Защо на Кофи Анан му дойде в повече ситуацията около Сирия
Когато настъпи моментът да се напише историята за историческата гражданска война в Сирия, 30 юни 2012 г. със сигурност ще бъде отбелязан като единственият истински момент на надежда. На този ден в Женева петте постоянни членки на Съвета за сигурност на ООН се обединиха и излязоха с комюнике, призоваващо за преход към демократична система в Сирия и формиране на правителство на национално единство, в което опозиционни лидери и членове на настоящото правителство да си поделят властта.
Те призоваха за твърд график за честни избори. И с оглед на хаоса, който последва след наложената от САЩ схема на дебаасификация в Ирак, обявиха, че трябва да се запази приемствеността в правителствените институции и квалифицираните служители в държавните служби на Сирия да останат на работа. Това включваше военните сили и силите за сигурност, които обаче трябваше в бъдеще да спазват човешките права.
Те призоваха също сирийското правителство и опозиционни групи да обявят примирие. Разумно, подробно и конструктивно, комюникето бе забележително и с това, което не съдържаше. Макар призивът за правителство на национално единство да означаваше, че авторитарният режим в Сирия трябва да бъде разпуснат, постоянните членове на Съвета за сигурност не използваха обичайното клише за „смяна на режима“, което свежда сложните въпроси до отстраняването на една-единствена важна личност. Нямаше конкретно искане Башар Асад да се оттегли, още по-малко като условие за преговори между правителството и неговите противници, както западните държави и повечето сирийски опозиционни групи настояваха по-рано.
Накратко, комюникето изглежда най-накрая постави САЩ, Великобритания и Франция, както и Турция и Катар, които също присъстваха на срещата в Женева, в безпристрастна позиция. Това бе най-успешният момент за Кофи Анан като специален пратеник на ООН и Арабската лига.
Няколко дни по-късно Русия внесе за обсъждане в ООН в Ню Йорк проекторезолюция, която подкрепяше новия подход. Проектът призоваваше страните членки да работят в духа на сътрудничество, характерен за текста от Женева, да разширят екипа от наблюдатели на ООН в Сирия и да настояват за примирие. Тогава дойде саботажът. Великобритания, Франция и САЩ предложиха конкурентна проекторезолюция с едностранните елементи, които по-рано бяха накарали Русия и Китай да наложат вето – наказание за Асад, ако той не се подчини, заплахи за санкции, нито дума за натиск върху опозицията и прикрити намеци за евентуални военни сили с отпратката към седма глава от Устава на ООН.
Резолюцията бе пълна катастрофа и не е чудно, че когато обясняваше мотивите за оставката си (пред „Файненшъл таймс“ в петък), Кофи Анан открои неуспеха на Съвета за сигурност да подкрепи препоръките от Женева. Анан е твърде добър дипломат, за да вземе открито нечия страна, но е ясно разочарованието му от големите западни сили заради обвиненията им срещу Русия и Китай.
Недоволството му е споделено от новите сили на международната сцена, чийто гняв от доминиращия западен консенсус нараства. Когато миналата седмица Общото събрание на ООН обсъждаше саудитската резолюция, която последва примера на Запада и призова за санкции и за оттеглянето на Асад, Бразилия, Индия и Южна Африка се обявиха против. На Запад е лесно Русия да бъде заклеймена заради отказа й да подкрепи международно наложена смяна на режима с обяснението, че Владимир Путин се опасявал от „цветна революция“ в Русия (макар такава перспектива да няма).
Демократичният авторитет на Китай е обект на насмешки. Но когато други три страни от БРИКС (Бразилия, Русия, Индия, Китай и Република Южна Африка), които организират честни, спокойни и редовни избори, се обявят против западния подход към Сирия, време е това да се отбележи. Всъщност Западът се съобрази с позицията им. Той накара саудитците да разводнят проекта, за да не получи по-малко от половината от гласовете.
Отстъплението бе само тактическо. Администрацията на Обама бързо обяви, че засилва подкрепата си за сирийските бунтовници, като им дава разузнавателни и сателитни данни за движението на войските. Разочарованието на Анан трябва да е голямо. Когато той започна работа през февруари, военни действия в Сирия се водеха само от няколко месеца – редки нападения от бунтовници в градските райони, последвани от прекомерна реакция на правителствените войски – с артилерия, снайперисти и масови арести.
Оттогава, освен за няколкото дни на относително затишие през април, когато отчасти имаше примирие, Сирия стана свидетел на голям приток на оръжия за бунтовниците, нарастващо участие на чужди специални сили и проникване на джихадисти от Ал Каида и други салафисти. Това, което започна като мирно въстание и се превърне след време в местна самозащита, бе похитено. Под саудитско, катарско и американско лидерство и с британско, френско и израелско одобрение, то се превърна в негласна война срещу Иран.
Това не значи, че демократичните надежди на първоначалните протести в Сирия трябва да бъдат изоставени или че сирийското правителство не трябва да започне да прилага принципите от Женева за преход, които Анан бързо убеди великите сили да приемат. Перспективата е прекалено отчайваща. Като се има предвид, че десетки хиляди напускат домовете си, а разрушаването на Алепо и може би скоро и на Дамаск изглежда по-близо от всякога, примирието и политическият компромис са по-необходими от когато и да било.
БТА