Джак Никълсън: Скоро няма да се пенсионирам

Все още обичам компанията на красиви дами, казва актьорът

jack.jpgПоловин век на сцената, 72 роли, 12 номинации и 3 награди Оскар – това е равносметката до момента на Джак Никълсън. Роденият на 22 април 1937 г. в Ню Йорк актьор е известен в Холивуд като “човек с усмивка за милиони и ум за милиарди”. Сред филмите, в които е участвал, са “Волният ездач”, “Китайски квартал”, “Професия репортер”, “Вещиците от Истуик”, “Батман”, “Добри момчета” и др. За “Полет над кукувиче гнездо” (1976) получава първия си “Оскар” за главна мъжка роля. За “Думи на обич” (Terms of Endearment -1983) – “Оскар” за поддържаща роля, а през 1998 г. е награден трети път със статуетката за главната си роля в “Колкото – толкова”. Никълсън прави успешни опити и като режисьор с 4 филма, от които у нас е показван повече “Двамата Джейк” (The Two Jakes (1990).
Доскоро по екраните у нас вървеше драмата “От другата страна” на режисьора Мартин Скорсезе, в която Никълсън влиза в ролята на бостънски подземен бос.
Следващите редове са извадки от няколко интервюта на Никълсън пред списанията “Плейбой”, „Ентъртеймънт уикли“, „Интервю“ и др.

– Джак, режисъор на последния филм с твое участие – “От другата страна”, е Мартин Скорсезе. Заради него ли прие ролята?
– Да. А също и заради Леонардо ди Каприо, с когото си партнирам във филма. Героят ми в “От другата страна” е въплъщение на злото. Предишните ми няколко филма бяха все комедии и реших, че е време отново да играя лошо момче.
– Преди да се снимаш в “От другата страна” те нямаше на големия екран в продължение на 2 години. С каво се занимава през това време?
– Гледах бейзбол, прегледах 2-3 сценария, играх голф и се занимавах с децата си.
– Преди четеше много. А сега?
– Все още е така. Това беше и една от причините да се оттегля за кратко от актьорството. Ако се снимам непрекъснато, не ми остава никакво време за “непрофесионално” четене, както аз го наричам. Затова след края на снимките на комедията “Невъзможно твой” през 2003 г. реших да не приемам никави роли поне през следващата една година.
– От край време си известен като човек, който обича да се забавлява и знае как да го прави. Отминаха ли вече лудите ти години?
– Да. Спомням си добре момента, когато осъзнах, че трябва да успокоя топката. Беше още през 1980 г. по време на снимките на филма “Сиянието” на режисьора Стенли Кубрик в Лондон. Денем бях на снимки, а нощем гуляех по клубовете. Една вечер скочих от висока ограда и сериозно си нараних гърба. Трябваше да почивам 8 седмици, а бяхме едва по средата на снимките. И тогава си казах: “Може би трябва да започна да се отнасям по-серизно към работата си, вместо да мисля за това колко луд мога да бъда”.
– Каква е най-голямата промяна у теб?
– Либидото вече не е основният движещ фактор в живота ми, както беше едно време. Сега ми е по-лесно да бъда сам и дори се научих да ценя самотата. А имаше време, когато си мислех, че ще полудея, ако нямам жена до себе си всяка нощ.
– Значи жените вече не са сред най-важните неща в живота ти?
– Не е точно така. Признавам, че съм изморен от играта на преследване и прелъстяване, която преди практикувах непрекъснато. Нямам нищо против от време на време да спя сам. Осъзнах, че е много хубаво да не се чувствам зависим от нуждата от женска компания и внимание. Но и не съм се превърнал в някакъв монах! Все още обичам да съм заобиколен от красиви дами (смее се).
– Защо на публични места винаги носиш слънчеви очила?
– През 1976 г. по време на церемонията по раздаването на наградите Оскар седях до Фред Астер и двамата много се смяхме, защото залата беше страшно осветена и имахме чувството, че присъстващите всеки момент ще се разтопят. В един момент обявиха категорията, в която беше номиниран Фред, но той не спечели. Тогава погледнах към него и видях, че си слага слънчевите очила. Без изобщо да се замислям, направих същото. Оттогава винаги нося очила на публични места. Те са част от имиджа ми. Когато ги нося, съм Джак Никълсън, а иначе съм просто дебел и 70-годишен.
– Как подбираш филмите си?
– Харесвам всички филми, в които съм играл до момента, и по време на снимки се старая да дам най-доброто от себе си. Още щом погледна някой сценарий за пръв път, веднага разбирам дали от него ще излезе нещо добро. Наскоро си мислех, че ако имам възможност, бих се върнал назад във времето и бих изиграл отново всичките си роли.
– На този етап от кариерата ти режисьорите опитват ли се все още да ти казват какво да правиш или са по-скоро респектирани от теб?
– Винаги споря с режисьорите относно това как трябва да бъде направен даден филм и какви решения трябва да се вземат за различните сцени. Но, честно казано, споровете, които съм печелил досега, са твърде малко (смее се).
– Това е изненадващо.
– Да, на пръв поглед изглежда така. Но аз съм работил с велики режисьори – Милош Форман, Стенли Кубрик, Антониони… И всеки от тях е имал възгледи, които е много трудно да бъдат оборени.
– А как се отнасят към теб актьорите, с които работиш? Усещаш ли някакво притеснение у тях?
– Често ми е отнемало доста време, докато убедя колегите си от някой филм да не се държат с мен като с някаква свещена крава. Но понякога нарочно ги оставям да ми угаждат. На снимачната площадка на “Добри момчета”, например, всички ме третираха като голяма звезда. И аз не направих нищо, за да променя това, защото такъв тип поведение подхождаше на героя ми във филма и ми помогна да пресъздам по-добре образа. Иначе се държа съвсем нормално. Да демонстрирам високомерие и недостъпност не ми е присъщо, а и не би помогнало на другите да си вършат добре работата.
– Винаги си изглеждал като човек, на когото славата понася добре.
– Да си известен си има своите предимства и недостатъци. Ако, да речем, реша да се обадя в 6 часа вечерта в събота в някой от най-посещаваните ресторанти в Ел Ей и поискам да запазя маса за шестима, веднага ще я получа. В този случай известността помага. После, когато пристигна в ресторанта, няма да има нужда да чакам да ме настанят, а директно ще отида до масата и ще седна. Това също е страхотно. Но през цялото време ще знам, че всички посетители са се вторачили в мен и трябва да се обръщам и да ги поздравявам, да се държа учтиво, с две думи – да се примиря с мисълта, че съм център на внимание. А това невинаги е приятно.
– Значи не се наслаждаваш на славата?
– Аз съм човек с две лица – едното е за пред хората, а другото си е истинското и него не го показвам на публични места. Точно затова никога не давам интервюта за телевизията – за да не може публиката да разгадае истинската ми същност. Само най-близките ми приятели знаят какъв съм в действителност. Нарочно не разкривам публично някои черти от характера си и никога не бих разказал за демоните и съмненията, които са ме измъчвали в някои моменти от живота ми. Като показвам само някаква малка част от себе си, аз в действително си оставам анонимен.
– Популярността ти сред жените е неразделна част от твоя имидж.
– Да, но това няма нищо общо с факта, че съм известен (смее се).
– Кой е най-добрият съвет, който някога си получавал?
– Когато бях много млад и все още не знаех какво да правя с живота си, сестра ми Лорейн ми каза: “С каквото и да се захванеш, сигурна съм, че ще бъдеш голяма риба. Затова най-добре е да плуваш в голямо езеро.”. След тези нейни думи си стегнах багажа и заминах за Ел Ей.
– Защо играеш в толкова различни по жанр филми?
– В началото на кариерата си се примирявях с ролите, до които успеех да се докопам, независимо какви бяха. И когато дойде моментът, в който можех да избирам, вече бях осъзнал, че добрият актьор не трябва в никакъв случай да бъде еднотипен. Затова се стремя да правя различни неща – не само драми или пък само комедии. Познавам колеги, които веднъж постигнали успех, си мислят, че са открили верния път и посоката, в която трябва да се развиват. И ако тази схема не проработи, с кариерата им е свършено. Според мен обаче успехът не бива да бъде повтарян. Ако не участва в разнообразни филми, актьорът рано или късно се изхабява.
– Ти си един от малкото американски актьори, които са работили и продължават да работят с не-американски режисьори.
– Не-американските филми винаги страшно са ми харесвали. Навремето във Франция имаше велики режисьори: Франсоа Трюфо, Жан-Люк Годар, Жан Виго… А после дойде и ерата на италианците: Микеланджело Антониони, Федерико Фелини, Роберто Роселини… Големи приятели са ми Роман Полански и Милош Форман. Бях много близък и със Стенли Кубрик (б. а. – който почина през пролетта на 1999 г.). Той се впечатляваше от идеите и ентусиазма на по-младите от него режисьори и помагаше на много от тях със съвети и наставления. А това е нещо чудесно и твърде рядко срещано в днешно време.
– Друг любим твой режисьор е Шон Пен. Защо толкова ти допада работата с него?
– Една от причните толкова да ми харесва работата с Шон е насочеността на неговите филми, темите, които го вълнуват. Той се интересува изключително много от същността и поведението на човека. Затова във филмите му не сюжетът е най-важното нещо, а по-скоро отношенията между хората и начинът, по който те се проявяват в различни ситуации. Като човек, прочел доста сценарии, мога да твърдя, че Шон е сред малкото режисьори, които умеят да правят дълбокочовешки филми, без да залагат на мелодраматизма.
– През последните години се снимаш предимно в комедии. Защо?
-Събитията от 11 септември 2001 г. бяха истински шок за мен и дълго време отказвах да се снимам във филми, които са твърде драматични или депресивни. Затова се насочих към комедийния жанр. Изпитвах нуждата да се опитам да повдигна духа на американците. Да направиш добра комедия обаче е много трудно. Напълно съм съгласен с Оскар Уайлд, който казва: “Да умреш е лесно, трудно е да създадеш комедия”.
– Трябва ли почитателите ти да се тревожат, че скоро ще решиш да се пенсионираш?
– Преди няколко години с Клинт Истууд обсъждахме този въпрос и аз го попитах: “Приятелю, не е ли време да се оттеглим от бойното поле?”. Тогава той не ми отговори, но, когато след няколко месеца се срещнахме случайно някъде, ми каза: “Както виждам, никой от нас не се е пенсионирал все още”.
– Все пак имало ли е момент, когато си искал да се откажеш от актьорството?
– Преминал съм през много трудности в професията, но обжавам киното и имам намерение да се снимам още. Времето, което прекарах извън снимачната площадка, ме накара да осъзная, че все още не съм готов да се откажа от актьорството.
– Известен си като един от най-големите бунтари в Холивуд. Винаги ли си бил такъв?
– Да. През целия си живот съм се борил срещу хора, които са се опитвали да ме контролират или манипулират и никога не съм се оставял на обстоятелствата да ми попречат да правя каквото съм решил. Ако иска да бъде свободен, човек трябва да знае как да упражнява и да проявява свободата си. Това в никакъв случай не означава да бъде егоист и да не зачита другите. Имам много приятели, които разсъждават по същия начин. И знаете ли какво? Определението бунтар не отговаря точно на поведението ми. Аз по-скоро се определям като човек, който агресивно преследва щастието си.
– Никога ли няма да разкриеш истинския Джак Никълсън?
– И да проваля играта след толкова много време? Няма начин!

Арт & ШоуИнтервю
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.