Как бюрокрацията не дава да излети балон
Не, няма шега или метафора. Изследователски балони по научна програма чакаха в събота разрешение за пускане. Военните разрешили, а после други… Какво стана?
Събота някъде около 6:00 сутринта – вероятно това е най-мирното и спокойно време на света. Или поне в София, където колите вървят сънено, а ранните бачкатори и късните пиячи се подпират на всеки подходящ предмет в очакване на автобуса. Никой за никъде не бърза, освен ние и нашата „Ланча”. Закъсняваме, а все пак ще пращаме балони в стратосферата!
Освен мен, екипажът включва Гришата, Любо и Емо. Тримата участват в програмата „Космически предизвикателства”. Тя се провежда за трета поредна година, като целта й е не само да покаже на младите хора науката отвъд земното притегляне, но и да ги срещне с водещи космически специалисти от цял свят.
Тази година участниците в „Космически предизвикателства” имат не само теоретични лекции, но и практическа задача – да пратят балон на 30 километра височина. Той ще трябва да бъде снабден с различни измервателни уреди, както и камера, с която да снима земната повърхност. На борда ще има и човече от „Лего”, което ще трябва да се върне невредимо. Като цяло, балонът ще е нещо като сателит, макар и в рамките на стратосферата.
Изискванията са строги, тъй като балонът може да носи максимум 1 килограм полезен товар. Летателният апарат и неговият парашут са осигурени от организаторите, но участниците трябва да изработят цялото останало оборудване. Директорът на „Космически предизвикателства” Райчо Райчев обяснява, че по този начин студентите се научават колко важно за една космическа програма е намирането на инвестиции.
След дълго чакане и няколко бюрократични тенекии „от днес за утре”, космически амбициозните студенти са получили разрешение за изстрелване – чак в Пазарджик. Пътят е достатъчно дълъг, за да се заприказваме. Григор, Емо и Любо са бивши или настоящи възпитаници на Техническия университет в София. Тримата са от не многото студенти, които общо взето харесват своя ВУЗ – някои от дисциплините се преподават на световно ниво, има достъп до високи технологии (та даже и до суперкомпютъра на БАН)… само трябва да искаш да учиш.
Обединява ги и желанието да се занимават с космически изследвания. Според тях, не е нереалистично български университет един ден да изведе в орбита свой изследователски сателит – нужно е единствено финансиране. „Нямаме нищо против”, отговарят те и на въпроса дали биха си сътрудничили по подобен проект със свои колеги от други балкански държави. Григор и Емо, които са в „Космически предизвикателства” от няколко години, са склонни да обвържат бъдещето си с тази сфера, ако у нас има първо подходящо образование, а след това и възникне индустрия, която да се нуждае от тях като специалисти. Любо гледа малко по-земно на нещата – в момента той работи като системен инженер в един от големите български телекоми и за него младежката програма е по-скоро хоби.
Освен тримата ми събеседници, още няколко дузини млади хора редовно посещават лекции по различни научни дисциплини и се срещат със специалисти от НАСА и Европейската космическа агенция. Студентите са от най-различни специалности, общото е, че инвестират от времето си, за да създават нещо, което в България от години най-меко казано не е приоритет.
Отплесваме се по привлекателни теми като политическата философия, миналото на мъжете с черни колани в държавата, 4G мрежите и кулинарните приложения на плутония и някак неусетно се оказваме в Пазарджик. Колоната от автомобили паркира около стартовата площадка – тренировъчното игрище на местния футболен гранд „Хебър”, изпаднал закономерно от В група през миналия сезон.
Днес към стратосферата трябва да поемат балоните на три отбора – на Team Aurora (към който принадлежат и моите хора от колата), на Phoenix и на ArtWeSphere. Всеки е с уникална конструкция и уникално оборудване. Не след дълго кабели и жички, лаптопи и радиостанции, отверки и чукове покриват по-сенчестата част от зеления килим. Малко по-настрани грамадна бутилка с хелий удобно се е излегнала в очакване да захрани балоните… или да гръмне от силното слънце и да превърне говора на половината град в нещо изключително смешно. Сплитат се и след това се разплитат въжета, инсталации и нерви. Кипи усърдна работа. Алберт, силно начетен на вид русоляв младеж, снове наляво-надясно с тетрадка, в която са вписани точните координати на игрището, взети от неточните GPS-и на няколко телефона. ArtWeSphere изографисват капсулата на своя балон и оставят номер за връзка, ако някой го намери. Phoenix имат малко кръстче върху електрониката, а Team Aurora – патронче уиски. Всеки разчита на някоя висша сила и с право – по 30-километровия път нагоре могат да се случат всякакви неща. На екраните на лаптопите шарят ръбести цифри, които вероятно значат нещо за всички други, освен за мен. Някакво радио някъде наоколо пука. Часът е 10 без малко.
Засечка. „Какви балони, защо не сме уведомени?” Някакъв началнически глас полива със студен душ горещия ни ентусиазъм ни през телефона. Първата и единствена по рода си към момента инициатива на „Космически предизвикателства” е заварила голяма част от авиационните ни бюрократи по бели гащи… или направо по без гащи. Преди дни Генералният щаб имал „известни опасения” заради близките до Пазарджик военни обекти, но там нещата били изгладени относително бързо и безпроблемно. След това започнали преговорите с цивилната администрация. Една част от нея била разбрана и направо готина, съответно разрешила съботното излитане. Другата ужким осведомена част сега е на телефона и съвсем сериозно иска да им пратим факс от насред полето. Здравият разум надделява и всичките официални разрешения, събирани чинно от институциите през последните дни, тръгват към киселия човек от слушалката чрез имейл. Следва любимата на българската администрация думичка: „Изчакайте”.
Минават часове. Едни началници ни влизат в положението и самите те се опитват да прескочат с лъвски съботен скок хроничната липса на координация. Други обаче не вдигат или направо са си изключили телефоните. Този на отговорника за цялата ни операция Райчо сигурно е навъртял трицифрена сметка. Апаратурата си седи върху тревата, а слънцето все по-безпощадно пече. Нервно-притеснени хора сноват по игрището. „Изчакайте”.
В 11:30 обявяваме пациента за мъртъв. Райчо се опитва да повдигне духовете с план за нова дата… след около месец. Един от отборите изразява желание да напусне „Космически предизвикателства”, само и само да изстреля своя балон към небето – ако ще и военните да го свалят. Тези млади хора „творят, правят история” (както се изразява Гришата), даже са си намерили спонсори и са инвестирали немалко собствени пари в проекта. След челния сблъсък с ленивата и незаинтересована администрация, не всички изглеждат убедени, че им се идва на втория опит за пускане на балоните-сателити. Сега в очите на младежите се чете само едно – разочарование.
P.S. Настоящият текст изразява само и единствено позицията на автора и не ангажира по никакъв начин Програма „Космически предизвикателства” и участващите в нея.