Mid-Summer Day или камъчета за мозайка
И така, мили читатели, навръх Еньовден, 24 юни, реших да ви напиша няколко реда от Вавилон, известен още като Ню Йорк. Докато София, Пловдив и Русе изгарят от жегата, тук температурите приласкават жителите на града в Сентръл Парк с чаша бяло вино или ледена бира.
Този ден винаги ми напомня за ония години (1960-1965) в Добруджа, когато лятната ваканция беше три месеца, от които два и половина трябваше да работим (всички деца) на дългите добруджански ниви (наричани “блокове”). Обикновено беряхме череши или кайсии в (социалистическата) овощна градина, яздехме предния десен кон от два чифта коне теглещи жетварка “Даринг” или косачка със същото име, гърбовете ни изгаряха от изпепеляващото лятно слънце, левия крак от глезена до коляното беше винаги в рани от хамутите на блъскащите се един в друг коне опъващи каишите на жетварката. Досадните конски мухи допълваха мизерията, като постоянно ни хапеха. Но при добър ден, ако сърпът на жетварката не срещнеше много камъни по пътя си, и не завалеше дъжд (който така много очаквахме, за да спрем да работим поне за 2-3 часа), можехме да ожънем 50-60 декара пшеница.
И винаги на 24 юни, моят имен ден, баща ми ми даваше шише гроздова в ръката. И докато яздех десния кон, трябваше да спирам и да почерпя с глътка ароматна кастелова ракия потъналите в пот жетвари, които (като в разказ на Йовков) правеха от ръкойките снопове, товареха ги на огромни каруци и ги караха в Смолница на вършачката. Ето така вървеше някога живота в Добруджа и летните ни ваканции означаваха много, много работа . Но от средата на август до 4-5 септември татко ни даваше всичките пари, които бяхме изкарали с брат ми, плюс оше една шепа банкноти от него, и ни пращаше във Варна “да си поживеем като хората”. И ние наистина го правехме.
Днес децата ни хабер нямат от аромата на онези години, за хубаво и за лошо. Синът ми Стефан видя за първи път жетварка “Даринг”, като го заведох в Историческия музей във Вашингтон, където всички тези чудни земеделски машини могат да се видят и днес. По същия начин баща ми се чудеше как така мога всеки ден да чета “Добруджанска Трибуна” в Ню Йорк и да знам какво става в Добрич…. Как се промени света за някакви си 30-40 години.
Тук 24 юни е Mid-Summer Day, пълен с магия и тайнственост, идващи от миналото. Докато пиша тези редове, кафенетата по тротоарите на Второ и Трето авеню се изпълват с народ, а Сентръл Парк прилича на Ноев ковчег, където хора и животни от всички раси, цветове, етноси и породи се спасяват от потопа на горещините. Почти всяка вечер има (безплатни) концерти на известни музиканти, а два пъти през юни Метрополитен Опера предложи два от шедьоврите си на хилядите почитатели на класиката, под открито небе, на голямата поляна северно от 72-а улица в Сентръл Парк. Идват хората към 6-7 часа вечерта, носят си бутилка вино и малко сирене за мезе, сядат на тревата, в 8 представлението започва, И така до 10.30 вечерта всички се отдават на магията на Верди или Пучини, забравили за всекидневното бъхтене и правенето на пари. На много пари.
Ако има нещо наистина уникално в Америка, това са музеите й. Не че няма хубави музей в Париж, Лондон, София или Мадрид. Но може би поради късата си история американците “наваксват” изгубеното време с великолепни храмове на историята и културата, които магнетично привличат милиони хора. Повечето от музеите са безплатни. Входната такса на Метрополитън Мюзиъм в Ню Йорк стана $20, но ако сте студент и кажете, че нямате пари, можете да влезете и за 2 долара. Колкото имате, толкова. В “Гугенхайм” и МОМА (музеят за модерно изкуство) трябва да се плати, но видяното си заслужава парите. Във Вашингтон обаче повечето от музеите са безплатни и не случайно винаги са пълни. Особено с деца и млади хора.
Сигурно ще кажете: ”Богата държава, налива много пари в културата…” И да, и не. Повечето от парите с които се издържат културните институции, университетите и болниците са от частни дарения. Годишно американците – богати или не – дават от джобовете си за благотворителни цели средно около 700-800 милиарда долара. Да, правилно сте прочели – милиарда, не милиона. Няма друг такъв народ по света които да дава така много, така щедро за благотворителни цели. Няма защо да припомням историята на Андрю Карнеги, на Бил Гейтс и Уорън Бъфет.
Когато си плаща сметката в ресторанта американецът проверява до цент дали сметката е точна и дали не го е преметнал келнерът. Два цента да му надпишат и ще последва скандал. Но, ако всичко е точно (а то винаги е), бакшишът е 18-20%. (Повечето сервитьори са от Мексико или Централна Америка и нямат заплати: каквото изкарат е от бакшиша…)
Мисълта ми беше, че малко са народите по света, чийто сърца – и джобове – са така широко отворени, когато става дума за дарения. Когато цунами помете Индонезия, Малдивите и Шри Ланка, обикновените американци събраха от джобовете си няколко милиарда долара и ги дариха на хората, изгубили всичко от водната стихия. Това ми напомня за Евлоги и Христо Георгиеви, които са нашите Андрю Карнеги и Бил Гейтс. Ако обаче ме попитате колко от новобогаташите на днешна България, тези, дето купуват автомобили за по 500-600 хиляди долара, отделят от скромния си залък, припечелен с толкова много пот на челото (като жетварите на Йовков) за стипендии на бедни, но талантливи българчета, не мога да ви кажа. Нямам такава статистика.
Но да не се отплесвам с неприятни сравнения. Искам да ви кажа, че в същото време малко са народите по света, които прахосват толкова много като американците. Прахосването е на държавно ниво (военният бюджет е също толкова милиарди годишно, колкото се дават и за благотворителност…) Прахосва се храна. Прахосва се бензин. Дори и в Аризона, където е вечно лято, маса народ кара SUV-ове, или както нашенци ги наричат джипове. Всяко SUV (от Sport Utility Vehicle) гълта 3 пъти повече бензин от нормална кола, но както в София, така и в Аризона е престижно да караш джип.
“По боклуците ще ги познаете” – по тротоарите на Ню Йорк се изхвърлят напълно годни за употреба мебели, телевизори, детски играчки, велосипеди и какво ли още не. Гаражи, мазета и тавани са пълни догоре с вещи, които един ден се изхвърлят за неописуема радост на студенти и емигранти. Ако принципът “Сливи за смет” важеше и в Америка, страната щеше да е зарината в сливи, или поне сливовица, както казват братята сърби. Нейсе, би изрекъл Алековият герой. “Имат бол пари, прахосват…” Що не прахосват в Каспичан?
Странен град а Ню Йорк. Вървиш по Второ авеню, от двете ти страни огромни сгради на по 40-50 етажа, а между тях се сгушила малка църквичка, при това чиста, спретната и функционираща. (Българската църква в Ню Йорк има симптоми на дълго и мъчително заболяване, но това е друга тема позната от Ботев и неговото мнение за владиците). Там, където се пресичат 38-а улица и Второ Авеню, има малка дъскорезница. Така, има си банциг, триони и пили всякакви, бичат се дъски, талпи, реже се шперплат, столчета и масички се майсторят, а вероятно собственикът също “бичи” достатъчно пари, та бизнесът му да го има. До него, на една пряка, има обущар, може да ви поправи хубавите обувки “Бали”, ако нещо са се “уморили”. Или да сложи нова дупка на колана …
Манхатън изглежда на пръв поглед като един град, но всъщност е невидимо разделен на малки махали, където хората се познават един друг, услужват си, пият заедно кафе или бира в кварталните кръчми… Пазаруват години наред от кварталната бакалия (обикновено собственост на китайци или корейци), ядат години наред в същите ресторанти, сутрин мият тротоара (преди да е напекло слънцето) по същия начин както някога го правеха в стария Добрич или както Димитър Талев го е описал в “Преспанските Камбани”. И както вярвам, че и до днес го правят с калдъръмите на Охрид или Цариград. Каква смесица от 18-и и 21-и век – да си освежиш сутрин тротоара с маркуча… Да замирише на хладна вода от нагретия калдъръм… Има още общи неща между Охрид и Манхатън….
Една от разликите обаче е, че в Манхатън все по-малко се пуши. Когато преди няколко години кметът Майкъл Блумберг забрани тотално пушенето в ресторанти и барове, собствениците им почнаха да плачат горещо, а някои от моите познати българи (заклети пушачи) предрекоха крах на бизнеса. Вчера гледам статистиката в “Ню Йорк Таймс” по този въпрос: броят на пушачите е намалял с 19% само през последната година, а оборотът на ресторантите и баровете е скочил с 11%. Ето по това Ню Йорк и Нова Загора (или Охрид, или Истанбул) не си приличат.
Нещо повече, налагат се забрани на известни актьори и режисьори да показват сцени с цигари във филмите, които снимат. Който пушил, пушил… Димящи сцени с Чарлз Бронсън, Хенри Фонда или Пол Нюман (последния се пенсионира на 83 години миналата седмица) няма да се повторят с Брад Пит, Джордж Клуни или Никълъс Кейдж. Така поне пишат вестниците тук.
Едно от малкото места в Ню Йорк където все още може да се запали цигара, е Виенското кафене в мазето на ООН. Понеже територията на ООН не е подвластна на кметските забрани, част от дипломатите (предимно от арабския свят, от славянството или от чаровните Балкани) все още могат да се насладят на “цигарка с кафенце”. Една моя позната, красива, талантлива и млада българка, която работи в УНИЦЕФ, винаги иска да пием по чаша вино именно там, а не в Smoke Free ресторант, където е чисто и въздухът е свеж, но я няма атмосферата на Смирненски, пълна с “абсент” и синкав дим.
По този повод ми идва на ум следната случка. Преди 3-4 години, когато сегашният министър на външните работи на Русия Сергей Лавров (заклет пушач) беше още посланик в ООН, беше спрян в коридора до Виенското кафене – с димяща цигара – от един полицай. Последният му казва:”Господин посланик, много ми е неудобно да ви напомня, но има заповед на (генералния секретар) Кофи Анан да не се пуши в сградата на ООН. Плийз….” На което Лавров, прочут шегобиец, винаги много изискан, отговаря:”Кажи на твоя генерален секретар, че тази сграда е обща собственост на държавите-членки на ООН, а не на Кофи Анан” След което невъзмутимо си доизпушил цигарата. И запалил нова.
Когато докладвали случая на Кофи, той казал:”Сергей винаги е имал добро чувство за хумор. И пълна кутия с цигари!”.
Кофи не пушеше. Сергей – много. Двамата бяха едни от най-ярките личности, които съм виждал за 8 години работа в Ню Йорк. И със сигурност най-елегантно облечените.
Спирам тук, любезни читатели. Отивам да купя бутилка бяло вино, днес е Еньовден, имам гости и трябва да почерпя, както ме е учил баща ми, дядо Господин от Смолница, Добричко. Наздраве!
Искрено ваш,
Енчо Господинов