Цветан Тодоров: Демокрацията страда от своята прекомерност, при нея свободата става тирания
– Как гледате на преминалите избори във Франция?
– Политиката, в тесен смисъл, ме интересува, но ме привлича по-скоро социалната проблематика, отколкото съперничествата на партиите във властта. Не ги равнопоставям – те нямат еднаква идеология, не дават еднакви отговори на значими проблеми – но е вярно, че и от едната, и от другата страна има известен отказ от ролята на политическото. Има известно подчиняване на някои икономически императиви, чийто характер ни се представя като неизбежен, и изборите, които ни предлагат, са твърде ограничени. Единият кандидат в кампанията си се опря на националистически, идентичностни теми и то в един популистки стил на опростяване, на черно-бяло виждане; другият реши да запази по-умерен тон и да покаже едно по-гражданско, за да не кажа по-цивилизовано лице.
Погледнато от този ъгъл, моите симпатии са по посока на социалистическия кандидат. Но демократично ли беше всъщност случилото се? Не съвсем. В подобни случаи демокрацията трябва да разисква основни проблеми, засягащи властта на народа, границите на властта на управляващите, равновесието между индивидуалните свободи и грижата за общото благо. Тези проблеми, струва ми се, не бяха поставени. Спореше се по детайлите, като се избягваше систематично дебатът по съществени въпроси.
Все пак, не би било прекалено, ако на всеки 5 години се поставят за обсъждане основни проблеми като: В какъв свят искаме да живеем? Какъв живот искаме да живеем?
Тези въпроси не могат да бъдат поставени в ежедневието, където доминира спешният характер на действието, но във време на президентски избори такива въпроси трябва да бъдат поставяни. Знам, че Франция е въвлечена в плетеницата на европейските взаимоотношения и че френският народ не може да взема решения за своето бъдеще по един суверенен начин, тъй като е част от Европейския съюз. Мисля, обаче, че Франция има предимството да бъде твърде значима страна поради своето население, икономика, история и, следователно, ако френските ръководители прокарваха път и го утвърждаваха със сила, това би имало отражение върху цялостния политически живот.
– Някои смятат, че кандидатите оставиха впечатлението, че са предимно управленци, че нямат проект за обществото…
– Така е, но аз не мисля, че на абстрактна основа може да се решава промяната на обществото: този тип промяна се осъществява независимо от желанието на политическите лидери, социалните промени се извършват независимо дали те го искат или не.
Струва ми се, обаче, че някои основни проблеми трябва да бъдат периодически поставяни, за да можем да си дадем сметка, че има нещо много дехуманизиращо в начина на живот, който си налагаме, защото, в края на краищата, не ни го налага жесток тиранин, а именно нашето общество си го избира.
Политическите мъже трябва да служат именно на това – да хвърлят светлина, да формулират въпроси, да изказват истински дилеми и да реагират, естествено, на тези въпроси, независимо дали става дума за екология, за мястото на труда в обществото… Днес се поставят наистина жизненоважни въпроси по глобалната ориентация на обществото, без дори да предлагаме, както това са правили някогашните революционери, „промяна на света” – политически отговорните лица, обаче, не засягат тези теми. Впрочем, ако днешните хора не са до такава степен въвлечени в големите политически проекти, те са много чувствителни за фундаменталните посоки, към които тяхното съществуване е поело.
Нито един от двамата кандидати за президент на Републиката не опита да повдигне тези проблеми, никой от двамата не даде цялостна перспектива за организацията на социалния живот, никой не постави в такава перспектива мерките, които предлага или защитава. Това е показателно не само за самите тях, но и за самото ни време, защото те са били избрани в качеството им на най-добрите представители на техния лагер. Това поражда у мен малко отчайващи размисли за нашето общество: не може да осъждаме само личностите, които се сблъскват, може най-вече да съжаляваме, че нашето общество не е успяло да породи различаващи се предразположения, да бъде въвлечено в различни визии.
– Политическите мъже могат ли да не отговорят на това, което те считат за народно очакване, дори и ако народът тръгва в погрешна посока?
– Ако това възражение бе основателно, тогава самият демократически принцип би се оказал под въпрос в полза на демагогията. Впрочем, демокрацията се обгради от някои предпазни мерки, така че никоя, отклоняваща се от общия път, воля да не може да я доведе до пагубен край. Тези предпазни мерки са Конституцията, където се определят фундаменталните принципи на Републиката, а също и законите и институциите, които, посредством взаимното си уравновесяване, могат да допринесат за избягването на буксуване. В крайна сметка, принадлежността ни към Европейския съюз и подчиняването на националното право на европейското също са гаранция. Дори и Френският парламент да иска да гласува възстановяването на смъртното наказание, той не би могъл да го стори, освен ако французите не решат да напуснат Европейския съюз. Известен брой ценности са записани в текстове, но това не е достатъчно.
– Защо?
– Новата ситуация днес, сравнена с отпреди 100 години, е белязана от мястото, което заема комуникацията. Днес имаме чувството, че политическите мъже се задоволяват с комуникацията, с лансирането на формули и това заменя действието. Често в такава ситуация се оказваше Саркози, който бе винаги готов да изложи всякакви мерки, но следствия от тях нямаше. От известна гледна точка, периодичното отиване до урните е много обезпокояващо – едва избрано, политически отговорното лице започва да се вълнува от преизбирането си и се стреми да ласкае вкусовете на народа: например, въздържа се да се бори срещу отхвърлянето на емиграцията и срещу ксенофобията, защото знае, че едно важно малцинство би отхвърлило тази политика.
Това, което можем да си по желаем, е политическите мъже да запазят някакви убеждения и единствената им цел да не бъде запазването на властта, а защитата на някои принципи, както и прокарването на някои ценности. Не мисля, че те са само ненаситни за власт, мисля, че те също така искат да покажат значимостта на идеи, на избори. Трябва да разчитаме и на това.
– Не сте ли прекален оптимист? Демокрацията не довежда ли твърде често на власт хора с къса памет?
– Каквито и да са слабостите на демократичния режим или по-скоро на начина, по който той функционира днес, каква е неговата алтернатива? Да се повери властта на мъдри сановници, на просветени мъже, както иска Флобер? Това означава да се подмени демокрацията с аристократичен режим, а оттук: как да се подберат тези просветени хора? Опитът ми показва, че решенията на населението са понякога по-правилни, отколкото тези на най-просветената му част – интелектуалците.
Интелектуалците често биват в плен на утопични мечтания, които в реалността се обръщат срещу техните намерения. Те говорят на драго сърце за неща, които не познават добре, и се държат като хора, даващи уроци, докато всъщност нямат никаква особена легитимност да го правят. По време на настоящата кампания имах чувството, че за мен бе почти задължение да не се изказвам. Да не използвам и малкия авторитет, който имам, за да окажа влияние върху читателите си. Предпочитам да се изказвам по конкретни теми, които познавам. Например, писах за Либия, за опасностите, които грозят демокрацията. За мен това са социални теми, а не теми, касаещи личности. Ролята ми не е да апелирам да се гласува за този или онзи кандидат, а да изясня на публиката смисъла на възможните избори пред нея.
– Как виждате бъдещето?
– Когато говорим за бъдещето, тогава говорят нашите сърца. Винаги се колебаем между „ прозорливостта на интелигентността и оптимизма на волята”. Демокрацията не е на висотата на своите обещания, тя страда от своята прекомерност, свободата при нея става тирания, народът се трансформира в манипулируема маса. Понякога този процес ми се струва необратим, но и виждам, че в много европейски страни днес по съществени проблеми се водят дебати, виждам как все повече граждани се възмущават и протестират, как всеки ден те изразяват по един или друг начин волята си за промяна. Дали тази промяна ще бъде „днес” или утре – аз по-скоро искам да вярвам, че тя ще се състои, не искам да бъда пълен песимист.
В. Ел-Ватан, 7 май 2012
От френски Милена Иванова
От в. Култура