Един легионер по пътя на маите

Георги Райков и Георги Лозев по пътя на маите. Снимка: Ален Бурдон

Б. р. – Георги Лозев е бивш легионер, настоящ рокер и вечен пътешественик. През 1996 г. постъпва във Френския чуждестранен легион, където служи повече от три години, но заради травма напуска редиците му. На него посвещава първата си книга “Аз, легионерът”. Установява се в Париж, където работи като охрана. Изпратен е за няколко месеца в Никарагуа, но те се превръщат в години и Георги и до днес живее там. Председател е на рокерския клуб “Los pistones”, с който всяка свободна минута яхва мотора си и отпрашва из джунглите на Централна Америка, защото както самият той обича да казва:

„Пътят е моят живот.” Фотографиите в книгата „По пътя на маите: в търсене на една изгубена цивилизация” (ИК „Сиела”) са дело на д-р Георги Райков – майстор зъботехник и магистър стоматолог, пътешественик, рокер и любител фотограф и на д-р Ален Бурдон – бивш лекар кардиолог на Първи чуждестранен полк на Френския чуждестранен легион, председател на дружеството на ветераните от Марсилия. Следва откъс от книгата.

Когато тръгнах с мотор през джунглата към най-южния град на маите – Копан, не знаех почти нищо за тази древна цивилизация. Видяното там дълбоко ме впечатли и сякаш ме накара да прогледна. Без дори да ги търся, следи, оставени от маите, се появяваха навсякъде по пътищата на Централна Америка. Буквално изскачаха изневиделица, а аз просто не можех да не ги следвам.Книгата, която държите в ръцете си, ще ви заведе на едно пътуване с мотор от Никарагуа до Гватемала в търсене на  тайните на този древен народ, чиито корени се губят в миналото, но чиято култура е оцеляла и стигнала до нас чрез странните йероглифи по паметниците на Копан и Киригуа. Ще обиколите и Мексико с автобус от Акапулко до Вера Круз, минавайки през Монте Албан, Ел Тахин и Теотиуакан. Неизбежно ще засегнем и темата за Календара на маите, но не за да се подготвим за края на света, а единствено и само за едно ново начало.

От няколко години живеех в Никарагуа и единственото, което бях чувал за маите бе, че не са успели да покорят племената, обитавали някога територията й. Можем само да предполагаме дали не са успели или са се страхували от невероятната верига от двадесет и пет вулкана,  пресичаща страната в близост до тихоокеанското крайбрежие. Всъщност много малко са сигурните факти за маите, повечето са просто теории и хипотези. Учените дори нямат еднозначен отговор защо изчезват безследно и изоставят градовете си. И до днес има запазени йероглифи, символи и диалекти, използвани от тях, но всеки път като попитам някой местен какво се е случило с маите, получавам един и същ отговор: “Само Господ знае!“

Централна Америка е изключително интересно място и въпреки че испанските конкистадори са се опитали да унищожат и потъпчат местната култура, в духа на хората се е съхранило нещо, което нито мечът, нито кръстът са успели да пречупят. Тези, които живеят извън големите градове, са запазили връзката си с природата и уважението към Майката земя. Те осъзнават по-добре от нас, “цивилизованите“, че сме зависими преди всичко от въздуха, който дишаме, от водата, която тече в реките и от храната, с която ни дарява плодородната земя. Тяхната мъдрост е проста и ясна, но ние,  заслепени от техническото развитие, считаме тези хора за “необразованото и изостанало население на третия свят”. Вместо да научим нещо от тях, им налагаме нашите виждания и ги гледаме отвисоко.

Прекарах първите си години в Никарагуа, постоянно критикувайки местните и невероятното им спокойствие и безотговорност, но постепенно разбрах, че аз съм този, който греши. Бях дошъл да нарушавам ежедневието им и да критикувам вечния отговор “Mañana” –  всичко ти обещаваха за утре, а утре пак за утре и така докато някой ден, точно преди да загубиш вярата си в следващия, утре най-сетне ставаше днес. За да оцелея при тези условия на работа, трябваше да се науча да запазвам спокойствие и да владея тактиката “маняна“. С времето започнах да приемам, дори да разбирам бита на тези хора, които за да живеят добре днес, оставяха колкото се може повече работа за утре.

Друг типичен отговор, с който трябваше да свикна с времето, бе “Si Dios Quiere”, което съответства на нашето “Ако е рекъл Господ“. Използва се за всичко. Например, уговаряйки точния час за бизнес среща: “Утре в два следобед в моя офис.“, винаги получавах потвърждение с “Si Dios Quiere”. И винаги, когато давах инструкции на работник: “Искам те утре в седем сутринта на работа!“, отговорът бе “Разбира се, но само ако е рекъл Господ“.

В първите месеци на пребиваването ми в Манагуа, този отговор ме дразнеше и провокираше до такава степен, че се взимах за Господ и понякога отговарях: “Не ако иска Господ, а ако Аз реша!!!“. С годините, започнах да помъдрявам и да осъзнавам божията сила, тъй като често падаше силен тропически дъжд и превръщаше улиците в реки, с което проваляше моите планове и решенията ми трябваше да отстъпят пред тези на Господ. Дори няма да споменавам ураганите, земетресенията и вулканите, които са постоянна заплаха в региона.

“Нецивилизованите хора от третия свят“ осъзнават, че не са господари на Вселената, а са просто част от нея, част от Хунаб Ку – върховния бог на маите.
Първият ми контакт с великата цивилизация, изчезнала безследно в края на X век, бе в Копан. Чух за този древен град от мой приятел от рокерските среди в Манагуа. Армандо ми спомена, че мисли да организира пътуване до северната част на Хондурас, където в близост до границата с Гватемала се намират останките на най-южния град на маите. Идеята му ме заинтригува и по стечение на обстоятелствата, аз потеглих преди него към това мистично място.
Всичко започна с едно обаждане от София в три през нощта:

– Шака, пристигам при теб да обикаляме с мотори, става ли?
– Става, нямаш грижи – отговорих без да осъзнавам какво ме питат, тъй като не се бях събудил напълно.
– А можеш ли да ме вземеш от Панама? Близко ли е?
– Какво? Панама ли? – започвах да се събуждам аз. – Не, напротив доста е далечко.
Затворих телефона и продължих да спя. В четири сутринта ново позвъняване от родна България прекъсна съня ми:
– Шака, а в Сан Хосе, Коста Рика става ли? По-близо ли е до теб?
– Да, оттам мога да те взема, само че сега ме остави да спя.
– Извинявай, обаче съм в туристическата агенция и купувам билета. За началото на март добре ли е?
– Добре е, добре е, хайде приятни сънища. Ти си с девет часа напред, но при мен е още  нощ.

Две седмици по-късно, стоях на летището в Сан Хосе, чакайки Георги Райков, мой приятел от юношеските години, който сега бе един от най-добрите зъболекари в София. Наричаше ме Шака като вожда на африканското племе Зулу – това ми бе прякорът от гимназията. През онзи период сериала “Шака Зулу” бе доста популярен.
Още ми беше странно да повярвам, че някой идваше да ме посети от другия край на планетата, просто ей така за купона. Онова среднощно обаждане ми се струваше като сън, но Гошето наистина пристигаше и то с една единствена цел – да пътува с мотор из Централна Америка. Аз имах мотор и половина, тоест един в изправност и друг, който се сглобяваше в момента. Надявах се до ден два да е готов за път и да можем да потеглим най-късно до седмица. Вече бях решил, че посоката ще е Копан. Откакто Армандо ми го бе споменал, този град на маите не ми излизаше от ума.

Пътувайки от Сан Хосе към Манагуа, споделих идеята си с Гошето и той веднага я одобри. Докато той поразгледа Никарагуа, се надявах моторът Honda Shadow 750сс от 1982-а да бъде готов и да тръгнем към Копан до седмица. Разчитах на опитен механик, който познаваше достатъчно добре мотора и вече един път му бе правил основен ремонт. Смяташе от два налични двигателя да сглоби един и да го направи като нов. Убедих Гошето, че всичко е наред и скоро ще потеглим. Бях забравил обаче за традицията “маняна“ и когато ме увериха, че на следващия ден моторът ще е готов, отидох да го пробвам, без дори да се замисля. Той обаче ни чакаше в импровизирания гараж все още на части.

– Hola – поздрави ме механикът. – Ей сега ще го сглобя, не се притеснявай. Вече го пробвах и запали. Ето виж.

Резервоарът още не бе поставен, но той наля бензин в карбуратора и даде контакт. Стартерът превъртя и моторът запали. Това бе добър знак, така че решихме да почакаме и да си го вземем още същата вечер.

Вярвах на механика, тъй като поддържаше и другия ми мотор – Honda Steed 600cc, с който неведнъж бях прекосявал територията на Никарагуа и Хондурас.
Въпреки че двигателят запали от първия път, Гошето гледаше с недоверие и механика и импровизирания сервиз. Неговият песимизъм започна да влияе на моя оптимизъм. В един екип е хубаво да има различен тип хора, за да се допълват. Нали се казва, че оптимистът е измислил самолета, а песимистът парашута. Такива бяхме аз и Гоше – доста различни, но обединени от една обща страст – пътуването с мотори.

Той е стоматолог, навлязъл в професията като зъботехник и  постигнал всичко с много труд, докато аз разчитах повече на щастливата си звезда и въпреки че също преодолях доста препятствия в живота си, предпочитах риска пред монотонната работа. Така достигнах до поста си на директор във фирма, която поддържа игрални автомати. Животът ми често е свързан с риск и често е бил залаган на карта. Напуснах България преди повече от петнайсет години, прекосих Европа и част от Африка. По стъпките на Христофор Колумб, стигнах първо до Куба, а после и до Централна Америка и сега се подготвях за първото си голямо пътуване с мотор към град на маите. Бях щастлив, че истински приятел от “доброто старо време“ ще сподели с мен това приключение.

Щом сложихме резервоара реших, че моите надежди ще се оправдаят и скоро ще потеглим. Десет минути по-късно моторът наистина бе сглобен и отново го запалихме. Насъбралите се наоколо зяпачи аплодираха и зачакаха да направя първата си обиколка с възкръсналата машина. Дори Гошето се обнадежди. Тъкмо щях да възседна “железния кон“, когато тръбичка на бензиновата помпа се спука и двигателят започна да прекъсва. Изгасих мотора и посочих локвата бензин под мен на разочарованите зяпачи.

– Не се тревожи, шефе. – успокои ме механикът. – Утре ще я запоим и всичко ще е наред. Елате маняна.
– Този мотор, няма да е готов утре. – заключи тъжно Гошето. Усещах, че има право, но все пак промърморих:
– Ще видим утре.

На другия ден Гошо отиде за риба, загубил надежда в мотора, докато аз с моя упорит оптимизъм се надявах да е готов. Разбира се, получих отговор “маняна“ и трябваше да се върна на следващия ден. Малко преди окончателно да загубя търпение, моторът отново бе сглобен, но след няколко обиколки загря от едната страна. Ауспухът на единия цилиндър бе почервенял. Механикът пробва да го центрова отново, провери карбуратора, но проблемът остана.

Отговорът “маняна“ бе единственото нещо, което получавах ден след ден. Трябваше да се примиря и да се съглася с факта, че този мотор нямаше да участва в пътуването. Отпуската на Гошето намаляваше и в крайна сметка тръгнахме само с един мотор – Honda Steed 600cc. Наподобявахме Че Гевара и неговият приятел Алберто Гранадо, както бяха показани във филма “Дневниците на мотоциклетиста”.

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.