Гръцката граница – заден вход към Европа
в. Ню Йорк таймс
На гарата в Александруполис небръснат и уморен на вид човек се е облегнал на тухлената стена, напичайки се на сутрешното слънце. Споделя, че името му е Зулифоар Бахт, че е на 38 години от Пакистан и че влакът, който чака за Атина, няма да пристигне преди следобед. Затова няма какво друго да прави освен да чака заедно с още десетина нелегални имигранти, които най-сетне са успели да влязат от Турция в Гърция през една от най-слабите граници в Европа.
Дългата 126 мили (202 километра, бел.ред.) граница между Турция, която не е в Европейския съюз, и Гърция, която е, се е превърнала в заден вход към евросъюза, което задълбочава недоволството сред страните членки на фона на увеличаващата се вълна от имигранти от страни в Близкия Изток, Южна Азия и Африка. Граничната полиция на ЕС – Фронтекс оценява, че огромна част от нелегалните преминавания през 2011 г. са станали през гръцко-турската граница. През последната година по данни на агенцията преминалите са над 55 000, което е със 17 процента повече от предишната година.
Приливът предизвиква напрежение в Европа до степен, че главният френски представител по въпросите за имиграцията, сериозно предложи да бъде построена стена по протежението на цялата граница. В Гърция един на всеки 20 души е там нелегално, при това в момент, когато страната затъва в дългове. Крайната десница трупа политически дивиденти от положението и все по-обичайни са случаите, в които въоръжени с ножове доброволни отряди изливат гнева си върху имигрантите.
Зариф Бахтири (28-годишен), жилав драматург с амбицията да стане режисьор, казва, че е избягал от Афганистан през 2006 г., когато засегнал властите, като написал и режисирал пиеса, критикуваща полигамията. Историята му е добре позната. Успява да стигне в Гърция, където е задържан, а после освободен и продължава пътя си, който го води в Италия, Норвегия и Швеция, а след това през 2010 г. обратно в Гърция, защото тя е била входът му към Европа.
Както и много други Бахтири е хванат в капана на тромавата гръцка система за бежанците, която е до известна степен резултат от отдавнашно правило на ЕС, което предвижда искането за убежище да бъде подавано в страната, през която имигрантът е влязъл. Това беше променено през януари 2011 г., когато Европейският съд за правата на човека постанови, че изпращането на търсещи убежище обратно в Гърция нарушава основните им права, защото гръцката система е пренаситена, а условията за живот – твърде мизерни.
Увеличаването на нелегалните имигранти в Гърция отключи подкрепа за крайно дясната партия „Златна зора“, която обеща да изчисти Гърция от чужденците, които влизат в страната нелегално. Дори основните партии в Гърция са предприели по-твърд курс, макар че усилията на управляващите да бранят границата в голяма степен са осмивани като нелепи.
Атина строи стена на стойност 7,3 милиона долара по турската граница, за да спре преминаванията през късия сухопътен участък между двете страни, но малко хора очакват потокът да спре. Европейската комисия отхвърли искането на Гърция да помогне във финансирането за строителството на стената, определяйки плана като безполезен.
Последната пречка на Гърция е долината на река Марица, започваща на север от турския град Одрин, някога столица на Османската империя. На юг от гръцката страна фермите понякога са опасани с бодлива тел и знаци, че по протежение на прашните пътища, граничещи с царевичните ниви, има мини. Селяните, които живеят покрай границата, разказват за имигранти, които идват откъм реката, преди да започнат дългия си път към Атина.
Последният пункт за повечето имигранти в действителност е Истанбул – кипящият от енергия турски град, който е като магнит за онези, които са вървели с месеци през пустощта на Афганистан, Пакистан и Иран.
Турция е критикувана заради нейните либерални изисквания за издаване на визи, което позволява на имигрантите законно да влязат в страната и да продължат нататък. Граждани на Казахстан, Киргизстан, Сирия и Иран са измежду много други нации, които нямат нужда от визи, за да влизат в страната. Веднъж влезли в Турция те делят пренаселени апартаменти и се опитват да си намерят работа и да спестят достатъчно, за да платят на каналджиите за фалшиви документи, с които да преминат границата.
Мустафа Мирзайе (18-годишен) и неговият приятел Хюсейн Резайе поправят мивка в претъпканото подземие на фабрика за дрехи. И двамата са от Афганистан – огромен източник на бежанци, опитващи се да достигнат до Европа. През последната зима те са вървели по 24 часа през мразовитите планини на Иран към Източна Турция. Сега работят странни и различни неща, за да се издържат докато продължат нататък. „Трудно е, но това е единственият ни избор“, казва господин Мирзайе. „Ще работя тук и ще намеря трафикант. Нямаме друг избор“.
Имигрантите в Истанбул често попадат в капана на зле платената работа, изкарвайки пари, с които едва покриват своите основни нужди. 17-годишен афганистанец на име Шамсола живее и работи в мръсен сутерен. Казва, че му трябват около 5000 долара, за да продължи пътуването си, въпреки че изкарва едва по около 250 долара на месец, които му стигат само колкото да си покрие разходите. „Истанбул е много голям и скъп град“, добавя Шамсола. „В момента имам 1500 долара, но те не са достатъчни за мен. Не искам да оставам в Гърция без пари. Там няма работа“.
Седнал в открито кафене в един от по-бедните квартали на града, контрабандистът Мустафа, обяснява как управлява бизнеса си. Той закарва по 16 души с ван от Истанбул до границата, където клиентите му вървят един час до река Марица, която преминават с гумени лодки. Той взима по 1000 долара на човек за тричасовото пътуване. На клиентите си казва да не се страхуват, ако бъдат хванати на границата от гръцка страна. „Казвам им да не се притесняват, защото гръцките власти не искат да ги депортират, а да ги регистрират и да вземат пари от ООН.
Понякога обаче пътуването е твърде тежко. Малък, но нарастващ брой хора, които са успели да влязат в Гърция, се връщат в Турция. По-рано тази година в един ветровит ден в Истанбул Мустафа и Али, двама 17-годишни бежанци от Афганистан, зъзнеха в парк край Мраморно море. Те успели да стигнат до Александруполис, но свършили парите и трябвало да се върнат в Турция.
Единственото, което имаха, бяха обувките, панталоните и тениските на гърба им. Бяха чакали с часове връзка с Истанбул, но такава така и не се появила. Без документи се страхуваха даже да напуснат парка и да потърсят помощ. Затова стояха до морето и мислеха какво да правят по-нататък.
БТА