Олимпиада! Ти си политика

в. Известия

На 27 юли започват 30-ите летни олимпийски игри. Лондон се превръща в столица на основното спортно събитие с четиригодишен цикъл вече за трети път, но за пръв път от 1948 г. насам. Което е важно уточнение. Защото летните олимпийски игри (за разлика от зимните) са получавали пореден номер, дори ако по обективни причини изобщо не е имало олимпиада.

В повечето случаи поради световни войни, когато на хората вече не им е до спорт. Нито пък обръщат внимание на олимпийския принцип, запомнен в леко пресилен вид от антични времена: по време на олимпиадите да бъдат спирани всички бойни действия.

В този смисъл е претърпяла крах самата концепция на новото олимпийско движение, възродено през 1896 г. от Пиер дьо Кубертен. Но Първата или Втората световна война са си твърде солидно обяснение за отклоненията от „античния“ императив.

А и никой не притежава достоверни данни за олимпийските игри в Древна Гърция – има само разкопки на спортни съоръжения и съмнително копие от едикт на римския император Теодосий Велики, забранил през 4 в. от н. е. спортните състезания, свързвани с езическите традиции. При това до ден-днешен се спори къде е била всъщност планината Олимп. Виждал съм вечно горящ естествен огън в Турция; в Гърция обаче не можаха да ми покажат такова нещо…

Пък и не е там въпросът. Олимпиадите стават арена на политически борби още преди световните войни. През 1908 г. на финландските спортисти е разрешено да участват в игрите със собствен отбор, но Финландия тогава е част от Руската империя и оргкомитетът им забранява да носят своето знаме, а руските спортисти не вземат участие в церемонията по откриването.

През 1920 г. в Антверпен не са поканени спортисти от Германия и от съюзниците й в Първата световна война – как да го наречем, освен политическо наказание? Пак през 1920 и после през 1924 г. в олимпийските игри не участват атлети от Съветска Русия. И нещата този път стоят още по-зле.

Правото на приемственост, съответно правото на Съветския съюз да бъде представен на Четвъртите игри не се признава, тъй като. . . е отказал да изплати дълговете на царска Русия. Колко „антично“ само! После признават съветската власт, но го правят твърде недодялано и поканата за олимпиадата от 1924 г. е изпратена чрез посредник; позакрепналото болшевишко ръководство, съзряло тук оскърбление, пренебрегва игрите.

През 1936 г. отново идва ред на Германия. В края на 20-и и началото на 21-и век се раждат много легенди за тогавашната олимпиада. Истината обаче е следната: режимът на Хитлер издига олимпиадата на ново, невиждано преди равнище, няма никакъв бойкот, американците пристигат… и губят отвсякъде (затова май плъзват и толкова легенди).

Борбата за преместване на олимпиадата от Берлин някъде другаде (споменават най-вече Испания, където управлява Франко) се води от шепа агресивни и политически ангажирани хора, организирали широко отразени в печата конференции в Париж и Ню Йорк. Напусто обаче. Олимпиадата се случва и хвърля във възторг Дьо Кубертен.

Точно тогава започва да се говори за „принципите на олимпийското движение“ – че не можело страна с тоталитарен режим да домакинства на олимпийски игри, че олимпиадите не можело „да приветстват“ и със самото си провеждане да рекламират държави „с неправилен режим“. Какво значи това – че се отхвърлят политическите принципи и се утвърждават чисто спортните?

Нищо подобно! Точно обратното. Олимпийските игри стават политически фактор. И няма как да не станат. Държавите започват да демонстрират мощта си чрез мощта на своите атлети. През 1936 г. чернокожите спортисти от САЩ искат да покажат в Берлин, че не са хора от второ качество, а спортистите от Третия райх – да демонстрират пред всички, че арийците хем бягат по.-бързо, хем скачат по-далеч и по-високо.

Не видяхме промени и в края на 20-и век. Бойкотът на олимпиадата в Москва през 1980 г. и ответният бойкот на олимпиадата в Лос Анджелис през 1984-а, а също тъй Игрите на добра воля (с олимпийска програма), организирани от прозорливия Тед Търнър – всичко това си беше чиста политика. А всъщност олимпиадата от 80-а отново повдигна нивото на игрите… Точно това обаче не биваше да се показва – и тъкмо от политически съображения. Изпращането на войски в Афганистан, както знаем днес, е нещо напълно допустимо, но само за „правилни“ режими.

И все пак свободата на печата си свърши работата: стотици хиляди американци и европейци, граждани на страните, бойкотирали 23-ите олимпийски игри в Москва, видяха новите стадиони, новия подход в изграждането на олимпийското село. Видяха и дискотеката след закриването на игрите, благодарение на която всички разбрахме, че Moscow, Moscow… не е нито антисъветска, нито русофобска песен, а си е парче съвсем в същия дух като речите на Дьо Кубертен, само дето една попгрупа може да си позволи да е аполитична, а МОК – по никой начин.

Не е там работата, че Лондон се опита да не акредитира Лукашенко, останал днес „без входна виза за свободния свят“; нито че гръцка спортистка бе прогонена от състезанията заради уж расистки изявления. Въпросът дори не е там, че МОК се налага да следва някакъв политически тренд – най-често ляволиберален.

Въпросът е, че олимпийското творчество, възродено от Пиер дьо Кубертен, поначало бе обречено да стане политически лост. В кубертеновата Олимпийска харта се казва например, че „всяка форма на расова, религиозна, политическа, полова или друг вид дискриминация спрямо страна или човек е несъвместима с принадлежността към олимпийското движение“. Значи ако в някоя държава има дискриминация, тя нарушава Олимпийската харта. Да я накажат ли? Как? Като нарушат същата харта по политически мотиви?

Накрая още нещо. Представянето на една олимпиада и „неофициалната“ класация по брой на медалите съвсем очевидно отразяват много точно мястото на всяка държава в света. Китай се бореше навремето за втора позиция по брой на медалите, с което потвърди, че уверено заема второ място сред световните сили. Сега вече оспорва първото. Нека погледнем и космоса. Ще видим твърде точно съответствие: САЩ са на първо място, Китай здраво държи второто, а Русия започва да изостава и на това престижно поприще.

Олимпийските игри винаги са били политически проект. През 21 век политическият им аспект само ще се засили. Да пожелаем успех на нашите спортисти!

БТА