Мерилин Монро – отвъд митовете и загадките
Страхотна почитателка съм на Мерилин Монро, откакто я „открих” по време на една ваканция като тийнейджър през 1985 година. Привлече ме красотата й – външна и вътрешна – и фактът, че независимо от ранните й години на несигурност, тя успява да се превърне в най-прочутата кинозвезда на света. Било е невероятно постижение и нейната решимост и сила ме вдъхновиха.
През годините прочетох редица книги за Мерилин; много добри, някои не чак толкова, а няколко откровено ужасни. Толкова се уморих да чета за скандали, клюки и измислени дрънканици, че реших сама да напиша биография; завърших я през 2007 година – „Мерилин Монро. Поверително и лично”.
Отне ми четири години да направя необходимите проучвания и да напиша книгата и затова изключително много се гордеех с нея – и все още се гордея. Като по чудо, след като я написах, други хора в живота на Мерилин разбраха, че не съм автор, който търси скандали, и започнаха сами да се обръщат към мен и да споделят разкази, които за пореден път доказват, че Мерилин не е била в непрестанна депресия, нито пък е била глупава блондинка с трагичен живот. Информацията, с която се сдобих през последните четири години е включена в настоящото ново издание и съм убедена, че тя представя най-достоверната история на Мерилин, писана досега. Надявам се читателите да се съгласят с мен.
Роди се Норма Джийн
Гладис родила на 1 юни 1926 година и до последно се надявала, че Гифърд ще дойде с нея в болницата. За нейно огромно разочарование обаче той умишлено се държал настрана и отказал да има нещо общо с нея или с бебето. Може би Гладис нямало да изживее такъв шок, ако е знаела, че през 1922 година, когато съпругата му Лилиан родила сина им Чарлс Стенли Младши, Гифърд я закарал в болница „Ломашир”, извинил се набързо и излязъл от сградата. Наясно, че Гифърд няма да играе роля в отглеждането на детето, Гладис с нежелание решила да продължи напред. Кръстила детето на момиченцето, за което се е грижила в Кентъки и за благоприличие му дала и името на бившия си съпруг, като така то станало Норма Джийн Мортенсон (в акта за раждане променя „Мортенсен” на „Мортенсон”). Скоро след това си променила решението и заявила, че и двете с дъщеря й ще са известни с името на първия й съпруг, Бейкър.
Малко след раждането на момиченцето, може би подтикван от любопитство или от чувство на вина заради начина, по който се е отнесъл с нея, Гифърд помолил Гладис да види детето. Молбите му обаче останали нечути и тя отказала да има нещо общо с него. „Според него майката се бе отнесла спрямо него несправедливо – спомня си изповедника на Гифърд, д-р Лайдън. – Беше го отхвърлила, без да му позволи да види детето.”
След болницата Гладис занесла Норма Джийн в апартамента си на „Уилшир Булевард” № 5454, но само няколко дни по-късно отишла до „Ийст Роуд Айлънд Авеню” и оставила детето си на номер 459 – в дома на семейство Болендър.
Айда и Уейн Болендър живеели срещу майка й Дела, на парцел от два акра в Хоторн – земеделски район с преобладаващо пустеещи земи, мандри и ферми. Уейн, който дълги години работел като пощальон, и съпругата му били кандидатствали за приемни родители малко преди Депресията и в последвалите трийсет и пет години продължили да държат вратата на дома си отворена за всяко дете в нужда.
Противно на преобладаващото вярване, Гладис не изоставила веднага детето си при семейство Болендър; вместо това се преместила у тях и оставяла Норма Джийн на грижите им, докато ходела на работа в Холивуд. „Госпожа Бейкър живееше при мен – споделя по-късно с Кавалие Айда. – Оставаше в Холивуд, когато работеше нощем, режеше негативи, а когато работеше денем, спеше у дома.”
Все пак дългото пътуване и отговорностите на самотна майка скоро дотежали на Гладис и тя в крайна сметка взела решение да се върне към стария си живот.
Оставила бебето и се нанесла при своята приятелка и колежка Грейс МакКий, с която делели жилище в „Рейфилд Апартмънтс” на „Бимини Плейс” № 237. Преместването от спокойния дом на Болендър в тази колоритна сграда с апартаменти сигурно е било вълнуващо за Гладис. Въпреки че сега отново живеела като неомъжена девойка, тя не се отказала от дъщеря си и неизменно плащала на семейството двайсет и петте долара месечно за грижите за нея. Освен това често оставала за уикенда, участвала в живота на семейството, а по-късно през преброяването през 1930 година се регистрирала като „наемател” в дома на семейство Болендър. Норма Джийн „винаги се радваше на внимание и беше облечена добре – споделя госпожа Болендър. – Майка й редовно плащаше за престоя й.”
На 15 август 1926 година Дела отплавала от Хонг Конг и пристигнала в Сан Франсиско на 8 септември. При завръщането си на „Ийст Роуд Айлънд Авеню” се запознала с внучка си, макар че между нея и детето така и не се създала дълбока връзка, предвид, че тя гледала на момиченцето по-скоро като на грях, отколкото като на Божи дар. Болна от малария и често бълнуваща, само няколко месеца по-късно тя дала ясно да се разбере какви са чувствата й, когато я хванали в опит да задуши детето с възглавница. Достъпът й до дома на семейство Болендър веднага бил прекратен, но тя въпреки това се опитала да се докопа до Норма Джийн, както си спомня Айда Болендър по-късно: „Един ден дойде без никаква причина. Просто строши стъклото на входната ни врата и ако не се лъжа извикахме полиция.”
За Дела тази последователност от събития била началото на края и тя скоро се озовала в психиатричната болница на Норуок със симптоми на маниакална депресия. Така и не излязла от болницата и след смъртта й името на Дела Монро Грейнджър било добавено към списъка на страдащите от психически заболявания, който бил започнат със смъртта на съпруга й.
След тревогите от последните години семейство Болендър направили всичко възможно да върнат живота на приемните си деца – Норма Джийн и момченце на име Лестър – към нормалното. Роден на 23 август 1926 година, докато родителите му Пърл и Карл Флугъл живеели на палатка, Лестър дошъл при семейство Болендър след като Пърл и Карл решили, че са прекалено млади, за да се грижат за него. Оженили се само седмица, преди да се роди синът им, след което го дали на Айда Болендър и се върнали в родния си щат Вашингтон, където по-късно им се родили още четири сина – Милтън, Джералд, Робърт и Уилям. Първия си син обаче държали в тайна от семейството и едва след смъртта на Пърл през 1988 година другите деца открили писмо от 1927 година от госпожа Болендър, в което тя описва живота на Лестър в Калифорния. Вече възрастният Лестър поел на път да се срещне с отдавна загубеното си семейство, но за съжаление дори на този етап един от братята отказал да повярва, че имат роднинска връзка и очевидно така и не приел Лестър за част от семейството.
Още през 1926 година, докато Лестър и Норма Джийн били бебета, ги нарекли „близнаците” и ги отгледали като брат и сестра. „ Много се забавляват заедно – пише госпожа Болендър. – Хората ги вземат за близнаци. Обличам ги еднакво, понякога наистина много си приличат…”
В крайна сметка семейство Болендър решават официално да осиновят Лестър и попитали Гладис дали може да осиновят и Норма Джийн. Загубила вече две деца, Гладис била ужасена от плановете на Болендър и отказала на мига. Те обаче не били единствените заинтересовани от детето, тъй като, според няколко очевидци, Чарлс Стенли Гифърд също имал планове да я отгледа. По това време вече живеел сам на „Норт Алта Виста Булевард” № 832 и разбрал, че Норма Джийн живее при приемно семейство. Свързал се с Гладис, за да я информира, че възнамерява сам да отгледа момиченцето, но в отговор получил само и единствено ругатни от бившата си любовница, която изпитвала безкрайна ненавист към него след преживяната трудна бременност.
Как точно Гифърд си е представял сам да отгледа детето не е ясно. Не е вписан като баща в акта за раждане, а документите от развода с първата му съпруга Лилиан сочат, че той се е държал зле и дистанцирано с другите си деца и често им се подигравал.
А и дори характерът му да не бил проблемен, Гладис в никакъв случай нямало да позволи на мъжа, когото твърдяла, че ненавижда, да отгледа детето й. Вместо това продължила да посещава дъщеря си през уикендите, макар че колкото повече растяла, толкова повече Норма Джийн се чувствала объркана от тези неочаквани появи. Един ден, когато нарекла Айда Блендър „мама”, веднага я поставили на мястото й. „Жената с червената коса е майка ти” – обяснила Айда, макар че с това далеч не сложила край на объркването. „Но [Уейн] ми е татко” – възкликнала Норма Джийн. „Не” – отвърнала Айда. След този случай детето не смеело никого да нарече мама или татко, тъй като дори Гладис не я наричала своя дъщеря. Що се отнасяло до баща й, Гладис казвала на Норма Джийн, че баща й загинал в автомобилна катастрофа малко преди тя да се роди или малко след това – версията се различавала в зависимост от моментното настроение на Гладис. Историята била жестока, но имало и зрънце истина, тъй като през 1929 година разбрала, че мъжът, когото е посочила като баща на Норма Джийн – Мартин Едуард Мортенсен – е загинал при автомобилна катастрофа. Гладис не знаела, но всъщност по-късно станало ясно, че загиналият е съвсем друг човек, а бившият й съпруг е жив и здрав и живее в Калифорния. Самият Мортенсен от своя страна подсилил объркването, като години по-късно заявил пред приятели, че е истинският баща на Норма Джийн, само че това е много малко вероятно и със сигурност далеч от убеждението на Мерилин или майка й.
През равни периоди детето пътувало до дома на майка си в Холивуд и се взирало мълчаливо в снимка на Чарлс Стенли Гифърд, закачена на стената, независимо от твърденията на Гладис, че го ненавижда. Гифърд приличал изумително много на Кларк Гейбъл и от този момент нататък Норма Джийн започнала да гледа на актьора като на свой втори баща. За съжаление взирането в снимката било единственото приятно нещо от посещенията при майка й, която била толкова строга, че често се карала на Норма Джийн задето отгръща страниците на някоя книга „прекалено шумно”. В резултат на това детето прекарвало повечето време скрито в гардероба, докато чакало да го приберат обратно в дома на семейство Болендър.
През това време Гифърд живеела само на няколко мили разстояние на „Чизапийк Авеню” № 3014 в къща, на която бил съсобственик заедно с Реймънд Гътри, лабораторния техник, с когото Гладис излизала през 1925 година. Как точно се е стигнало дотам двамата мъже да купят къща заедно е мистерия и можем само да си представим интересните разговори, състояли се между онези четири стени. Двамата живели в къщата няколко години, след което Гътри продължил напред, а Гифърд останал там през цялото детство на Норма Джийн и дори по време на първия й брак. Не е известно дали изобщо се е опитал отново да се докопа до дъщеря си и ако е така, то Гладис си е премълчала и не го е обсъждала с Норма Джийн.
Много се изговори за възпитанието, осигурено от семейство Болендър – появиха се най-различни истории, забъркани от филмовото студио и самата Мерилин, за да представят живота й малко като на Пепеляшка. Тези истории може да са спечелили на звездата много съчувствие от страна на публиката, но според приемната й сестра Нанси Болендър, късали сърцето на родителите й: „Мама и татко все се тормозеха заради нещата, които се пишеха за детството на Мерилин Монро – че е отгледана в бедни семейства и никой не я е обичал и не се е грижел за нея.” По-късно Айда Болендър се разстройва неимоверно от погрешния начин, по който е представен живота на Норма Джийн, и пред репортери заявява: „Отнасяхме се с нея като със собствено дете, защото я обичахме.”
За съжаление тази обич не ги предпазва от непрестанните слухове, които се разнасят оттогава нататък, и макар ранните години на Норма Джийн да не са най-хубавите възможни, животът й със семейство Болендър не е бил изпълнен с лишения или немотия.
„Чувствахме се в безопасност, имахме удобства – спомня си Нанси – и с кого да си играем. [Семейство Болендър] наистина се грижеха за нас, закриляха ни и ни обичаха с цялото си сърце.”
Истина е, че семейството е съблюдавало строги ценности и религиозни вярвания и със сигурност децата не са имали излишно свободно време. „Ръце без работа идват от дявола” – чето казвал Лестър Болендър на доведените си братя и сестри. Айда може да е била много строга и подредена и никога да не се смеела, но затова си имало причини.
При прекарана в детството скарлатина тя оглушала с едното ухо, а по-късно се наложило да използва слухов апарат и да се научи да чете по устни, за да общува с приятелите и семейството си. Животът на Айда не бил лесен, а и отглеждането на няколко деца през двайсетте години никак не било забавно, но майка й живеела в съседство и често й помагала. Дрехите на децата винаги шиела самата Айда, а повечето храна отглеждали сами: разполагали с голямо количество ябълки, домати, царевица, диня и зелен фасул, а единствените продукти, които се налагало да купуват от магазина били брашно, масло, захар и кафе.
В тези случаи семейството се напъхвало във форда модел „Т” на Уейн Болендър и всички заедно отивали в града, където Айда пазарувала, а децата чакали с Уейн в колата, играели на гатанки, пеели песни и си разказвали приказки.
Понякога Норма Джийн с удоволствие седяла в скута на приемния си баща и се преструвала, че кара колата. Уейн обичал малката Норма Джийн като свое дете, била негова любимка, а тя прекарвала много време с него, седяла на столче, докато се бръснел и задавала въпроси от типа: „Кой е Господ?”, „Къде живее?” и „Колко хора живеят на света?”.
Норма Джийн била щастлива със семейство Болендър и често прекарвала дни наред на близкия плаж на Редондо или се катерела по ябълковото дърво пред прозореца на стаята си, следвана от Лестър. Двамата закачали одеяла на клоните, за да си построят форт, а долу на двора щъкали пилета, зайци и кози.
Норма Джийн била също и горда собственичка на кученце на име Типи, и се занимавала часове наред с него. Освен това по цял следобед си играела с Нанси на дама на тротоара. На ходенето на кино не се гледало с добро око (макар Мерилин по-късно да твърди, че един-два пъти се е промъквала в киното). На Норма Джийн било позволено да слуша радио – любимите й предавания били „Зеленият стършел” и „Самотният рейнджър”. „Ужасно много се вълнувах – разказва тя за слушането на „Самотния рейнджър”. – Не заради конете, гонитбите и пушките, ами заради драмата. От опитите да си представя как се чувства всеки един от тях в дадена ситуация.”
Що се отнася до изкуството – в дома винаги се чувала музика, тъй като Айда обожавала да слуша симфонии по радиото, а семейството често пеело след църква. Норма Джийн дори се научила да свири на пианото, което седяло гордо в дома на Болендър, и съхранила тази страст през целия си живот – винаги имала пиано в дома си.
Религиозните вярвания на семейство Болендър също се предали на детето и според Нанси Болендър, Норма Джийн е знаела за Бог и за това, че на него може винаги да се разчита и той е над всички неща, с които човек може да се сблъска в живота. Именно тази страна на живота й със семейство Болендър с годините беше раздухана до неузнаваемост; появиха се истории за това как семейството било тъй вглъбено във вярата си, че нямало време за децата и неспирно критикували Норма Джийн задето вършела грехове. Само че Нанси със сигурност не помни родителите си такива: „Никога не съм ги чувала да критикуват някого или да говорят лоши неща по нечий адрес. Приемаха хората такива, каквито са и ги обичаха безусловно.”
На 14 септември 1931 година Норма Джийн и Лестър тръгнали на училище. Сестра им Нанси си спомня как гледала „близнаците” да припкат към училището на „Уошингтън Стрийт”, следвани от Типи – любимото куче на Норма Джийн. Децата продължили да посещават това училище до земетресението в Лос Анжелис на 10 март 1933 година, след което ги преместили в училището на „Фифт Стрийт” (днес училище „Рамона”). Години по-късно учителката по музика Ивлин Готръп си припомня Норма Джийн като плахо дете, което обаче се разбирало добре със съучениците си.
Това че била плаха далеч не попречило на Норма Джийн да осъзнае, че измислиците са добър начин да спечели съчувствие и внимание. Започнала да разказва на учителката си за семейство Болендър и веднъж дори стигнала дотам, че съчинила история за това как е видяла приемните й родители да залепват Нанси в печката. В по-късни години – в дневниците си – признава, че го е направила, само за да привлече вниманието на доверчивата учителка и че описаната случка никога не се е състояла.
Норма Джийн обичала да пее в училище и уменията й намерили добро приложение, когато я избрали да пее на сутрешната великденска служба в „Холивуд Боул”. На събитието имало облечен с черни наметала детски хор, застанал под формата на кръст. С изгряването на слънцето над купола, децата били инструктирани да свалят черните наметала и да останат по белите си одежди, като по този начин кръстът променял цвета си на бял. По-късно Мерилин се вайкала задето толкова се залисала да гледа какво се случва наоколо, че забравила да свали наметалото си и се превърнала в единственото черно петно върху белия кръст. Изглежда все пак грешката бързо била поправена, тъй като на снимките с детския кръст по това време не се виждат „черни точки”.
Животът на Норма Джийн с Болендърови прекъснал рязко през 1933 година, когато се случили две незабравими събития. Първото е смъртта на Типи – кучето на Норма Джийн, за което се твърди, че е убито от един съсед след пристъп на особено буен лай. Скоро след това майката на Норма Джийн решила, че вече достатъчно е живяла без дъщеря си и обявила, че иска да купи къща, в която двете да живеят заедно. Семейството разбира се било шокирано, но не можели нищо да направят, за да задържат Норма Джийн в дома си, макар че несъмнено са се тревожили какво ще й донесе бъдещето.
Норма Джийн не горяла от ентусиазъм да се премести с „жената с червената коса” и когато денят на заминаването най-сетне дошъл, децата толкова се разстроили, че се скрили в гардероба с надеждата да не ги намерят. Независимо какво било мнението й за семейството, за Норма Джийн мисълта да живее с майка, която почти не познава, била още по-тревожна.
Семейство Болендър било напълно съсипано от загубата и никога не забравило момиченцето, което тъй дълго ги радвало: „Мама и татко бяха много тъжни – спомня си Нанси Болендър, – защото наистина я обичаха. Отгледали я бяха от бебе чак до осемгодишна. Това е много време и когато вложиш толкова много от себе си да научиш, подкрепяш и обичаш едно дете, имаш чувството, че си загубил собствена плът и кръв.”
Превод Ралица Кариева
* Из книгата „Мерилин Монро. Поверително и лично“, подготвена от ИК „Ентусиаст“.Виж повече тук.