Доц. Искра Баева: Има увлечения по национализма тип „Божидар Димитров“

Балканите вече на са барутен погреб, твърди историкът

baeva1.JPGДоц. д-р Искра Баева преподава История на най-новото време и История на Централна Европа след Втората световна война в Софийския университет „Св. Климент Охридски“.
Родена на 12 януари 1951 г. в София. Завършила специалност история в СУ. Специализира в Полша. Член на ФС на Историческия факултет. Автор на статии в печата. Член на Изпълнителното бюро на БСП по времето на Жан Виденов. Беше предложена от БСП за участие в комисията по досиетата, но отказа.

– Доц. Баева, как българската историография вижда “другия” на Балканите?

– Българската историческа наука има различно отношение към съседите си на Балканите. Тя еволюира. Традиционната националистическа историография представя съседите от гледна точка на България, на българските национални интереси. Известно е, че Балканите имат твърде голяма история, която им тежи и възпрепятства взаимоотношенията между страните. Традиционно, страните от региона са в постоянна борба помежду си и никога не са обединени. Това прави цялата балканска историография ориентирана към националния поглед. Причина за нещастието на народите, а всички народи на Балканите са нещастни, се търси в злата воля на съседите. Така че образът на съседа на Балканите е почти винаги негативен. Конфликтите продължават и в ново време – след Втората световна война. Гърция и Турция спорят за Кипър, Югославия е прогонена от Източния блок, Албания напуска доброволно, Румъния заема особени позиции. Целият регион остава доста разделен до края на 80-те години, всяка държава действа самостоятелно, търси външен защитник и като цяло историографията е враждебна спрямо съседите. Съседите са повече конкуренти и противници, отколкото партньори, с които могат да се постигат някакви общи цели.

– Това продължава ли и в наши дни?

– Годините на прехода след 89 г., след рухването на съветския държавен социализъм, изиграват положителна роля що се отнася до образа на “другия”, но за съжаление не за целия регион. За страни като България, Румъния, Албания той донесе позитиви, но за държавите от бивша Югославия дойде най-голямата трагедия от световните войни насам. Българската историография по-скоро съчувства на сърбите в процеса на разпадане на Югославия. Но симпатиите са донякъде разделени между сърбите и хърватите – хърватите като съюзници на България в предишните войни. Но като цяло на Балканите може да се забележи процес на преодоляване на многолетните негативни нагласи. Постепенно започва по-голямо сътрудничество между държавите, провеждат се взаимни конференции. Но има и въпроси, по които все още не може да се постигне консенсус. Българи и македонци по никакъв начин не могат да се разберат относно това кога и как е възникнала македонската нация. Други спорни моменти са и Междусъюзническата война, Световните войни. Така че българската историография изживява един дълъг период на приспособяване към новите условия.

– След 89 г. можем ли да говорим и за един по-голям плурализъм в историческите изследвания?

– Съществува голям плурализъм в историческите виждания . До 89 г. имаше политически императив за това как трябва да се описват историческите събития, но в 21 век не можем да си говорим за подобни неща. Днес част от историците защитават традиционния балкански национализъм, националната гледна точка на преден план.

Други пък, средното поколение историци, се увличат от национализма тип “Божидар Димитров”. Той е медийният историк, който е в основата на това специфично националистическото говорене за история. Тази линия се поддържа и от сензационните открития на някои археолози, като акцентът е повече върху сензационни, отколкото върху открития. Създава се образа на българите като първите европейци, най-големи и най-всемогъщи.

Има и един нов, трети прочит, който се опитва се да се разработва историята в балкански рамки, не само от национална гледна точка, имат се предвид интересите и ставащото в другите балкански държави. Този поглед дава нови възможности за интерпретация, като например близката и до мен теза, че повечето от проблемите на Балканите , “балканизацията”, се дължат не толкова на изоставането на местните държави и на късно родения балкански национализъм, колкото на преплитането на интересите на Великите сили. Те си служат с балканските държави, за да разрешават собствените си проблеми. Това е една друга, позитивна проекция на балканските конфликти. Голяма позитивна роля за преодоляването на негативните традиции играе и културата, като изследвания от типа на филма на Адела Пеева “Чия е тази песен”. Изследва се как една песен, която изглежда типично българска, се среща по всички краища на Балканите и всички народности е смятат за своя. Възможността на хората да пътуват, отварянето на страните показва, че общността между балканските народи е много по-голяма, отколкото сме мислели и, че различията са много по-малко.

– Можем ли тогава да говорим за някакво общо балансиране на балканската историография?

– Тенденцията е към балансиране на историческата наука в региона. Трябва да се търси златната среда между националната и чуждата гледна точка. Не трябва да се изпада нито в шовинизъм, нито да се избягва твърде много в чуждата гледна точка, защото това предизвиква негативна обществена реакция. За да има общ прочит на историята, всеки две балкански държави трябва да се споразумеят по кризисните моменти от общата си история. Трябва да се започне от общността между балканските народи и постепенно да се върви към кризисните моменти. Но общото балансиране на Балканите не може да се отрече – то има геополитически причини. До 89 г. Балканите бяха граница на две противоборстващи се идеологии. От едната страна бяха Гърция и Турция членки на НАТО, от другата страна социалистическите държави. Това разделение предизвикваше интереса на Великите сили – Съветския съюз и САЩ. Това внимание продължи и след разпада на СССР – заради войната в Югославия. Но след последната криза в Сърбия бих казала, че регионът постепенно се нормализира и омиротворява. Балканите вече не се възприемат като геополитическо пространство, а като район, който постепенно се нормализира. Интересът на Великите сили се пренася на Изток и това е един от основните фактори, които благоприятстват преодоляването на противоречията между балканските народи. Противоречията са силни докато са подклаждани отвън, докато има сблъсък на интереси. Днес Балканите не са интересни, конфликта се премести на изток и района постоянно става все по единен. Всички страни или са членове на ЕС или водят преговори. Няма нито една държава, която да върви в обратна посока. А това няма как да не води региона в единство. Балканите вече не са барутен погреб и това е най-добрата предпоставка за написването на една обща история на Балканите.
– Не мислите ли обаче, че в името на новите по-добри отношения между балканските държави се премълчават някои важни факти?

– Не съм привърженичка и не съветвам историците да скриват противоречията и конфликтните точки. Те са много. Много войни са водени на Балканите, много кръв е пролята. Това е историята, каквато е била, тя трябва да се напише, но от тази история трябва да се почерпят изводи, за да не се стига до такова разноречие, такова неразбирателство, че да има до нови войни. Повече контакти и по-малко войни, това е посланието, което съвременната историография отправя.

– А ако трябва малко да се ограничим в българските учебниците по история, как те представят съседите ни? Вие сте участвала в писането на много от тях, можем ли да говорим за някакъв шовинистичен тон?

– Да, аз съм участвала в учебника за шести клас, в двата учебника за единадесети клас, в учебника по обща история за десети клас, който доста напомня по съдържание новия френско-германски учебник. Проблемът при учебниците не е, че изграждат негативен образ на съседите, а по-скоро, че образът на съседите липсва. Това според мен се дължи на желанието да се избягват негативите. Това ми се струва обоснована стъпка. Първата стъпка трябва да е да се намали негативния потенциал на образа на съседите и впоследствия да се дава обяснение за дадени събития.
Но, разбира се, има случаи, когато образът на съседите не може да се избегне. Такъв пример са двете Балкански войни. Като наследство от Османската империя, населението на Балканите е твърде размесено и това няма как да не доведе до конфликти между новите национални държави. В Македония например – ябълката на раздора между балканските народи – има предимно българи, но и турци, гърци, албанци и евреи. Националните държави се стремят към колкото се може по-голямо разширяване и в дадената група население в Македония виждат гаранция, че имат право над цялата територия. Така се случва и Междусъюзническата война. Оттогава настъпва и най-сериозното разделение между балканските държави, оттогава Великите сили много по-лесно ги използват в защита на собствените си интереси. Тези моменти не могат да се премълчават, но трябва да се търси критика не само към външните сили, но и към самите държавни управници. И днес българската политическа класа например има навика да взема решения без участието на населението. Това е нещо, с което аз не мога да се съглася. Но, така или иначе, за момента преобладава премълчаването в учебниците. Следващият етап ще е на обяснението на спорните моменти по начин, който не стимулира изграждането на враждебно отношение към съседите като виновници за всички трагедии.

– По този начин не става ли въпрос за едно изопачаване на истината? Може ли без истина да се градят добри отношения?

– Вижте, няма съмнение, че задачата на историята като наука е да се изяснява истината. Историята е свързана с политиката и с национално-творческия процес и оттам средище на много митове. Митовете са необходими, аз не съм от тези, които ще кажат, че те са вредни – всяко национално съзнание е изградено върху някакви митове. Митовете имат определена обществена функция – да изграждат националното самосъзнание в едно дете. Но колкото повече това дете расте, толкова повече митовете трябва да отстъпват място на рационалното и в най-високата степен на историческите изследвания – университетите – митовете не трябва вече да присъстват. Те имат място в културата, в изкуството, но не и в науката. Митовете трябва да бъдат изучавани, истините да се казват. Но много е важно какво се прави на основата на тази истина. Самата истина е неутрална, едва когато се пренесе в обществото тя добива някакви характеристики – национални, идеологически, политически. За това е много важно как ще бъде използвана истината, а тя трябва да се използва, за да се обясняват трагедиите. Такава трагедия е и разпадането на Югославия. Важно е ние да обясним причините за това, за да не позволяваме на външните фактори да говорят за иманентна балканска неразвитост, жестокост и изостаналост. Истинските обяснения са исторически – етническите малцинства, неразрешаването на националните въпроси. Днес подобни проблеми виждаме и в Косово.

– Какви изводи могат да се направят тогава от балканските конфликти?

– Трябва да се изработи такъв механизъм на живот, че различието на малцинствата да не бъде проблем. Новата българска история също има нужда от подобни изводи относно третирането на малцинствата– да се изследват причините и реализацията на “възродителния процес”, новите проблеми – вече не толкова около турското, колкото около циганското или ромското малцинство. Мисля, че и двете наименования носят негативно отношение.

– България премълчава предимно кървавите моменти от миналото си. Това не може ли да се счита за форма на държавнически нихилизъм и предателство към безспорните български малцинства в Турция, Гърция, Сърбия и Албания, които съвсем не срещат толерантно отношение отстрана на местните власти, а същевременно липсват и в българските учебници по история?

– Аз имам впечатление, че в годините на прехода по-скоро се събуди интересът към българските малцинства, включително тези в Румъния, в Молдова и т. н. Създаде се Агенцията за българите в чужбина. Но ситуацията е доста сложна, трябва да се намери някакво сечение между защитата на българите по света и добрите отношения със съседните държави. Не може да се действа само в едната посока. Но аз нямам чувството, че въпросът е премълчаван, просто се търсят различни пътища за неговото решаване.

– Как ще коментирате, че в учебниците тотално липсва борбата за Македония между местното население, Гърция и Сърбия. Гръцки андарти тогава издигат девиза “българин да не остане”, но за това не се говори. Положително или отрицателно е едно такова премълчаване?

– Вижте, за това просто няма как да се говори в учебниците по история, там не може да се пресъздаде цялото историческор развитите на нашата страна. И без това македонското присъствие в българските учебници е твърде силно. Разбира се то е силно и в българската история. Аз лично смятам, че заради Македония България е пострадала значително и това е нейн комплекс.

– Македония е пострадала още повече.

– Не знам, не мога да погледна от македонска гледна точка. Но, струва ми се че македонският въпрос е непропорционално силно поставен в българските учебници – много повече отколкото тракийският например. Специално случаят с гръцките андарти е твърде дребен и няма място в учебниците. Има много по-едри краски. Учебикът трябва да проследява само основната нишка на историята, той трябва да съдържа само това, което един завършващ средното си образование човек трябва да знае за пътя на българите. Всяко допълнително натоварване пречи на разбирането на основната тенденция. За това смятам, че андартите са проблем, който присъства в историографията, но бе бива да присъства в учебниците.

– Да, но когато в учебниците по история не става дума и за случаи като българите от Западните покрайнини например, как можем да очакваме бъдещите поколения изобщо да се интересуват от тях?

– Според мен, така или иначе, голяма част от българите от Западните покрайнини вече са изгубили българското си самосъзнание. И понякога дори за тях говоренето, че са българско население, не е особено продуктивно. Не можем да кажем, че от двеста хиляди българи в Западните покрайнини са останали двайсет хиляди заради геноцид или нещо такова. Останалите просто са се асимилирали по естествен път. Етническото самосъзнание е индивидуален въпрос.

– Но без сигнали от българска страна, етническото самосъзнание на тези хора може безвъвзвратно да се промени?

– Според мен до голяма степен този момент вече е отминат, особено в такива държави като Гърция, където и в рамките на Студената война гръцката държава провеждаше националистическа политика спрямо това население, не му позволяваше да изявява българско самосъзнание и това беше съпроводено с елементи на преследване. Днес ние трябва да казваме историческата истина, но не можем насила да накараме това население да се чувства българско. То само трябва да избере. Това се отнася и до малцинствата в България, те сами трябва да решат дали се чувстват българи. Според мен по този начин трябва да се реши и въпросът с тези, които се чувстват македонци. Аз не съм от тези, които смятат, че това е национално предателство.

– Да оставим ОМО. Хората в Западните покрайнини отдавна са избрали – те се чувстват българи и това е изключително лесно доказуемо. Защо държавата мълчи, защо учебниците мълчат?

– Не, там има български културен център, изпращат се учебници. (Б. а. Българския културно-информационен център “Цариброд” в Босилеград, който действа предимно заради силите на местния българин Иван Николов.) Българската държава съдейства българския език да продължава да се изучава. (Б. а. – 2 часа седмично.) В Югославия те винаги са имали правото да се наричат българи, докато това не е било така в гръцка Македония, дори в македонската република. Така че българите от Западните покрайнини са по-скоро привилигировани.

– Можем ли обаче да сравним привилегиите им с тези на ромското малцинство у нас?

– Не, вижте, циганското население е паразитиращо. То няма стремеж към образование, а историческите перспективи пред България са да стане циганска държава! Ако ние не съумеем да накараме тези цигани да са отговорни към себе си и към държавата, в която живеят, просто сме загубени. Има прогнози, че българите ще са малцинство през 2015 г. Представете си тогава 2050! Ако циганите са мнозинство и продължават да живеят по този паразитиращ начин България е загубена. Аз нямам анти-циганско настроение, въпросът е циганският елит да разбера каква е неговата задача. Тяхната роля е не да вземат пари оттук-оттам, а да трансформират циганите от паразитиращо състояние в отговорно. Те са част от тази държава и трябва да бъдат отговорни граждани. Те трябва сами да направят това, ние отвън насила не можем. Те изобщо не са неинтелигентни, те са много интелигентни, имат потенциала да са отговорни, но просто нямат желанието и ценностната система за това.

ИнтервюМнения & Ко
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.