Збигнев Бжежински: Западът отстъпва, глобалната сила се измества на Изток

Збигнев Бжежински. Снимка: от тв екрана

В дългосрочна перспектива вариантите на глобална политика във все по-голяма степен ще изключват съсредоточаването на хегемонистка власт в ръцете на една отделна държава. В този смисъл Америка е не само първата и единствена действително глобална свръхсила, но вероятно ще бъде и последната…Икономическата власт също ще става все по-разпръсната. През следващите години едва ли една отделна сила ще е в състояние да постигне равнището на 30 % от световния БВП, поддържано от Америка през по-голямата част от този век, да не говорим за петдесетте процента, постигнати от нея през 1945 г. (Збигнев Бжежински, Голямата шахматна дъска, 1997)

През последните десетилетия дълготрайното политическо господство на Запада над света отслабва. За един кратък период през 90-те години на ХХ в. обаче изглежда, сякаш Западът, независимо от двата опита на Европа за колективно самоубийство през първата половина на същия този век, може да осъществи историческо завръщане на световната сцена. Мирният край на Студената война, достигнал своята кулминация с разпадането на Съветския съюз, на практика бележи последната стъпка в бързия възход на Съединените щати като първата действително глобална свръх сила.

Господстващата в международен план Америка, заедно с нейния политически мотивиран и икономически динамичен партньор, Европейския съюз, изглежда способна не само да възстанови глобалното превъзходство на Запада, но също така и сама да поеме конструктивна глобална роля.

Двайсет години по-късно малцина очакват Европейският съюз да се прояви като сериозен политически глобален играч в обозримото бъдеще, а американското глобално превъзходство изглежда значително отслабнало. Доколкото днес Западът като цяло изглежда по-малко способен да действа в унисон, трайното му политическо наследство също изглежда под все по-голям въпрос.

Преди време, макар и за кратко, се смяташе, че демокрацията по целия свят, международният мир и дори едни все по-приемливи социални договорки ще бъдат трайното завещание на Запада към човешкия род. Но фундаменталните промени в разпределението на силата, ефектът от новия политически феномен на глобално политическо пробуждане върху упражняването на тази сила, както и негативните последици от предприеманите в последно време ходове на американската външна политика и от нарастващото съмнение относно жизнеспособността на американската система, взети заедно, поставят под въпрос това внушаващо надежда наследство на Запада.

Възникването на глобалната сила

Самата идея за глобално доминираща сила е скорошен исторически феномен. Хилядолетия наред хората живеят в изолирани общности, без да си дават смет каза съществуването на своите по-далечни съседи. Миграционните процеси и спорадичните сблъсъци с дошли отвън групи се извършват в контекста на тотално неведение за широкия свят. Едва през последните осемстотин години едно първоначално смътно знание за наличието на далечни „други“ започва да нахлува в човешкото съзнание, най-напред благодарение на различни пътешествия и на картографирането на непознати преди това територии, а по-късно благодарение на колонизацията и на мащабната миграция.

В крайна сметка това знание довежда до имперски съперничества, които на свой ред провокират две разрушителни войни за световно господство, а впоследствие и до глобалната системна конфронтация от времето на Студената война. В последно време изследванията на космическото пространство предизвикват ново драматично съзнание за относителната „миниатюрност“ на земята, а нощните снимки от Космоса подчертават експресивния контраст между осветените средоточия на урбанизираното човечество особено на това, което обикновено се описва като Запада и по-тъмните, технологически изостанали, но все по-населени региони на останалия свят.

Държавите, разположени по западното крайбрежие на Атлантическия океан, първи се впускат целенасочено и енергично в далечни пътувания. Те са мотивирани от могъща комбинация между морски технологичен напредък, мисионерска страст, визия за монархическа и лична слава и нарастваща алчност за материални блага. Отчасти в резултат от това първоначално предимство в продължение на почти половин хилядолетие те контролират територии далеч от родните места.

По такъв начин географската сфера за действие на Запада се разширява най-напред чрез завоевания, а след това чрез заселване от европейското атлантическо крайбрежие до Западното полукълбо. Португалия и Испания завладяват и колонизират Южна Америка, а Великобритания и Франция правят същото в Северна Америка.

Извоюваната от двете Америка независимост от Европа е последването мащабна европейска миграция в Западното полукълбо. Междувременно западноевропейските морски държави, граничещи с Атлантида, също достигат Индийския и Тихия океан, установяват контрол на днешна Индия и днешна Индонезия, налагат лоялни режими в отделни части от Китай, разпределят помежду си почти цяла Африка и Близкия изток и завладяват редица острови в Тихия и Индийския океан, както и в Карибско море.

От ХVI до средата на ХХ в. тази комбинация от културна и политическа експанзия помага на европейските държави от северното атлантическо крайбрежие да установят политическо господство върху различни територии по цялото земно кълбо. (В това отношение техните имперски владения се различават радикалното много по-ранните, но по същество изолирани и регионални империи като Римската, Персийската, Могулската, Монголската, Китайската или Империята на инките, всяка от които се преживява като център на света, но разполага с много малко знание за света извън собствените си земи).

Царска Русия разширява до внушителни размери континенталната си империя между ХVII и ХIХ в., но и тя присъединява само прилежащи територии с единственото изключение на Аляска. Същото се отнася за експанзията на Османската империя в Близкия изток и Югоизточна Европа.

Но макар европейските морски сили от атлантическото крайбрежие да завладяват света, продължителните конфликти помежду им отслабват тяхната геополитическа позиция в сравнение с надигащите се сили от вътрешността на европейския континент и от Северна Америка. Материалните и стратегическите разходи за продължителна война в Нидерландия и в германските провинции през ХVI и ХVII в. изтощават иберийската сила, а холандското превъзходство започва да залязва в края на ХVII в. за сметка на британското превъзходство по море и на превъзходството на съседна Франция по суша. Когато в средата на ХVIII в. димът от сраженията се разсейва, Великобритания и Франция се утвърждават като единствените останали претенденти в борбата за имперско господство.

Презокеанското съперничество за колониални владения между двете империи расте и се превръща в конкуренция за господство над самата Европа, преди в началото на ХХ в. да се превърне в коалиция срещу една нова европейска континентална сила, която неслучайно влиза в глобалното колониално съперничество Германия. Европа излиза от последвалите две световни войни опустошена, разделена и деморализирана.След 1945 г. голяма евразийска сухоземна сила, Съветският съюз, успешно укрепила се в географския център на Европа, демонстрира достатъчна самоувереност подобно на Монголската империя седемстотин години по-рано да се впусне в експанзия дори още по на запад.

Междувременно, от другата страна на Атлантическия океан Съединените щати успяват да развият своя индустриален и военен потенциал в комфортна географска изолация от разрушителните континентални и имперски съперничества в Европа. Намесата на Америка в двете световни войни от първата половина на ХХ в. е от решаващо значение, за да не се позволи на германската сила да получи надмощие в Европа. При това САЩ са пощадени от безпрецедентните разрушения и от кръвопролитията в Европа.

Завидното икономическо и геополитическо положение на Америка в края на Втората световна война и осигурява глобално превъзходство. В резултат от това последвалата американско-съветска Студена война ускорява възникването на един предефиниран трансатлантически Запад, зависим и доминиран от Съединените американски щати.

Америка и останалите независими части от Европа обединени от общата цел да удържат агресията на Съветска Русия и основаващи се на сходни политически и икономически системи, а следователно и свързани с обща идеологическа ориентация стават геополитическото ядро на преначертан атлантически свят, зает със задачата да гарантира защитата и оцеляването си пред лицето на евразийския китайско-съветски блок.

В сферата на сигурността тази връзка е институционализирана със създаването на трансокеанския съюз НАТО, а Западна Европа, стремейки се да ускори следвоенното си възстановяване, се интегрира икономически чрез създаването на Европейската икономическа общност, която по-късно прераства в Европейски съюз. Но въпреки всичко, продължавайки да бъде уязвима за съветската сила, Западна Европа почти формално се превръща в американски протекторат, а неформално зависи изцяло от САЩ в икономически и финансов план.

В рамките само на около четири десетилетия обаче същият този трансатлантически и ангажиран с отбраната си Запад изведнъж става глобално доминиращ. Имплозията на Съветския съюз от 1991 г. като следствие от случилото се само две години преди това разпадане на съветския блок в Източна Европа е причинена от комбинация от социална умора, политическа неспособност, идеологически и икономически провал на марксизма и успешна западна външна политика на военно сдържане и мирно идеологическо проникване. Непосредственото следствие от това е краят на продължилото половин век европейско разделение.

В глобално отношение краят на европейското разделение също така е начало на възникването на Европейския съюз като могъщ финансов и икономически (а потенциално дори и военен/политически) генератор сам по себе си. Така, чрез обединението на Европа, все още геополитически здраво свързана със САЩ по това време единствената световна военна свръхсила и същевременно най-иновативната и богата световна икономика, атлантическият Запад в навечерието на ХХ1 в. изглежда готов за лидерство в една нова ера на глобално превъзходство.

Финансовата и икономическата рамка на това глобално превъзходство вече е налице. Дори по времето на Студената война атлантическият Запад, благодарение на своята капиталистическа система и на изключителния динамизъм на американската икономика, има изявено икономическо и финансово предимство пред своя геополитически и идеологически антагонист Съветския съюз.

Следователно, независимо от сериозните военни заплахи, пред които се оказват изправени, атлантическите сили успяват да институционализират доминантната си позиция в глобалните дела чрез мрежа от нововъзникнали, сътрудничещи помежду си международни организации, каквито са например Световната банка, Международният валутен фонд и ООН, и така да изградят глобална рамка за трайното си превъзходство.

Идеологическата привлекателност на Запада също нараства през този период. Западът успява да наложи своята атрактивна визия за човешки права в Централна и Източна Европа и по такъв начин да постави Съветския съюз в състояние на идеологическа отбрана. Към края на Студената война Америка и западният свят се свързват вече повсеместно с глобално привлекателните принципи на човешко достойнство, свобода и просперитет.

При все това, независимо че атрактивността на Запада е по-голяма от всякога, непосредствено след Втората световна война географският обсег на неговия контрол всъщност се е свил значително. Западните имперски сили излизат от Втората световна война сериозно отслабени, докато придобилата господство Америка отхвърля имперското наследство на своите европейски съюзници. Президентът Рузвелт не крие убеждението си, че американският ангажимент към освобождаването на Европа по време на Втората световна война не включва възстановяване на колониалните империи на Великобритания, Франция, Холандия, Белгия или Португалия.

Принципното противопоставяне на Рузвелт срещу колониализма обаче не му пречи да следва хищническа американска политика, предназначена да извоюва изгодна позиция за Америка в ключовите страни, производителки на петрол в Близкия изток. През 1943 г. президентът Рузвелт заявява по не особено изтънчен начин на британския посланик в САЩ лорд Халифакс: „Персийският петрол е ваш, ще делим петрола на Ирак и на Кувейт, а петролът на Саудитска Арабия остава за нас“. Така започва болезненото, както се оказва впоследствие, въвличане на Америка в живота на този регион.

Краят на европейските империи в още по-голяма степен е продукт на нарастващото раздвижване на колониалните им поданици. Националното самоопределение се превръща в техен боен зов, а съветската идеологическа и дори военна подкрепа за тези региони прави репресиите там прекалено скъпоструващи. Новата политическа реалност диктува неизбежното разпадане на старите колониални империи на европейския Запад. Британците мъдро се оттеглят преди да бъдат накарани насила да го направят от Индия и по-късно от Близкия изток (макар и след религиозно и етническо насилие, довело до колосална човешка трагедия в Индия и до ожесточен израелско-палестински конфликт, който продължава да тормози Запада в Близкия изток).

Следвайки съветите на САЩ, те напускат полудоброволно и своите колонии в Африка. Холандците решават да останат в Източните Индии (Индонезия) и да се бият и се провалят. Същото се случва и с французите в две кървави колониални войни, първо във Виетнам, а после и в Алжир. Португалците се оттеглят под натиск от Мозамбик и от Ангола. По такъв начин географският периметър на Запада се свива, макар че неговото геополитическо и икономическо превъзходство нараства, най-вече благодарение на разширяващия се глобален обсег на американската културна, икономическа и политическа сила.

В същото време скрито от публичния поглед поради мъглата на Студената война се разгръща една още по-фундаментална промяна в глобалното разпределение на политическата и икономическата сила. В последна сметка тя поражда нова йерархия в международната система, която се проявява по-ясно за пръв път като следствие от финансовата криза в края на 2007 г. Тази криза отчетливо показва, че справянето с глобалните икономически предизвикателства днес изисква потенциала не само на единствената световна свръхсила или на Запада като цяло, но и на държавите, които до този момент са смятани за още неподготвени за участие във вземането на глобални финансово-икономически решения.

Практическото адаптиране към тази нова реалност започва през 2008 г. с приемането на новите членове от Азия, Африка и Латинска Америка в Г8 до този момент един изключително западен клуб за вземане на икономически решения и с трансформирането на този тесен кръг в по-представителния в глобално отношение Г20. Символно важен за тази промяна е фактът, че най-значимите лидерски роли по време на първата среща на Г20 в Съединените щати през 2009 г. са поети от президентите на две държави: Съединените американски щати и Китайската народна република.

Съвкупният ефект от тези събития е налагането на една нова геополитическа реалност: системното изместване на центъра на тежестта на глобалната сила и на икономическия динамизъм от Атлантика към Пасифика, от Запада към Изтока.

Превод Кольо Колев

* От книгата на Збигнев Бжежински „Стратегическата визия. Америка и кризата на глобалната сила“, подготвена от ИК „Обсидиан“.

Мнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.