На Запад по Route 66 – безкрайните магистрали на Америка
Продължение на пътеписа „До Чикаго и напред“, виж предишната трета част „На Запад по Route 66“
Който иска, нека опита да намери един месец от живота си да пътува, където и да е. Ще види, че не парите, а времето са най-големият проблем. Не можеш да се откъснеш от работа, не можеш да заминеш точно сега, не може това, не може онова. Трябва да си достатъчно луд, за да го направиш.
От няколко години се каня да пропътувам Route 66, от 2 години го планирам сериозно, а сега, докато се измъкваме по авенютата на Чикаго към хайуея, не се вълнувам особено.
Всички ми се чудеха на акъла. „Защо ти е? Между нас и Лос Анжелис е само царевица”, шегува се моята домакиня в Чикаго.
И други българи емигранти тук ме гледаха като луд, като им казвах, че ще пътувам по Път 66 открай докрай. За да разсея подозрението им, че съм някакъв глупак, споменавах, че ще напиша пътепис или книга. Тогава някак проявяваха разбиране – „А, да…” Като че ли не може да си биеш камшика на Запад по „Главната улица на Америка” и без да напишеш нищо.
Пътят е живот.
После се оказа, че някои завиждат – живеят в Щатите по 10-15 години, а не са ходили тук или там, камо ли да пропътуват по „Майка път“.
Някои българи, които са обикаляли много с кола или камион из Щатите, ми изчисляваха, че мога да взема разстоянието до Лос Анжелис за 3-4 дни, ако се сменяме по пътя двама шофьори. Айде бе. Не съм мислил да препускам. Но и нямах възможност да пътувам 2-3 месеца, подобно на Стайнбек с неговия Росинант. Нямаше и куче. Но за втори шофьор и спътник имах късмет. Кой луд може да дойде с мен, да отсъства почти месец от България, да зареже работа? Намери се – колежката Нина. Журналистка, която се отврати от българските медии и стана фотограф. Почти на 30, дребничка, с голяма фотографска чанта и блясък в погледа, който издава, че е състояние „Дзен” – тя ги разбира тия работи. Нина гостува в Чикаго на своя съученичка от английската, която не беше виждала години, освен в скайпа и фейсбука.
Натоварихме се в колата, след като тя беше купонясвала 3 нощи с приятелката си по незнайни чикагски партита и се беше напушила блажено. После в Калифорния се наслушах на истории как се отглежда марихуана из Щатите и колко е достъпна тревата, въпреки строгите закони.
Нина е в преходен период от хеви-метъл към „Дзен”, има гадже алпинист и 2-3 постоянни ухажьора, които нямат шанс. Изпива без да трепне 3 големи бири и решително праща у лево всеки досаден сваляч. Ако, не дай си Боже, й досажда чалгар или фен на Бойко Борисов, започва да гледа като гърмяща змия и онзи може и да пострада.
С Нина сме обикаляли да снимаме из България и чужбина в последните 10 години. Тя обожава Рим, научи италиански и се канеше да се засели там. Може би затова Америка не й допада много. Още мащабите и разстоянията в Чикаго я стреснаха. Тя си иска Рим, тесните улички. А по магистралите на Запад и доскуча още повече.
Неусетно се измъкваме от Чикаго и… настъпва страшна скука. Магистрала, зеленина край пътя и нищо друго. Движим се по хайуей 55. Да, това е трасето на Route 66. Тук трябва да се поясни, че Път 66 официално е снет от системата на Щатските магистрали през 1985 г. Откак е пуснат през 1926 г. е ремонтиран, реконструиран, променян десетки пъти в различните щати. Някои участъци са оставени като байпас, по-долна категория път, други са запустели.
За Route 66 има десетина сайта, едноименно списание, клубове, асоциации, фенове, които са възмутени, че вече дори го няма на картата. Има описания и снимки в десетки блогове на една или друга старина или забележителност по трасето.
Да, на картата с Щатските магистрали няма да намериш Път 66. Или поне не на всяка. Тук там е отбелязан. Но на картите на съответния щат местните са се погрижили да означат старото му трасе, запазените участъци, къде можеш да излезеш на него от магистралата.
Сега Route 66 съществува само като исторически път, от който са запазени участъци встрани от главните магистрали. В по-голямата си част трасето на новата магистрала 55 съвпада със стария път 66. Така е и по-нататък през Оклахома, Ню Мексико, Аризона… Route 66 върви по хайуей 55 до Сейнт Луис, после става хайуей 44, после от Оклахома сити става хайуей 40 и така до Калифония, до Санта Моника, Лос Анжелис.
Но ние не гледаме сляпо джипиеса, който неотклонно води по хайуей 55. Тук-там има по някой изход с табела „Historic Route 66”. И се впускаме натам, като слушаме безизразния женски глас на джипиеса да ни приканва откъде да завием и да се върнем на магистралата. Всъщност, посоката съвпада. Но джипиесът постоянно мърмори.
Навремето Стайнбек недоволства от магистралите – нямало крайпътни сергии да предлагат плодови сокове, нямало антикварни магазинчета, земеделски стоки за продан. И предрича, че когато тези магистрали прекосят цялата страна, човек ще може да отива от Ню Йорк до Калифорния, “без нищичко да види”. Е, вече са я прекосили. Ако искаш да видиш местно градче, трябва да се отбиеш от изход номер еди кой си…
Бях решил, че първите два щата ще ги мина набързо, няма кой знае какво да си губя времето там. Все пак още в началото излизаме в един участък по стария Път 66 край някакво градче. Всъщност навремето Път 66 е бил структуроопределящ градоустройствен фактор – край него са се оформили градчета. Първо някоя бензиностанция, крайпътна кръчма, после цяло градче. Затова старият път минава през средата на различни градчета. (Както да речем пътя от София за Варна минава през почти всяко село през центъра). След това новите трасета на магистралите са заобиколили градчетата и отклоненията по стария път са останали встрани.
Първото ни отклонение по „Историческия Път 66” минава през градчето Понтиак. Ниви, горички, тук-там табели с изрисуван с кафяв цвят символа магистрала, подобен на щит, и надпис „Исторически път 66”. Градче типично американско, къщи с много зелена площ около тях, дворове отзад, широки улици, спокойствие. Тук там стара постройка. След като го минаваме, си давам сметка, че всяко такова отклонение е сериозно забавяне.
По магистралата максималната скорост е 75 мили в час (121 км в час). Поне в това отношение ги надминахме американците. Нашият премиер лично ощастливи нацията със 140 км в час максимална скорост за движение по магистралите Му, защото, както каза той, съвременните коли позволявали по-висока скорост. Пък тия американци загубени, хем колите им все нови и модерни, слагат ограничение 121 км в час. А както се видя из други щати много магистрали са с ограничение и 65 мили в час (104 км в час).
Освен заради безопасността и стремежът да се опази животът на пътниците при инцидент, максимална скорост в Щатите е съобразена и с …икономии на гориво. При по-висока скорост разходът рязко се покачва заради въздушното съпротивление, а не само заради по-високите обороти. В България, изглежда, сме по-богати.
Българинът може да се депресира като попадне на американска магистрала – никой никого не задминава. Всички се движат с еднаква скорост и в двете ленти. Тук там някой отстъпи да ти даде път, ако си луд да караш с повече от 5 мили превишение. Но всички спазват. Над 7 мили превишение става опасно за шофьора – глобата отива над 100 долара, но по-лошо, че ти се записва в досието – т. нар. рекърд. Горе долу като у нас – глоба с фиш или акт. Застрахователят обаче ти определя колко да платиш за годината на базата на досието ти в КАТ. Ако имаш превишения на скоростта и др. актове, плащаш застраховка дори двойно.
И колите се движат синхронно с една скорост като автомати. То не е далеч от истината. Нагласили са си т. нар. круз контрол на 80 мили и колите не мръдват от тази скорост. Разучих в движение как се наглася круз контрола на форда и аз подкарах по американски. Като натиснеш спирачката, се изключва, а после с едно натискане на бутон на волана, се влючва отново и форда сам си подава газ, качва обороти и залепя стрелката на километража точно на колкото си го нагласил. И стрелката на оборотомера не помръдва. На баир сам превключва на по-ниска предавка, но поддържа скоростта без промяна. Возиш се и гледаш. Другите пред теб и те карат със същата скорост.
Щом излезеш от магистралата по стария Път 66, ограничението пада на 55 мили (88 км в час). Само тук-там на по-запазени широки участъци ограничението е 65 мили. На места пада дори до 45 мили (72 км в час).
Още една съществена разлика има между американските магистрали и европейските. Двете платна в различните посоки на движение не са разделени с мантинела, а са раздалечени една от друга на разстояние 20-ина метра, на места дори на 30-40 метра. Между тях има тревна площ, която на повечето места е оформена вдлъбната към средата си, нещо като не много дълбок ров, с добре поддържана окосена трева. Ако кола излезе от пътя, тя влиза като в улей по тревата и дори да се обърне, няма кой знае какви последствия. Видях го с очите си случайно при първото ми пътуване из Щатите преди години. Една кола край Солт Лейк сити излезе с висока скорост от платното на магистралата в изкуствения дол между двете платна и се завъртя насам натам, плъзна се на едната си страна по тревата за кратко и дори не се обърна. Вътре имаше 4 души, едно дете, гледаха уплашено, но нищо не им се случи.
Малко след като се върнах в България, прочетох един материал на „Дойче Веле“ за едва ли не трагичното положение на американските магистрали и ме досмеша. Беше озаглавен „Срам за Америка“. Обясняваше се, че една трета от магистралите се нуждаели от спешен ремонт, а за поддръжката им били нужни над 180 млрд. долара годишно, пък правителството отпускало три пъти по-малко и т. н. Цялата инфраструктура била в катастрофално състояние. Сигурно е верно. Но, де да беше в такова катастрофално състояние като в Америка и българската инфраструктура…
Цялата страна е набраздена от магистрали като каре на покривка – вертикални север-юг и хоризонтални изток-запад, вътрешнощатски, междущатски. И всичките имат номерация, по която шофьорите без проблем се ориентират. И без джипиес не можеш да се загубиш, той дори повече пречи извън градовете. Навсякъде поне 3 табели последователно предупреждават кой изход следва напред, за къде, входът към всяка магистрала номер еди кой си уточнява посоката – East, West… Ние вървим по 55 West. Което всъщност е трасето на Route 66. И гледаме за табелите с изходите към стария път, където го има.
(следва – На Запад по Route 66 – Нападна ме американски орел)