нещо, с първата ти любов, приятел, в когото си имал пълно доверие, дал си му всичко, цялото приятелство.
Но тогава разбрах, че във всеки човек има нещо подло. И ако ти не успееш тази мъничка много любопитна подлост да я смачкаш, да не й дадеш възможност да пръкне между взаимоотношения на истинско приятелство, ти не си човек. И ти не можеш да носиш кръста на приятелството. Тогава се срина нещо в мене. И аз не съм допускал до себе си хора, които съм се страхувал да не ме излъжат отново в приятелството. И се пазя. Пазел съм се от такива хора. И продължавам да се пазя. Това вече в мен е като че ли генетично е заложено. Измених като че ли на гените си, за да бъда приятел с хората. Не. Ако допуснеш някого до себе си- може да те излъже. Може би неволно да те излъже. Но те лъже. Аз не искам край себе си хора, които лъжат. Не, не мога да търпя. И така скъсах. Не давам на никой възможността да се доближи толкова близо до мен, за да искам да се пазя от това. От всяка подлост. Не обичам подлостта.

Корицата на автобиографичната книга на Наум Шопов „Личен разговор“, под редакцията на Георги Тошев.

Сам със себе си

Не съм се чувствал самотен, но обичам да съм сам. Да бъдеш сам с мислите си, с книгите, с нещата, които обичаш, с близките, е хубаво, лично преживяване. Винаги съм държал да бъда на една ръка разстояние от другите. Не ги допускам вътре в моя интимен свят. Аз си избрах този път. И аз си го следвам. Самотен съм наистина. Обичам да съм сам. Когато съм самичък, имам интересни преживявания, но те са си мои. Остават заключени в моя свят. Не искам да ги споделям с другите.
Нищо не може да ми измени приятелството на една хубава книга. Никой не може да ми отнеме Чехов, нали? Никой. Моят Чехов. Онзи, който аз чета. Едва ли друг го чете така, както аз го чета. Аз го чета по мой, уникален начин. Всеки път този начин е различен. Всеки прави това. Затова книгата е велика. Защото ти си Този, който я чете. Ти разбираш това, което виждаш в нея. Ако си достатъчно любопитен и искрен в това желание да разбереш какво стои зад редовете – значи книгата, авторът са ти приятели. Това ти е човек, от който имаш нужда, можеш да го прегърнеш. Можеш да му дадеш от твоята топлина, която носиш. Това е.
Хората са изменчиви. А книгата е твоя. Както и платното е твое. Филмът също е твой. Защото ти го гледаш, ти го разбираш по твой начин. Те много хора могат да го харесат, но има неща – например в кой, кой, кой, някой любим филм- те не са разбрали това, което аз разбирам. Или аз го усещам това. Ти можеш да го усетиш, но важното е, че аз също го усещам, нали? Колкото повече хора усетят нещо, затова филмите са големи. Защото повече хора разбират посланието, което филма праща към хората, към зрителите.
…

Злодей

Какво е да играеш злодей?! Изиграл съм доста злодеи, особено в киното. Търсех ги злодеите. Аз и Ленин съм играл, моля…

Ами, лесно се играе злодей. Какво по-просто от това да играеш злодей? Просто играеш злодей и толкоз.

Наум Шопов в ролята на Робеспиер в „Делото Дантон“ във Военния театър, режисьор Анджей Вайда.

В „Цар и генерал” обаче реших с Въло Радев да не представяме цар Борис като злодей. Първо, защото царят не беше злодей. Аз открих в него нещо човешко. Той е обичал цветята, градините. Човек, който обича природата не може да бъде злодей. Във филма обаче Въло замени неговата страст към ботаниката с колекционерската му страст на часовници. Което чудесно замести едното с другото. Но явно царят е бил самотник, за да търси допир с нещо, което не засяга другите хора. Засяга само него и неговата страст към ботаниката, към растенията, да ги отглежда, да им се радва. Ето нещо човешко. Какво тогава мога да открия в него, освен това, че той може да обича. Той може да обича, а нещото, което му забранява дава границата между човешкото и онова, което го е направило цар. Потеклото. Той не е виновен, той не е знаел, че ще стане цар, когато се е раждал. Детето не знае, че се ражда цар. По-късно се възпитава като престолонаследник и след това един ден се оказва, че е цар.
Подготвяйки се за ролята аз прочетох отново дневници на Лулчев за царя. В тях има един откъс, който ми направи силно впечатление. Лулчев цитира царя: „…И той ми каза „Не знам какво да правя с това щуро мечйще….” . Йоана. Разбира се, той не е бил в конфликт с Йоана. Може би наистина са се любили хората. Но в нея наистина е имало нещо щуро и той със своя литературен български език- „мечйще”. Това е, защото нали мечката така понякога може да те бутне, да те спъне, нали, без да иска, въпреки че те обича. И затова тази същност ми помогна да го разбера като човек. И почудата му от това, че виждаш ли,  просто ами ето ние сме били на фронта и сега ти няма да поведеш другите да те последват в мирни времена.  Това разбира се, са измислици. Сценарият е измислен, разбира се. Но да застане истински, той просто не може да повярва, че нещо, което е било негово, нещо, което той му е вярвал, той изведнъж се опълчва срещу него. Т.е. този обрат в поведението му към генерала се оказва спънка. И до края не прощава тази грешка. Не прощава, не подписва. Трябва да подписва молба за опрощение за смъртната присъда и така. Но това са вече други истории.
Важното е, че открих нещото, до което мога да се докосна. Да го направя по, да го оставя да беше зрим. Зрим, стана зрим. А иначе играеш цар. Това е абсурдна работа. Как така ще играеш?! Ми трябва да видиш нещо, да го усетиш. Ето, това беше самотата, която дръпна човещината в мене и ме привлече да отдам една, да се опитам с Въло да му дадем някаква ето човешка страст. Човешка страст- ето обича човека часовници и колекционира, с каква гордост я показва.

Ленин

По ирония на съдбата аз трябваше на няколко пъти да изиграя на сцената Ленин. Трудно. Непосилно. Нищо не ме отключваше към този образ, към тази личност. Справих се, защото просто погледнах на ролята като на особено предизвикателство. Но нищо, абсолютно нищо от личността на Ленин не кореспондира с мен. Това е нещо, което трябваше да изиграя. Прост трябваше! И първият Ленин, който играх, аз го играх 3 пъти. Първият Ленин беше в постановка на Асен Шопов. Тежко беше и за двама ни. По пиеса героят Ленин е затворен, мисли на глас, изкарва един монолог, който трае цяло действие, мислейки на глас за революцията. Думи, думи…Пълен абсурд. Опитах се да внеса малко ирония, за да стане поне малко интелигентно. Поне така си мислех тогава. Глупости.

Снимка на Наум Шопов от младежките му години, от автобиографичната му книга „Личен разговор“.

Комедиант

Киното ми даде като че ли повече шанс от театъра, за да покажа, че съм и комедиен актьор. Колко се забавлявахме като снимахме „Вилна зона” и „Топло”!  Не знам как се получи. Имам много мило, скъпо преживяване с режисьорите на тези филми. Те ми създаваха уют. Отприщваха моето чувство за хумор. Даваха ми възможност да се изсмея. Успяха да извадят от мен онова странно чувство на смях, на живот, на забавление, което понякога може никой да не усети, дълбоко да скъташ в себе си. Е, не всеки умее да разбира смешното в себе си. Но като го разбереш, виждаш, че у всеки човек има нещо смешно, парадоксално, невероятно.
Ето във „Вилна зона” режисьорът Едуард Захариев ми даде ролята на еснаф. Не знам как беше усетил, че ще се справя.
Истината е, че аз обичам да наблюдавам хората, нещата около себе си, да гледам, да виждам, да разпознавам добрия от лошия. Това е въпрос на някакви лични интереси, на възможности. Сигурно не всеки човек умее да открива смешното у някой, тъжното у някой, или нещото, на което можеш да се присмееш с удоволствие.
Признавам си, че се чувствам ужасно добре в комедия. Имам вдъхновение да вървя напред. Не се контролирам, не се питам: как изглеждам? Става ли? Не, просто действам и се забавлявам. Ама истински !
…

Да се обърна с гняв назад

Боли ме това, че много трънлив път изминах. Много тръни имаше по пътя ми. За да стигна дотук. За да ми кажеш „Добър ден, Науме”. За да застана пред камерата, да говоря пред микрофон, за да мога да разкажа за себе си. Знаеш ли какъв път съм минал? Не пожелавам на никой. Ето това е нещото, което не искам да се случва и на други хора. Защото щях да бъда и много по-добър човек, много по-общителен. По-добър актьор щях да бъда, ако не трябваше сам да пипна всичко, за да разбера как става, как се получава.

Наум Шопов в ролята на цар Борис (вдясно) и Петър Слабаков, в ролята на ген. Владимир Заимов във филма „Цар и генерал“ на Въло Радев, 1966 г.

Знаеш ли колко роли съм научил, без да ги играя? Никой не знае. Ако не бях срещнал такива изключителни режисьори като Димитър Пунев, като Леон Даниел, като Хейвиц (???), като Коко Азарян, като Асен Шопов, като Иван Добчев, като моята Маргарита /бел.ред. Младенова/ – просто те ми помогнаха да стана това, което съм. Аз имах вопиюща нужда от такива хора, за да стана себе си. Ами ако не бяха те, аз щях да се разсипя. Да се изгубя в собствените си страхове, съмнения…
Театърът ме спаси от собствените ми демони.
От всичко около мен, което сякаш искаше да ме провали, да ме резсипе, да ме изгуби по пътя. Театърът ме спаси, защото имах нещо, на което мога да се моля. Театърът за мен е Бог. Театърът е дух. Театърът е светилище. Театърът е жарава. Това трябва да е театърът. Ако тази жарава напусне сцената, няма да има театър. Ще си остане нещо, без което можеш. А театърът трябва да бъде нужен на хората. Те трябва да отиват в него, за да открият частица от себе си. За да видят, че има нещо, което нищо друго не може да им даде. Нищо друго. И затова казвам, че театърът е Бог.
Театърът ме спаси. Аз щях да потъна там, в нещо си, каквото и да е. А станах човек, благодарение на театъра.

Мечта

Често се питам напоследък: за какво мечтая днес?
Трудно намирам отговор.
Аз не мога да ходя на театър, вече слухът ми не е добре. Театърът загуби един зрител в мене. Но се надявам, че някак си по някакъв начин моето Аз ще продължи да съществува в това духовно пространство. Не знам как. Това е. А може би ще се открие някаква възможност пак да имам контакт с театъра. Надявам се…Може би последната ми мечта отново ще е свързана с театъра…Сигурно…

Филмите

Старите филми са носталгия. Признавам, че не съм гледал почти нито един филм с мое участие. Сега съм готов да видя за първи път след толкова години с удоволствие „Цар и генерал”. Заради филма, не заради себе си. В повечето филми винаги намирам кусури в присъствието си. И затова много много не се заглеждам по филми, в които участвам. Не обичам да се гледам.

Спомням си, че когато бях на международния кинофестивал в Карлови Вари и спечелих награда за ролята си на цар Борис във филма на Въло Радев „Цар и генерал”, един немски фотожурналист, поиска да ме снима. И аз понеже стресняк, и така де, никога не съм бил на такъв форум, с такова внимание, бях малко объркан. Снимката обиколи цяла Германия и там немско-говорещите държави. Стигна чак до Дания и Белгия. Беше странно, защото ми изпращаха след това снимката с молба за автограф. Аз не знаех какво да отговоря. Просто снимката беше толкова измишльотина немска. Ужас!