Любка, 22 г.: Там е скука, но не искам да се връщам тук
Любка е на 22 години, от 2000-а година живее в САЩ с майка си, която е единствената й опора, след като родителите й се развеждат.
През 2000 г. майка й се омъжва за италианец, който живее в градчето Бойзи, щата Айдахо и двете живеят при него няколко години. След това майка й се разделя с италианеца и с много трудности, мъкнене по приюти и търсене на помощ, сега двете живеят в собствена къща в същия град. За Любка САЩ е „там“, а България е „тук“. Въпреки това тя не иска да се връща тук. „Той“ пък е човекът, при когото първоначално са живели с майка й в Бойзи. Любка дойде в България при близките си, след като не е стъпвала в родината от 3 години.
Имах приятелка от блока, когато живеехме в София. Нейното семейство спечели Зелена карта и заминаха за там. Там се запознали с друго семейство българи, което пък ги запознало с един италианец. Той бил самотен човек и ги питал на шега: „Нямате ли някоя българка, която да е сама?”. Те на шега показали снимка на майка ми.
Той започва да се обажда на майка ми. Тя тогава не говореше английски. Но той почна да праща писма, картички и даже дойде до България. Тогава бях на 15 години. Той дойде, остана за малко и се ожениха. След няколко месеца заминахме там. Трябваше много време да чакаме, докато си оправим документите, за да ни дадат визи – 3 месеца.
Майка ми ме попита дали искам да замина и аз й казах – да. Не съм се замисляла, дали ще ми бъде трудно. Мислех си, че няма да сме съвсем сами – там беше семейството на моята приятелка. Обаче ми беше страшно трудно. Плаках много, беше ми мъчно.
Градът ни се казва Бойзи, щата Айдахо. В щата това е най-големият град. Няма нищо общо със Сиатъл или Чикаго например. По-провинциален е. Няма небостъргачи, само малки сгради.
Отначало не ми хареса изобщо. Ние кацнахме не в Бойзи, а в Солт лейк сити. Той дойде да ни вземе с кола и ни закара в Бойзи. Пътят беше много дълъг, наоколо виждах само пустиня. Заведе ни в неговата къща. Беше различно, много различно от София.
Никой не ходи по улиците. Има само коли. Където и да отидеш – само с кола. Беше шокиращо. Където и да тръгнехме с майка ми, първоначално много се губехме. А и нямаше кого да попиташ по улиците. Аз знаех малко английски от училище, но е много по-различно, отколкото като го говориш там.
Справих се добре с училището. Започнах от 9 клас – хай скул. Първия ден бях много уплашена и ми беше много странно всичко. Там дори чиновете са различни. Малки – на човек по чин, столчето е съединено с чинчето. Имаше и шкафче със заключващ се механизъм с комбинация за отключване. Това ми беше много трудно и винаги трябваше да моля някого да ми помага да си го отворя. Всеки си има отделна комбинация, но аз все не можех да разбера на къде да въртя, за да си го отворя.
Но в училище ми се стори много лесно. В много от класовете трябваше да се рисува, дори по биология. Всичко е на тестове, а домашните си ги свършваш там. Не ти дават много работа за вкъщи, освен по математика или ако учиш някой език.
Не беше лесно да се сприятеля с някого. Първо се запознах с деца от други държави. В училището ме сложиха в клас, който се нарича ESL – English Second Language (втори език – английски). Нямаше българчета.
Отначало не ми беше много лесно. Търсех прилики с България, за да мога да свикна, но нищо не намерих. Абсолютно нищо. Това градче, в което живеем, нямаше нищо общо със София. Нямаше големите блокове, сградите – само къщички. И не ми харесваше това, че трябва да си само с кола. Нямаше хора. В центъра има парк, но там ходят само на пикник или карат колела.
Три години, след като живяхме с него, той ни изпрати до България, защото майка ми трябваше да си прави операция – там беше много скъпо. После той се обади и каза, че иска развод и да си оставаме в България.
Майка ми тогава ме попита: „Искаш ли да си останем в София?. Аз й казах: „Не”. Вече бяхме започнали да свикваме. А и си мислех: „Бяхме първо в София, имахме живот, преместихме се там, пък сега пак да се местим тук, да почваме наново…”
Заминахме двете за там. Беше трудно отначало, защото нямаше къде да живеем. Всички, приятели, които имахме, бяха негови приятели. Като се върнахме, първоначално отидохме при социалните, да попитаме какво да правим, защото вече имахме Зелена карта. Ние имахме 200 долара в себе си. Един от социалните работници ни помогна и ни намери някакво място за живеене, което беше ужасно. Някакъв апартамент за бедни хора, в който можеш да се приютиш за малко. Отвън изглеждаше ужасно, беше малка стаичка с едно легло. Ние с майка ми почнахме да плачем. Тя тогава ми каза: „Може на улицата да спим, но няма да останем тук”. Човекът ни разбра и ни заведе на друго място – в къща, където приютяват жени, претърпели насилие от мъжете си. Там останахме само няколко дни. Имахме си стая с две легла, имаше храна в обща кухня.
В това време майка ми започна да си търси работа. Докато беше омъжена за него, помагаше в неговата фирма. После се оказа, че е много трудно да си намериш работа, ако не си работил.
След хубавата къща, ни заведоха на друго място, като приют. Там се запознахме с една социална работничка, чиито корени бяха от Япония. Тя ни предложи да отидем да живеем при нея, защото е сама. При нея бяхме няколко месеца, след което си намерихме апартамент под наем.
Не съм си казвала никога: „Трябваше да си останем в България”. Винаги съм си мислела, че ще се справим. Това идва от майка ми. Тя никога не приема „не” за отговор. Винаги намира начин да реши проблема. Бях изплашена, но знаех, че ще се справим.
Аз пак почнах училище и завърших. Не съм ходила на бал, отидох само на завършването. Нямах желание, виждаше ми се много скучно. Много са различни от баловете тук. Обличаш се с бални рокли, не като тук, с цепки, или къси поли. Там са като по филмите – с дълги рокли, вдигнати коси. Не крещят по улиците. Момчето взима дамата си, в училището си правят снимки.
След училището кандидатствах за университета Бойзи Стейт Юнивърсити. Изпитът беше лесен – английски, математика и науки, тест като за обща култура. Каквато оценка изкараш ти се зачита за университета. В момента уча „бизнес”. Аз наскоро реших да уча това. Там можеш постоянно да си сменяш специалността, ако предната не ти харесва. Кандидатстваш за университета и пишеш дали искаш да си 2 или 4 години. Аз избрах 4. Първоначално можеш да влезеш като „undecided” (нерешил). Аз първоначално записах психология, но после си промених решението.
От 2000-а година съм си идвала три-четири пъти в България. Сега не си бях идвала от три години. Не виждам много голяма разлика, освен че има много нови сгради. Морето също не се е променило, бях в Несебър при роднини и ми се видя същото, само дето имаше много строежи.
Това, което ме подразни тук, е пушенето. Там не се пуши така. В дискотеките съм виждала някои да пушат, но в Бойзи няма толкова пушачи. Не съм видяла някой да пуши в заведение за хранене (б. р. – в САЩ пушенето в заведение и в закрити обществени сгради е забранено). Тука всеки втори пуши и това въобще не ми харесва! Тук в заведение се задушавам и мириша на цигари.
Там не може да видиш двойки да се натискат по заведения. Хората са много сдържани.
Нощен живот там няма. Много е скучно. Центърът е много малък и на една улица има две дискотеки и три-четири бара. Не са като в София. Не са направени така хубаво. Една стаичка, един ди джей, бара, денсфлор и това е. В дискотеките предимно пускат ар енд би, хип хоп, кънтри.
В София има много повече неща за правене. В Бойзи започва да ми става скучно. Ходя на училище, после на работа – започнах в една адвокатска кантора, почасово. После си уча вкъщи. Дискотеките са отворени само в петък и събота. Понякога излизам да се видя с някоя приятелка, или на разходка в мола.
Бойзи е хубаво градче за семейство, за малко дете, за възрастни хора. Много възрастни хора се местят от Калифорния, защото в Бойзи е по-спокойно. С майка ми обаче искаме да се местим, мислим за това.
Не искам да се връщам в България. Да си идвам от време навреме – става. Но да се местя тук – едва ли, аз съм свикнала там. И искам да съм си там. Вече си имаме и своя къща. Тук като дойда ми е чуждо. Странно ми е.
Записа: Оля Желева