На Запад по Route 66 – направо през полето из Ню Мексико

Продължение – виж „На Запад по Route 66 – От Оклахома сити до Амарило

С форда през изоставен участък на Rote 66 в Ню Мексико. Пътят е изчезнал, погълнат от природата. Снимка: Иван Бакалов

Щатът Ню Мексико си е отпечатал специална карта за стария Път 66, която раздават в информационните им центрове. Забавно е да спреш в такъв край пътя, вече в полупустинята, под един пек, а вътре хладно, безплатно кафе, а по рафтовете същите дипляни, сувенири и т. н. като в другите щати. И същите любезни жени, които пак си умират от кеф, че някой от България минава оттук.

Увеличената карта на Ню Мексико много точно показва всички стари участъци на Route 66 около магистрала 40. Щатът е огромен, почти три пъти по-голям от България, но един от най-слабо населените в Щатите. Тук преобладава коренно местно население – и индианско, и испанско от първите заселници, също и огромен процент мексиканци, дошли от юг – първо, второ, трето поколение…
Всичко това не си личи веднага по пътя, но съвсем отчетливо по всички бензиностанции, паркинги започват да преобладават индиански физиономии. Където и да се огледаш, виждаш по някой индианец – я на касата в бензиностанцията, я в заведението, я в колата със семейството. Тук е районът на племената навахо и пуебло.

Снимка: Иван Бакалов

Почти всички радиостанции стават на испански, което напълно допълва промяната в гледката наоколо и създава усещането, че си влязъл в друга държава. От ефира звучат едни мексикански шлагери и сантиментални песни, с характерните мариачи инструменти.

Още от началото започвам да търся изходите към стария път. Впрочем, не се лутам толкова – картата на щата е много удобна. Установяваме, че на места старият Път 66 върви успоредно на магистрала 40, само че на крачка встрани, като някакъв помощен път, локално платно на магистралата. Само ограничението на скоростта е по-ниско (да припомня как сме ги надминали американците – на магистралите ограничението е 75 мили в час (121 км), на места 65 мили (104 км в час). А на стария път е 55 или 45 мили в час според участъка (88-72 км в час). На места се виждат дълги редици стари дървени стълбове, които са вървели край Път 66. Те не винаги следват асфалтирания път, на места се отклоняват встрани, направо през полето. Впрочем, това прерия ли е, пустиня ли е, не се знае. Не е като Сахара, има  растителност, но ниска, разни кактусовидни растения, цветя и треволяци и докъдето ти стига погледа няма нищо друго. В далечината – планински вериги.

 

Някъде преди Санта Роса (с това име градче има и в Калифорния, сигурно и на още няколко места в Щатите), влизам в съответния изход към стария Път 66 и настъпва объркване. Напред има разклонение с три различни пътя, а на картата се виждат само два. Всичките изглеждат като изоставени. Мисля, мисля накъде и тръгваме направо.

Картата на Ню Мексико с отбивките на Route 66. Снимка: Иван Бакалов

Картата на Ню Мексико с отбивките на Route 66. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловС форда през изоставен участък на Rote 66 в Ню Мексико. Пътят е изчезнал, погълнат от природата. Снимка: Иван БакаловИзоставен участък на Rote 66 в Ню Мексико. Пътят е изчезнал, погълнат от природата. Електрическите стълбове отстрани, които са вървели край пътя, още си стоят. Снимка: Иван БакаловПустиня ли, прерия ли, но цъфтят цветя и храсти. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловИзоставен участък на Rote 66 в Ню Мексико. Пътят е изчезнал, погълнат от природата. Електрическите стълбове отстрани, които са вървели край пътя, още си стоят. Снимка: Иван БакаловПустиня ли, прерия ли, но цъфтят цветя и храсти. Снимка: Иван БакаловСнимка: Иван БакаловИзоставен участък на Rote 66 в Ню Мексико. Пътят е изчезнал, погълнат от природата. Електрическите стълбове отстрани, които са вървели край пътя, още си стоят. Снимка: Иван БакаловRoute 66 влиза в Албакърки - най-големият град на щата. Снимка: Иван Бакалов

След няколко мили каране започва да става все по-очевидно, че това не е стария Път 66 – вместо да кръжи около магистралата, той се отдалечава перпендикулярно встрани. В отбивки от пътя се виждат тук-там по някоя къща, като запуснато ранчо, само по някой голям джип или камионче подсказват, че има живот.

Но прерията наоколо разкрива красотата си. Разцъфтели са храсти и цветя. Спираме да снимаме край някаква ограда с бодлива тел, после обръщаме колата на тясното пътче и се връщаме обратно. Край магистралата хващаме другото отклонение, което изглежда по-запуснато. И не само изглежда. След стотина метра асфалтът свършва и започва мек път направо сред полето. Но има следи, утъпкано като коловози, минава някой оттук очевидно.

 

 

След няколкостотин метра се убеждавам, че точно това е нарисуваният на картата Път 66. Настрани се вижда как се отдалечаваме от магистралата под същия ъгъл, който е на картата. И джипиесът показва същото. Карам с бавна скорост по песъчливия път, притеснен да не хакна някъде новия форд. Слава Богу точно по следите от пътя няма много растителност. Магистралата изчезва някъде надясно. Отстрани на запустелия път върви редица от електрически стълбове и се губи напред в далечината. Разбира се, това е стария Route 66 – изоставен напълно още преди десетилетия, прерията го погълнала, но диреците стоят край него. Минаваме така сигурно 3-4 мили. Тук някак без да искам смятам в мили, дали защото километражът на колата, дали заради картите и табелите…

Постепенно изкачваме една височина и се открива гледка – навсякъде наоколо дива природа, в далечината планински вериги и …това е. Напред пътя изглежда отива безкрайно далеч.

Тази чупка встрани от магистрала 40 преди Санта Роса е старо трасе на Път 66. Оказа се просто изоставен път през полето, погълнат от природата.

Впрочем, смятам приблизително по картата, изтеглям в по-малък мащаб джипиеса, за да видя къде е магистралата. Остават още 7-8 мили до там, където стария Път 66, по точно следите от него, се връщат обратно в магистралата. Точно при градчето Санта Роса. Решавам да не рискуваме с колата през пустошта, кой знае дали пътят е проходим нататък. Не сме на коне, все пак. Но точно тук се сещам, че имах идея да направя това пътуване с мотор – „Харли Дейвидсън”, разбира се. С него щях да мина напред със сигурност. Но, честно казано – от дълго каране на мотор боли задникът… И къде да мъкнеш два фотоапарата и компютър, чанта… Така идеята отпадна.

Бавно бавно се връщаме на магистрала 40, стигаме и подминаваме Санта Роса и се оглеждахме къде да излезем пак на стария Route 66, стига да става за каране.
Пътувахме тук и там по стария път, на крачка в страни до магистралата, спирахме да снимаме, на места има типичните табели „Исторически Път 66”.

Изоставен участък на Rote 66 в Ню Мексико. Пътят е изчезнал, погълнат от природата. Електрическите стълбове отстрани, които са вървели край пътя, още си стоят. Снимка: Иван Бакалов

И уморени от …съвсем правия път стигаме най-големия град на щата. Името му е… Нито можеш да го прочетеш, нито да го произнесеш. Идва от испански град и благородническа фамилия. Пише се Albuquerque. На испански сигурно звучи Албукерке. На английски обаче е Албакърки… Голям град, на голяма площ, по американски, пръснат сред пустинята или прерията, не знам как да я наричам. Безкрайни прави и широки булеварди. Влизаме точно по този, който е отбелязан с познатите табели „Исторически Път 66”.
Лутаме се по него известно време да хванем интернет на някой паркинг пред хотел, спираме на бензиностанция, заведение, колкото да се убедя, че тук е нещо като мексиканска провинция.

Тази снимка от „Уикипедия“ дава някаква представа как изглежда град Албакърки отдалеч. Снимка: Уикипедия

Мяркат се едни засукани латино хубавици с по-голямо самочувствие от Дженифър Лопес. Една такава с високи токчета и гол кръст, ще кажеш отива на парти, а водеше малко дете, делова и високомерна го повлече в колата си. Латинодивите някак контрастират на фона на градския пейзаж. Наоколо щъкат такива хора от социалното дъно, че за пръв път се притесних дали да оставям фотоапарати в колата.

Албакърки… нискоетажен град, само някъде в средата има нещо като даунтаун с десетина високи сгради, но нямах удоволствието да ги посетя. Нито имах желание. Тук Route 66 се разделя на два отделни пътя – единият се отбива по на север през столицата на щата Санта Фе, който е по-малък град от Албакърки. Но можеш ли да обхванеш необхватното… Просто препуснахме нататък из безкрайното Ню Мексико. Към Аризона, моя мечта. Имам куп планове да обикаляме там – национални паркове, природни чудеса.

Радиото бълва реклами на испански. От Ню Мексико до Калифорния слушаме непрекъснато весели мъжки и женски гласове, които се опитват да продадат нещо на латиносите. И накрая рекламата тържествено завършва с едно „Очо, очо, очо” и нещо си. Като някаква игрословица. Слушам, слушам, и по едно време питам Нина – „Абе какво е това очо, очо, очо?” Тя се смее – „Очо на испански е осем”. Телефоните им в рекламите започваха все с 888… Почти като нашия Мтел.

Пустиня ли, прерия ли, но цъфтят цветя и храсти. Снимка: Иван Бакалов

(Следва – На Запад по Route 66 – Сидона, Аризона, червените скали и зяпачите на залеза)

ИStoRии
Коментарите под статиите са спрени от 2014 г., заради противоречиви решения на Европейския съд, който в един случай присъди отговорност за тях на стопаните на сайта, после излезе с противоположно становище. В e-vestnik.bg нямаме капацитет да следим и коментари на читатели. Обект сме на съдебни претенции заради статии, имали сме по няколко дела с искове за по 50-100 хил. лева. Заради което приемаме дарения за сайта (виж тук повече), чиито единствени приходи са от рекламни банери.