Еврото няма да просперира без централизация

в. Паис

Безработицата сред младежите в някои страни от еврозоната като Испания и Гърция доближава прага от 50%. „Ще бъде ли това пренасяне в жертва на едно поколение на олтара на единната валута, която обединява група прекалено различни държави, за да може да бъде укрепена? Ако е така, дали разширяването на еврозоната с други страни действително ще бъде път към постигането на очевидната европейска цел да се максимализира икономическата интеграция без да е постигнат в необходимата степен един пълен политически съюз?

Добрата новина, когато става дума за въпроса дали Европа би трябвало да има единната валута, е, че има икономически изследвания, които могат да дадат някои отговори. Лошата новина е, че става все по-ясно, че поне що се отнася до големите страни, паричните зони са изключително нестабилни, поне когато става дума за очертани от националните граници. Като минимум един валутен съюз изисква конфедерация с по-голяма централизация на властта при събирането на данъците и политиката в други области, отколкото европейските лидери замислят за еврозоната.

И какво тогава остава от прословутата догадка от 1961 година на Робърт Мъндел, носител на Нобелова награда за икономика (1999 година – бел. ред.), че не се налага националните граници да се наслагват много с паричните?

В провокативна статия, която публикува в American Economic Review, озаглавена „A theory of optimum currency areas“ („Теория на оптималните парични зони“), Мъндел твърди, че докато работниците могат да се движат в границите на паричния район, за да отидат да се трудят там, където има работа, районът може да се абстрахира от използването на механизма за корекция на валутните курсове като инструмент за равновесие.

Мъндел изрази уважението си към друг носител на Нобелова награда за икономика – Джеймс Мийд, който призна в предишен труд значението на работната сила, но пък критикува интерпретацията на идеята, определяйки я като прекалено стриктна (особено в контекста на зараждащата се европейска интеграция).

Макар в труда на Мъндел да не се поставя ударение върху финансовите кризи, има основание да предположим, че в момента подвижността на работната сила е по-важна от всякога. Никой не бива да се изненадва, че работниците напускат страните от еврозоната, засегнати от кризата, само че те не се отправят задължително към по-благоденстващите северни страни. Тъкмо обратното, портуласките работници се насочват към бившите колонии, които преживяват възход, като Бразилия и Макао, а ирландците – към Канада, Австралия и САЩ. Има поток от испански работници към Румъния, след като преди време тази страна бе основен източник за земеделска работна ръка за Испания.

Дори и да е така, ако вътре в еврозоната имаше мобилност, близка до идеята на Мъндел, то днес нямаше да сме свидетели на равнище на безработица от 25% в Испания, докато в Германия то е под 7%.

Други автори откриха по-късно други основни критерии, които определят успеха на валутния съюз и трудно се постигат без задълбочена политическа интеграция. Питър Кенън твърдеше в края на 60-те, че без смекчаващия ефект на движенията на валутните курсове паричните съюзи трябва да прибягват до фискалните трансфери като начин за поделяне на рисковете.

В една нормална страна националната данъчна система работи като огромен автоматичен междурегионален стабилизатор. Например, когато петролът поскъпва, в САЩ има увеличение на приходите в Тексас и Монтана, което пък води до повече пари за федералната хазна от тези щати, които по този начин ще помогнат на останалата част на страната. Очевидно обаче Европа няма голяма данъчна централна власт, така че този основен автоматичен стабилизатор не съществува.

Някои европейски учени се опитаха да докажат, че не са необходими данъчни трансфери като в САЩ, защото каквото и да бъде равнището на съучастие в рисковете, на теория то може да бъде постигнато чрез финансовите пазари. Това твърдение обаче бе много погрешно. Финансовите пазари могат да бъдат крехки и са силно ограничени в способността си да споделят рисковете, свързани с доходите на работници, които са по-голямата част от доходите на която и да е напреднала икономика.

Централната тема, според Кенън, са краткосрочните трансфери, които имат свойството да смекчават цикличните пикове и спадове. Само че в един валутен съюз с огромни разлики в приходите и равнището на развитие краткосрочната перспектива може да обхване много дълъг период. В момента мнозина германци мислят, и то с основание, че която и да е система на данъчни трансфери в крайна сметка се превръща в постоянна сонда за хранене, много в стила на помощта, която Северна Италия оказваше на Южна Италия през миналия век. На практика повече от 20 години след обединението на Германия западните германци не знаят кога ще спрат да плащат сметките на това обединение.

Друг по-късен автор – Морис Обстфелд – посочи, че освен данъчните трансфери един валутен съюз изисква ясни правила за функцията на кредитора от последна инстанция. В противен случай банковите кориди и финансовите паники ще се окажат всекидневие. Обстфелд мислеше за механизъм за спасяване на банки, но вече стана достатъчно ясно, че са необходими и кредитори от последна инстанция и процедури за обявяване на фалит на държави и общини.

Логично заключение от критериите, предложени от Кенън и Обстфелд, и дори от критерия за мобилността на работната сила на Мъндел, е, че валутните съюзи не могат да оцелеят без легитимирана политика, а това означава, почти винаги, народен вот в целия район. Европейските лидери не могат да продължават безкрайно да правят големи прехвърляния (на пари) между страните, ако нямат подходяща европейска политическа рамка.

В момента европейските политици често се оплакват, че ако не беше финансовата криза в САЩ, то еврозоната щеше да си бъде добре. Може и да са прави, но всяка финансова система трябва да бъде в състояние да понася външни смущения, включително и големи.

Вероятно Европа никога няма да бъде валутна зона според нито един критерий. Само че ако не бъде постигната по-дълбока политическа и икономическа интеграция (която не е задължително да включва в крайна сметка всички сегашни членки на еврозоната), еврото може да не преживее дори до края на това десетилетие.

БТА

*Кенет Рогоф е бивш главен икономист на Международния валутен фонд, завършил е икономика и обществени науки в Харвардския университет.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.