Демоните на граничаря

Лъжа ли в романа си „Реката на смъртта”?

Предизвикан отговор по реплика на мой почитател, който ми писа, че в романа ми има неистини и че съм представил българина като злодей

Димо Райков (вдясно) с най-продавания френски писател Марк Леви. Снимка: личен архив

(Б.р. – Романът на Димо Райков „Реката на смъртта” (ИК „Хермес”) разкрива механизма на един особен вид престъпление на комунизма, което според автора и днес старателно се прикрива – стотици обикновени хора от бившия Източен блок, дръзнали да бягат на Запад и избрали да пресекат границата тук, вместо търсената свобода, са намерили смъртта си на граничната бразда – виж повече тук.)

Джакомо Леопарди, един от най-проницателните изследователи на общественото поведение, творил през 19 век: „Най-мразени са винаги тези,които са искрени и наричат нещата с техните имена. Това е непростим грях за човешкия род, който мрази не толкова злосторника или самото зло, колкото този, който го назовава. Така че злосторникът често получава богатство, почести и власт, а назовалият го е качен на бесилото, защото хората са винаги готови да понесат всяко нещо от другите или от небето, стига то да им е било спестено на думи.

Eто, появи се най-сетне и подобно мнение. И то не от анонимен, а от добре възпитан мъж, когото аз много уважавам. не само заради това, Ангеле, че си редовен мой читател,(…) но преди всичко като човек от сърцето на подобен сюжет, тоест бивш офицер от Гранични войски.

Всъщност случи се така, че учейки във Велико Търново, където имаше и военно училище, аз и досега се радвам на толкова много приятели бивши или настоящи военни.

И в скоби – някои от тях ми писаха с благодарност за романа, дори трима изявиха желание да ми разкажат още по-потресаващи, според техните думи, истории от подобен характер.

А един от тях направо ми каза, че след като е прочел моя роман, се е почувствал… свободен. Освободен от демоните, така се изрази, които досега са го били преследвали цял живот от битието му на граничар

Исках, много исках подобно мнение. Очаквах го.  И се радвам, че е от човек като теб, с когото можем да поговорим честно, по мъжки. И то пред моите останали читатели. Да, очаквах подобно мнение. Първо, защото то показва, че така или иначе, книгата те е развълнувала. И второ, защото искам да кажеш на всички на висок глас истината. Но не твоята истина, Ачо, а ИСТИНАТА! Ти си мислещ човек, убеден съм в това, затова и очаквам ИСТИНАТА.

Иначе хората от Малко Търново, които, според теб, казвали,че няма истина в романа ми, с изключение засега на един-двама, казват много хубави думи на баща ми за книгата!

Представяш ли си, в това наплашено от памтивека Малко Търново, което ти толкова добре познаваш, там си служил, там си работил, съпругата ти е оттам – та в това Малко Търново, захвърлено и оставено на самотек от същите тези, които от съвсем малки ни учеха, че хората оттатък границата са „мръсни капиталисти“, „турчоля“, „лоши хора“ … сега малкотърновци, които и до днес са така бдителни, когато видят чужд човек, че веднага, по навик и инерция от ония времена, търчат към милицията, пардон, полицията, да кажат добра дума за сюжет, който за тях толкова години е бил забранен!

За това се изисква едва ли не геройство, нали?… Това са хора, на които и кръвта им е заразена от страха от „ония“, които, мислят си те, макар и голяма част вече мъртви, все още ги наблюдават на мушката – та ние живеехме винаги с втълпявания ни от раждането страх, че всеки момент турците и американците ще ни нападнат, ще ни убият и тъй нататък…

Затова от същите наплашени хора да чуеш днес добра дума за роман, който бръква в душата им, показва, че все пак съм се докоснал до ИСТИНАТА.

Нищо не съм измислял в основни линии, някъде в детайла може да съм посгъстил нещата, но в основата – не! (…) Кое не е било истина, Ангеле – разстрелите по границата ли?

И сега ще ти кажа нещо – моят баща е жив, той знае тази история, той и аз знаем кога е станала, кой на него му е разказал и за много други такива истории, а и на мен…

Знаеш ли, Ангеле, че прототипът на моя главен герой, говоря за частта на сцената на убийството, тъй като главният ми герой Меркадо е всъщност образ на едно цяло погубено поколение, та прототипът на моя герой от сцената с разстрела, нарочно го повтарям това, е жив и здрав и до ден днешен и живее в един голям крайморски град, не в твоя… Много ще ми е интересно да се срещнем тримата….

Всъщност , Ангеле, ще ти кажа още нещо – когато работех върху романа, когато правех изследванията си, аз се натъкнах на такива случаи, на такива извращения от страна на някои граничари над тези невинни жертви, че все още съм потресен.

Голяма част от тях ги спестих. Защото и сега настръхвам… И защото моята цел не бе да правя българския граничар злодей, а да насоча въпросите си към тези, които са превърнали моя герой от едно чувствително момче, надарено с въображение, поет, в убиец… Разбираш разликата, нали? Това всъщност са за мен истинските злодеи, които и днес се крият, само съскат и гледат да ухапят чувствителния и надарен с въображение човек от засада…

Ти не може да не знаеш подобни неща? Неща, които архивите старателно прикриват, но все пак нещо се намира… И защото,макар и удивително безпаметен, народът ни все още пази спомена за онова време… Вярвам, че и ти ще имаш смелостта да споделиш онова,което си съхранил в паметта ти и не ти дава мира,убеден съм.

Знаеш ли, това, което най-много ми направи впечатление при представянето на романа ми преди по-малко от три месеца в България, бе оня СТРАХ, който съзирах в очите, дори в движенията на телата на българите.
Страх, страх, и пак страх…Немският писател Рот казва – няма страна като България, където днес да властва такъв страх!

Какво е това?  Как се живее с такъв и толкова страх днес, в 21 век?

Аз затова в интервюта казах,че, ако не живеех в Париж, нямаше да имам куража да предложа романа за печат. както, и без да правя четки на издателя си Стойо Вартоломеев, знаех, че само той може да издаде този роман.

Гледах преди време един филм по френската телевизия. За войната в Алжир, една срамна страница от френската история, която обаче французите продължават да разнищват. Главният герой бивш учител, мобилизиран, става страшен убиец.
Как би се приел такъв филм в България, например, за турското робство, в който българин да реже глави на турци…

Ти си военен човек, Ангеле, и знаеш,че на война е като на война – има жертви и изстъпления и от едната, но и от другата страна…

Когато свърши филмът, десетина капацитети го обсъждаха – нито дума срещу режисьора-алжирец. Той накрая стана, плаче, благодари – мерси, Франция,че вече живея толкова години тук, че никой не ме нарече неблагодарник, че си толкова толерантна…

А у нас?

Ето, ти ме обвиняваш, а си ми толкова верен читател, близък. Един друг бивш граничар пък ми вика, че съм бил платен от немците.

Аз, който живея от години една свързвайки двата края, но свободен, да се продам? Да, защото всички в България са свикнали да се продават…

Та, казва оня, Райков е голям писател, обаче е платен от немците. Ами, той изобщо не е чел романа, не е чел дори предговора. Там аз пиша, там критикувам и немците, че дори и днес според техните закони тези техни жертви се водят …престъпници.

Представяш ли си, Германия,един от стожерите на Европа днес, да продължава да води своите чеда, дръзнали да полетят към Свободата, за престъпници!

А този невеж и първобитен тип казва, че съм бил платен. Аз, ако бях платен, нямаше да направя този свой избор, този свой полет към Свободата на тези години, да причинявам толкова неприятности на семейството си…Но това вече е друг въпрос.

Всъщност основният въпрос, който разглеждам е този за ОМРАЗАТА! Кой, как и защо я е вселил така в българина, че и до ден днешен тя е толкова жилава и ни пречи, според мен, на първо място, да бъдем нормални хора.

Нима не виждаш, Ангеле, каква завист, каква злоба има между нас, българите, каква непоносимост? Нима не виждаш, че разговор като нашия в момента е толкова рядък? И как с такова озлобление ние ще станем нормални членове на Европа? Как ще живеем, как ще живеят нашите деца и внуци, Ангеле? Ето,за всичко това е моят роман, това аз разнищвам, а самият факт на убийствата е по скоро канавата, върху която търся отговор на тези въпроси.

Аз знам защо някои сега много скърцат със зъби. Защото аз се опитвам с този роман да разкрия тяхната тайна,тайната на кукловодите, които продължават да държат в плен моите сънародници и да правят така, че България днес е най-бедната и най-нещастната страна в Европа, с най-голямата липса на солидарност и съчувствие между хората й.

Ето, затова те не могат да ми простят и няма да ми простят. Защото аз разкривам механизма им на този пъклен сценарий, с който душаха нашето, на бащите ни, а и сегашното поколение…

Всъщност знам, Ангеле, че на този свят най-тежко е човек сам пред себе си да признае, че е сгрешил – а има ли безгрешен на този свят?

Но още по-тежко е да победиш демоните в себе си, да се очистиш от тях, да поискаш прошка, макар че формално не си виновен, просто такова е било времето, ония са се изгаврили с нас. Страшно е, когато изведнъж осъзнаеш, че цял живот си живял с илюзии, че без да знаеш, някой е бъркал грубо в душата ти, в най-съкровеното, че някой те е моделирал по свой образ и подобие, превръщайки те в послушно винтче…
Страшно е това самоизцеление и то е привилегия само на най-силните.

Но имаме ли друг изход?

Защо да наследяват нашите демони децата, внуците ни? С какво те са се провинили, та да изкупват нечията, пак повтарям,натрапена ни вина?

Ето, това, Ангеле, исках да разчовъркам в романа си, да потърся генезиса на тази Омраза, която ни прави животни в дадени мигове. Това е. А другото е от лукавого…

С малки съкращения от блога на Димо Райков

България
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.