Наистина ли още ни управляват комунистите?
Отговор до позната
Позната по повод публикация в пресата ми писа: “Този материал според мен потвърждава схващането, че БКП не е преставала да ни управлява. След татковците, управляваха синчетата, а сега слугите на червената върхушка, които могат да си позволят лукса да създават подобни фондации…”
Този извод е направен от изявление на мултимилионерката Цветелина Бориславова, “приятелка на Бойко Борисов”, както я определят журналистите, във връзка с проучване на близка до нея фондация, според което, “за да сме щастливи, просто трябва да се настроим на тази вълна”. Наистина зашеметяващо е откритието на фондацията на Цветелина Бориславова, но не по-малко зашеметяващо е и заключението на моята позната от него, че БКП не е преставала да ни управлява.
Нерде Ямбол, нерде Стамбол!
Прочитайки го, в първия момент се смутих, че подобна плитка измислица има близо четвърт век след историческия поврат все още почва у нас, после изпитах жалост, че неглупави хора като моята позната се подават на подобни кръгли глупости, накрая реших, че на това явление не бива повече да се съдейства, отминавайки го с безразличие.
Твърдението, че 23 години след рухването на старата система у нас съществува все още потайно някъде някакъв митичен комунистически център, който в името на невъзвратимото минало и на собствения си някогашен статут дирижира и сега събитията, че зад всяко злодеяние и днес в нашата страна стои непременно по един бивш комунист, че щафетата от ръцете на задкулисните режисьори сега пък преминава в ръцете на техните деца, мислещи като тях – това твърдение за мен е най-малкото несъстоятелно. То е прекалено опростено, за да бъде вярно.
Аз се имам за политически грамотен, сравнително осведомен човек, но не ми е известно бивш член на политбюро, на централния комитет, на министерския съвет, на държавния съвет, сам той или лице от неговото семейство, да е станал след промяната преуспяващ милионер и още по-малко милиардер.
Известни са ми обратни случаи: продадоха просторните си апартаменти и ги замениха с малки,отдадоха вилите си под наем, децата им не направиха завидни кариери, а в политически план те самите масово напуснаха БСП, едни отречени от нея, други обидени й, трети, неодобряващи я. Познавах отблизо, напр., съпругата на многогодишен висш партиен функционер, заемал висши държавни постове. Тя, в миналото ласкана, ухажвана, преследвана, сега си отиде самотна, забравена, в материален недоимък.
Как да съгласувам тези факти с твърдението, че върхушката на БКП е замислила и е извършила промяната с цел да преобрази политическата си власт в икономическа като осъществи в свой интерес приватизацията и така се превърне в капиталистическа прослойка?
Ако това беше вярно,защо бившите ръководители на БКП не упражниха влиянието си върху новите ръководители на БСП да извършат бърза и ориентирана към тях и техните фамилии приватизация, а ги оставиха да се колебаят почти цели десет години (1989-1997), за да я предоставят накрая на СДС начело с Иван Костов?
А той – това е широко известно – извърши приватизацията по политически признак, предоставяйки държавните предприятия на приближени не на БСП, а на СДС. Косвено потвърждение на тези процеси можем да намерим в имената (ако искате,и във физиономиите) на свръхбогатите днес.
Отворете интернет, погледнете в жълтата преса, проследете съдебните тв репортажи – сред тях няма нито едно име, нито едно лице на човек от т.нар. комунистическа върхушка. Преди 23 години някои от тях (а подсъдните криминали като ги гледам всички) са били юноши, други младежи, трети млади мъже, и да са искали тогава те не са могли да са сред ръководния ешелон, как така сега ще принадлежат на някаква тайнствена, мистериозна, невидима комунистическа централа (в БСП е видно,че не са), като какви и в името на какво да са в нея?
Техният “топ списък” намирам публикуван във в.”Сега” (08.12.2010). Ето го: Цоло Вутев, Митко Събев, Иво Каменов, Марин Митев, Румен Гайтански, Сашо Дончев, Васил Божков, Иво Прокопиев, Цветелина Бориславова, Петя Славова (в миналото тя е била келнерка, красива, но келнерка). От тях с положителност знам, че член на БКП, но редови член, е бил Васил Божков, допускам такъв да е бил и Сашо Дончев, може би Иво Прокопиев. Е,и? Старата номенклатура има грехове, но те не са тези ,които им се приписват.
Със сигурност сред новобогаташите сега мнозина са бивши комунисти, но с още по-голяма сигурност много повече от тях са новооглашени антикомунисти. Ако според твърдението, на което аз възразявам, присъствието на едните в стопанския живот е конспиративен акт, на другите какво е, може би проява на вдъхновение свише?
И още, ако бивш комунист се отдаде на бизнес, а, знае се, бизнесът е същност на капиталистическата икономика с всичките й плюсове, но и с нейните минуси, този комунист, отдал на него цялата си воля, енергия, амбиция и интелект, остава ли повече комунист и защо? За да бъде полезен на работниците, да дели с тях и семействата им своето богатство или да предостави новопридобитото си имущество на комунистическа национализация? Подобен алогизъм, признавам си, не съм в състояние да проумея.
Съществуват две огледални тези – еднакво опростени и затова еднакво разминаващи се с действителността – за краха на комунизма. Едната – на фанатиците антикомунисти, другата – на носталгиците комунисти. Според първата, той е причинен отвътре от партийната номенклатура, която след като е изконсумирала комунизма, е решила в свой интерес да го замени с овластен от нея капитализъм.
Според втората крахът е причинен отвън чрез идеологически и икономически натиск, конспиративна дейност, подкупи, заговори. Не се изисква особена интелигентност, за да се види от пръв поглед, че двете тези, удобни като пропагандни конструкции, в съдържателен план изопачават реалностите.
Не изключвам в миналото да са били полагани усилия и от двете страни върху двата терена, но с тях да се обясни цялата същност на станалото е, меко казано, елементарно. Обществено-политическите процеси, макар и осъзнавани, обосновавани и осъществявани от хората, имат обективни социално-икономически предпоставки.
Комунизмът като идея от дълбоката древност до модерното време под различни форми и имена е израз на вроденото у човека влечение към социална общност, социална солидарност, социална справедливост. Обосноваван и мотивиран от Платон до Маркс, той придобива с течение на времето огромна притегателна сила върху мислите и чувствата на масите, интелигенцията и дори върху световния духовен елит.
Трагедията му е, че като практика се съчета в лицето на сталинския модел с руската обществена неразвитост, икономическа изостаналост, антидемократични традиции, пирамидална структура, управленска деспотия, национално подтисничество. Николай Бердяев пише за Ленин: “Извършва революция в името на Маркс, но не по Маркс” (“Извори и смисъл на руския комунизъм”, С.,1994,с.116).
И по-нататък: “Марксизмът, толкова неруски по произход и неруски по характер, придоби руски стил, източен стил /…/ Комунизмът създаде деспотична и бюрократична държава, призвана да господства над целия живот на народа, не само над тялото, но и над душата на народа, напълно в традициите на Иван Грозни и царската власт” (156). Михаил Бакунин го е казал кратко: “Свободата без социализъм е привилегия, социализмът без свобода е животинско съществувание”.
Така, вместо да приложи, упражни, развие и усъвършенства заложените в тъканта й принципи на човечност, свобода, солидарност, самоуправление, идеята за комунизъм беше деформирана под въздействието на негативното в руския исторически опит, изневерявайки по този начин и на позитивното, напредничевото в самия него.
В резултат тя, както се самозароди, така се и саморазруши като обществен строй под натиска на собствените си противоречия. Конспиративните обяснения, дори и когато в тях има едно или друго зърно истина, са разминаване с действителността, което обслужва тесногръди политически интереси и пречи да се извлекат трезви и обективни поуки от миналото.
В този смисъл можем да се съгласим с Ноам Чомски, неразколебал се в доверието си към левите идеи, когато казва: „Ако левицата е това, което традиционно означаваше, то тогава колапсът на болшевишката система е триумф за левицата, пред която се откриват възможности, погребани от тираничната система на 1917 г.“
*Проф. Тодор Абазов (1926 г.) е един от доайените на българската журналистика, публицист и дългогодишен преподавател, гл. редактор на сп. „Български журналист“ (1977 – 1990) и др., автор на книгите „Въведение в публицистиката“, „Случаят Йордан Василев“ и мн. др. Текстът е публикуван в личната му страница във Фейсбук.