В десетката: Относно манталитета на българския книгоиздател
(Б. р. – Споровете за качествата на книгите, издавани у нас, за политиката на държавата и издателствата, обикновено припламват около панаирите на книгата. Статия с впечатления от Пролетния базар на книгата в сайта Аз чета предизвика бурна дискусия в блогове и „Фейсбук“. Следва полемичният отговор в блога на млада издателка.)
Следващите редове са коментар на материала „Панаирът на книгата и българското книгоиздаване”, чиито автор Димитър Панайотов сам прави забележката, че изразява мнението си от позицията на „наблюдател”. Абзац по-долу наблюдателността се превръща в явна назидателност и даване, едва ли не, на ноу-хау относно работата на българските книгоиздатели.
От една страна българите са склонни да представят мнението си по даден въпрос като компетенция по въпросния. Жалка черта, най-вероятно компенсираща комплекси, както и вроден „хейт”.
Въпреки че не познавам лично Димитър Панайотов, се съмнявам той да е представителна извадка от тази национална характеристика. От останалите му наблюдения по отношение на книжните панаири и базари, както и от явно богатата му читателска култура, става ясно, че Димитър е интелигентен млад мъж.
Оттам и моето недоумение. И желание за отговор. Умишлено ще се въздържа от коментар по отношение на споменатите както в положителен, така и в отрицателен контекст издателства, тъй като самата аз работя в такова и смятам да спазя професионална етика.
И така:
„Българският пазар е залят. Буквално наспамен от глупави, безсмислени, евтини, жълти, вампирски и какви ли още не книги, които просто не би трябвало да съществуват. Не е въпрос на това какво аз харесвам. Много от нещата, които никога няма да седна да чета, са качествени, достойни за уважение и хубави, но просто не са мой тип. Но не за тези книги говоря. Говоря за онези най-откровени боклуци, които просто не заслужават да бъдат издадени. А те са огромна част от книгите, които могат да се намерят на пазара.”
Зная, че страстните читатели, гениалните автори, творци, естети и други „наблюдатели” трудно правят разграничение между текста, съдържанието и идеята от една страна и понятието книга, от друга. Никога няма да се уморя да повтарям обаче, че книгата освен медия е и стока. Тя е пазарен продукт, който попада под същите тези икономически правила и потребителски предпочитания, които важат за всички останали стоки. На мнозина ще прозвуча цинично, но се опирам на непоклатими факти.
„Българските издатели буквално ни зариват с десетки книги, които никой никога няма да прочете.”
Всъщност, опитват се, подобно на всеки друг бизнес, да задоволят интересите на разнородната публика. Малките издателства обикновено се специализират в определени ниши, по-големите могат да си позволят да отговорят на различни предпочитания, а с „качествените” (слагам кавички заради субективността на понятието) си издания, да култивират и култура.
„Издава се де що има. Независимо от това колко е качествено и колко ще продаде. А това е една много губеща и неправилна политика”.
Да се издава „де що има” може да си позволи някой, за когото книгоиздаването е скъпо платено хоби. Или някой, който пере пари. Не отричам, че подозирам поне едно издателство в последното, но тъй като не разполагам с преки доказателства, слагам точка.
„Българските издателства трябва да се научат какво, кога, как и защо трябва да издават.”
Смел съвет. Какво, кога, как и защо са въпроси, на които българските издателства отговарят с опит, усет, при налични средства и с маркетинг. И не напоследно място – с голяма доза риск. Книгоиздаването не носи големи материални приходи, но за сметка на това разходите са гарантирани.
„Разбира се, с голямото качество идват и големите цени. Абсурдните цени. Недопустимите цени.”
Отправям лична покана към Димитър да заповяда в представляваното от мен издателство и да му направим калкулция на разходите за едно заглавие (тематика, жанр, физическо изпълнение) по негов произволен избор. Ще си поговорим за авторски права, хонорари на редактор, коректор и дизайнер, за печат, цена на хартията, реклама и PR, ДДС. Само за основните неща, без да навлизаме в подробности.
Между другото, към края на „Панаирът на книгата и българското книгоиздаване” авторът показва, че до голям степен си обяснява от какво се формира една корична цена. Парадоксално е, че въпреки това вижда „недопустимост” на ценообразуването.
„С минимална работна заплата под 300 лева това са едни безобразно надути цени. И после се чудим защо в България много малко хора купуват книги. Аз пък ще кажа точно обратното – като се има предвид колосалните за нашето общество цени на книгите, това, че толкова хора все още влизат в книжарниците, е нещо, с което трябва да се гордеем.”
С минимална работна заплата под 300 лева може би малко хора влизат в книжарници, но за сметка на това заведенията са пълни. Тези, в които се слуша определен стил музика, направо се пръскат по шевовете. Посягането към една книга на последно място е свързано с финансовата възможност на българите. Културата на четенето – това е друга тема. Целенасочената държавна и медийна политика, която НЕ работи за тази култура, а тъкмо обратното – трети въпрос.
„И най-фрапантният случай, за който се сещам – „Под купола“ на Стивън Кинг. Една книга. Разделена на две. За обща цена от ЧЕТИРИДЕСЕТ И ОСЕМ ЛЕВА. Ей на такива издатели им пожелавам да фалират и да ровят по кофите, за да продават хартия на килограм. Извинявам се за силните думи, но не може да правиш такава свинщина в държава като България, при това – без да предлагаш нищо, което да оправдае цената.”
Подобен вид „свинщини” най-рационално могат да се обяснят с обема (в превод) на заглавието. С ергономичността на отделните томове. Допускането че книгата е разделена на две заради печалбарство, е комично. Пожеланията към издателството – меко казано груби и лишени от малкото, но все пак значително въпросче: „Зная ли аз, какво представлява професията на тези хора?”
„Няма да подхващам темата за това как някои издателства мачкат преводачите,защото не съм лично запознат. От достоверни източници и познати съм чувал обаче, че българските издателства буквално се гаврят с родните преводачи – ниски хонорари, пришпорвания, лоши условия, кратки крайни срокове. И после се чудим защо някои от преводите ни са на такова ниво.”
Всяка монета има две лица. Ще допусна, че лицето, с което се е запознал Димитър, е това на преводачите. Аз няма да описвам гледната точна на издателя, за да избегна субективизма. Но – хонарарите, условията, скроковете и всичко останало са неща, които подлежат на договорка между двете страни. При несъгласие или недоволство всяка една от тях може да се ориентира към друго издателство, съответно – към друг преводач.
„Кажете ми, сериозно, какво би накарало един редовен читател да влезе в книжарницата и да си купи книга за 20+ лева? При положение, че в момента можеш да си вземеш от Amazon прекрасен четец за около 200 лева, да отвориш Читанка или, ако знаеш английски, някой чуждестранен сайт и да имаш безплатен, макар и пиратски, достъп до повече книги, от колкото можеш да прочетеш за 10 живота напред…
Ето един проблем, който тепърва ще се задълбочава – масовото пиратство на книги у нас,заради все по-развиващите се електронни технологии. И, казано честно, не виждам и една основателна причина, освен някои морални задръжки, която да спре масовия читател да започне с тази пагубна практика. За Бога, родни книгоиздатели и политици, моля ви – дайте ни тази причина!”
Не ми приляга да отговарям в името на бог, защото съм атеист, политиците си знаят. Като човек, занимаващ се с книгоиздаване в България, но и като човек, следящ световните тенденции, ще си позволя да цитирам президента на Европейската книгоиздателска фондация Фъргъл Тобин, който впрочем беше поканен от Асоциация Българска книга по повод тазгодишния пролетен базар на книгата:
„Тенденциите в книгоиздаването ни карат да говорим за “readers” и “booklovers”. Първите предпочитат практичните и лесни решения, вторите обожават допира и уханията, както и книжния домашен интериор.”
От блога Удивителна