Свобода Бъчварова или прощаване с доня Фелисидад
в. Култура
Б. р. – В Бразилия почина на 87-годишна възраст голямата българска писателка и сценаристка Свобода Бъчварова. Коя всъщност беше тя? Преди 5 години на този въпрос отговори великолепният документален филм „По особено жесток начин“ (реж. Росен Елезов, сцен. Владимир Ганев). В памет на Свобода Бъчварова поместваме отзива на Пенка Монова за този филм от в. „Култура“, който всъщност представлява разгърнат портрет на писателката, наричана в Бразилия доня Фелисидад (щастие).
„По особено жесток начин“ е филм за съдбата на Свобода Бъчварова. От години в Бразилия при своята дъщеря и внуци, тя предлага своята страстна лична изповед от екрана. Започва с баща си Тодор Ангелов. Участвал в противоречивите борби за македонска свобода, движил се в кръговете на анархистите точно покрай атентата в „Света Неделя“, той бяга в емиграция.
Става част от антифашисткото движение и, вече екзекутиран, е обявен за национален герой на Белгия. Посмъртно е произведен в чин полковник. Там нейде още стърчи паметникът му и го честват. Да, не ценим ние хората си, оставяме това на другите. Особено тези, които преди смъртта са се шегували и пеели. И са прощавали предателството. Последните две неща не узнаваме точно от филма.
Коя всъщност е Свобода Бъчварова? Пише романи и оставя много филми като сценарист. „Литургия за Илинден“ и „Земя за прицел“ са само част от книгите й. Боже, какво заглавие – „Земя за прицел“! Не са малко и днес хората, които все още посочват тези две книги като най-значимото в нашата литература.
При филмите й положението е още по-утежняващо. Човек потръпва, само като им изброи заглавията. В автобиографичния „Между релсите“ на режисьора Вили Цанков (филмът веднага е награден във Венеция), тя всъщност е крехкото дете, което в Брюксел се разделя със своя баща антифашист. Както после се оказва – завинаги. Лицето на Маргарита Чудинова тогава съчетаваше за нас цялата безпомощност и уязвимост на детството.
В „Призованият не се яви“ (реж. Владислав Икономов) героят, бивш партизанин, се самоубива, като оставя предсмъртно писмо. В него твърди, че не е предател, без да посочва друг. Тук двусмисленото е, че накрая на филма истината, вече разкрита, е премълчана в името на идеала и любовта. Ето така стана всичко. Постепенно, неусетно някак се узакони, че митологизираният образ за съпротивата, предателството или подвига понякога е по-добър от чистата истина, по-красив е.
Някакъв нов патент родна благородна лъжа се появи на сцената, темпераментно оправдана и обоснована. Истината вече не ни носеше удовлетворение – много характерен щрих или симптом за времето, много точен нюанс. Всъщност от разкриването на предателството на майката в този филм е спасяван сина. На него трябва да му се спести мисълта, че не бащата е предател, а майката.
С други думи, младите трябва да бъдат пощадени. Ето, така мислеха тогава, така мислехме и ние. Срамувахме се от много неща, които бяха просто част от живота. От тях не биваше да се срамуваме, само да ги узнаем, това единствено би възвисило повече поведението на бащите. Не мога да твърдя, че и днес някой обича истината. Тя може да му е скъпа, но не я обича.
Бъчварова продължава да прави кино с най-добрите ни режисьори, представям си какво е била за тях. Божа благодат. Създава вещо кумирите и злодеите на времето си, прави ги плътни образи, те помагат по-лесно да бъде обяснен строежът на света в едни нови, странни, необичайни времена, които още не са се утаили. Дори ако прескочим един така добре сторен сериал като „На всеки километър“ (тя е един от сценаристите, наред с Павел Вежинов, Костадин Кюлюмов и Георги Марков), попадаме пък на новелата „Музиканти“ от „Случаят Пенлеве“ (реж. Георги Стоянов).
Великолепно хрумване, тънка ирония и ситуации с парадоксално чувство за хумор. Този усет към комичното клоква направо във веселието на „Опасен чар“ (реж. Иван Андонов) с Тодор Колев – нашенецът вероятно е най-тромавият покорител на женски кесии и сърца в света. Абсурдният комизъм на „Бързо, акуратно, окончателно“ (реж. Михаил Мелтев) с Кирил Варийски звучи днес още по-съвременно с гротескния си трагикомизъм.
Сякаш всичко е възможно в киното за сценаристката, сякаш всичко е по силите й. Тя се оформя като най-обилния митотворец на времето си, но на митове сложни, човешки, не богоборчески, митове нееднозначни. В тях показва усета си да не прави лесни обобщения и еднопланови внушения, да съчетава героичното и трагичното, жалкото и възвишеното с висок морален градус, до истински кипеж.
По нейния роман „Литургия за Илинден“ е направен един от най-хубавите български филми – „Мера според мера“ (реж. Георги Дюлгеров). Там си избира един герой, една гледна точка и ги използва за фина лупа към цялата вселена на Балканите.
Като художествен ръководител на един от творческите колективи на Киноцентър „Бояна“ Свобода Бъчварова оформя облика на българското кино в най-силното му време. Тя е редактор на „Авантаж“ (реж. Георги Дюлгеров), „Басейнът“ (реж. Бинка Желязкова), „Лачените обувки на незнайния войн“ (реж. Рангел Вълчанов) и какво ли не.
Във всеки стойностен български филм виждам нейната ръка. Освен това Свобода Бъчварова подпомага, окуражава, напътства, съхранява под крилото си най-талантливото и обещаващото. Според собствените си виждания. В този смисъл голяма част от това, което стана и става в българското кино, е и нейно дело. Както и в българското общество и култура.
В „По особено жесток начин“ сега тя ни връща към онова смутно време, когато, заразена с идеите на бащата, попада в ръцете на нашата полиция. Не говори за творчеството си. Тогава крехка, беззащитна, от инквизиции е спасена от самия полицейски началник, който засрамва сатрапите. След 9 септември 1944 този човек е съден от Народния съд и партията иска от нея да потвърди, че я е бил. За да има възмездие, за да се въдвори историческата справедливост, за да си дойдат нещата на мястото. И когато пред съда я питат дали е бита, тя казва „да“.
Не може да си прости до ден днешен и плаче от екрана. Обърнала се е към бога. Това е толкова красиво и внушително в Рио де Жанейро, дето синът на бога стои, разперил ръце над всички, изпил сам отдавна горчивата чаша.
Имахме нужда от този филм. Той е дело и на един от най-добрите сценаристи на българското кино Владимир Ганев, също потърсил душевен комфорт далеч от дома още в комунистическо време. Авторът на сценариите на „Трампа“ на Георги Дюлгеров, „Игра на любов“ на Януш Вазов“, „Бал на самотните“ на Иван Ничев, „Стената“ на Емил Цанев внесе изключително деликатен етичен заряд в българската кинодраматургия. В едно вече по-ново време, на бавноразвиващия се социализъм, се появи преждевременно развит герой.
Герой с нови усети, трепети, герой, най-фин тестер на всичко наоколо. Драматизмът на моралния избор бе изведен на ново, още по-високо ниво, защото бе изтръгнат от ежедневието в едни далеч по-кротки времена.Това е страшно трудно в изкуството, малцина го могат. В документалния филм „По особено жесток начин“ явно Ганев разговаря със своята героиня. Може би именно на него тя разказва всичко, оправдава се, обвинява се, усмихва се, очарова го.
А визията на филма е превъзходна – урвите на Бразилия се смесват с българските ридове, изпод латиноритмите блика българската песен, плод на властно музикално оформление. Сякаш се меси голямата глобална пита и трябва само да я търкулнем нанякъде…
Картините преливат, като маслени бои се стичат от екрана. Крехката, дребна жена, винаги хубаво облечена, пее за хубавата Яна (дадохме ли я на друга вера, наистина?) и това отприщва мощен хор от български песнопения. Внуците й стоят отчуждено до нея и едва ли става въпрос за конфликт на поколенията, по-скоро иде реч за друг поглед върху света.
Местните хора, за разлика от нас, й целуват ръка и я наричат доня „Щастие“ на техния си благозвучен език. Виждаме радостното й шествие по слънчевите улици. Но тя сънува все още баща си и се пита дали всъщност той не я е излъгал. Тирадата й е бурна, благородният й гняв се стоварва върху род и родина – „умрял е днес духът в България!“. Думи от един духовен водач в доброволно изгнание. Много изненадващо…
Това да ни го поднесат Свобода Бъчварова и Владимир Ганев, едни от най-толерантните, възвисени съратници на изкуството ни. За деца ли ни вземат? И то да прозвучи от Рио де Жанейро, мястото на най-големия карнавал в света.
Не знам за бащите, но има два вида майки. Едните, като детето им падне и нарани коленете си, му удрят шамар, та да се съпикяса. Другите го целуват по удареното място. И двата вида обичат децата си. След премиерата на филма в Дома на киното, пред препълнената зала, режисьорът Росен Елезов възяви, че Свобода Бъчварова е единственият човек в тая страна (коя?), преживявал истински катарзис.
Да преживееш катарзис обаче не означава само да съжаляваш за нещо, а да се промениш. Да простиш на себе си, защото без това не можеш да простиш и на другите, но не един път завинаги, а във всеки миг. И да не сменяш една безпаметна вяра с друга.
Дали е умрял тук духът? По места – да, на други – не. Тъкмо по време на премиерата на този филм, в България бе дошъл на поклонение Паулу Коелю. Нежен и мъдър творец, бразилец по съвпадение, той е писателят с най-голямо влияние в света днес. В същите дни течеше и прожекция на филма на Мика Каурисмаки „Бразилейриньо“ за самобитната бразилска музика „шоро“, тропкаше и световно първенство по латинотанци.
Да, Бразилия ни дойде на крака. В „Бразилейриньо“ един от героите споменава, че в тия трудни времена, когато човек е по-добре да бъде адвокат или лекар, той все пак е решил да стане музикант. У нас дори не е престижно да си лекар, та какво остава за другото.
И аз не съм адвокат на българския дух. Ала все пак си мисля, че съавторите на филма „По особено жесток начин“ – режисьорът, операторът и композиторът, само привидно предават микрофона на сценариста и героинята си. А спорят с тях с всеки кадър и звук тъкмо с майсторството си. От цялата полифония можем да доловим самоопровержението на това, което ни е внушавано.
Такова е и новото, модерно виждане за авторската позиция в едно вече не толкова назидателно съвременно изкуство. Самата камера не е духът на бащата, не е, разбира се, и българският дух, но тя сякаш репликира с визията си безмълвно всичко дочуто, произнесено, изречено, отсечено.
Иначе и аз даже знам, че някои неща се изговарят единствено с мечтата да бъдат опровергани. Всеки носи своите лични демони със себе си там, където е. Някои от тях не си струва да се възкресяват, те отдавна са мъртви. Други никога не са били и живи. Ако хората не се променят, то светът се е променил и наново трябва да бъде описан. Няма да споменавам какво коства това на някои тук – да издадат книга, да организират концерт, да направят филм.
Вероятно най-голямото достойнство на българския дух е именно в това – да не се възвести, а да бъде скромен и дори малко суров. Не му е лесно на духа, но това пък са неговите си перипетии. И сигурно ще се помирим с него, ако се помирим първо със себе си. В този смисъл пресегналата се през океана за плесница ръка приемам за подадена. Да, ние малко сме паднали, но вече се възправяме. Който последен го разбере, последен ще се смее. От радост.
Станаха много „да“-та. Но нека, когато наистина е „да“, да го изричаме с пълен глас, а не да продължаваме да крещим „не!“ от криворазбрани педагогически съображения. И така, без да искаме, да осъдим другите. Едно време на смърт, сега – на духовна смърт. И да престанем да се самоподценяваме, защото именно там е най-жестоката особеност на нашия национален дух.
От в. Култура